Подводни течения

9

Лу Болд стоеше в училището и очакваше края на занятията. Светлият облицован коридор му напомняше за салона на Съдебномедицинския център, където се извършваха аутопсиите. Това го накара да си спомни за шестте мъртви жени, които беше видял, и да се почувства просто смазан от принудителното чакане. Винаги чакане. Голяма част от работата беше свързана с чакане, но днес то беше досадно. Зад тези стени няколко стотици деца нетърпеливо чакаха същото. Това е нещо, което ни е внушено в най-ранна възраст, и рядко е било радостно.

Болд беше обичал училището, и този коридор не се отличаваше много от коридора в Якима Хай. Ако се вслушаше внимателно, би могъл почти да чуе ехото на своите собствени стъпки. Ако погледнеше през прозореца, може би щеше да види младшия университетски футболен отбор — и номер трийсет и пет в процеса на загряване, крадешком наблюдавайки университетските запалянковци. Неговата родна къща беше на два часа път, но той не се завръщаше с години. Особено след като баща му умря от чернодробно заболяване и той се принуди да се върне да вземе майка си и да я откара при нейната сестра в Южна Калифорния. Тогава за последен път беше в Якима. Имаше твърде неприятни спомени, за да иска да се върне.

Звънецът удари. Децата нахлуха в коридора през отворените врати. Болд се оживи от познатия шум на затръшването на гардеробчетата и изблиците на нервен смях. Петъчният следобед е изключителен. Той забеляза Джъстин Левит. Момчето излезе от класната стая, видя го и замръзна на място. При това едно момиче се блъсна в него и за да запази равновесие го прегърна; засрамено от физическия контакт, то го наруга, наричайки го „тъпак, несрещан до сега“.

— Какво искате? — попита Джъстин.

„Той би могъл да бъде мой син“ — мислеше си Болд, завладян от спомен, което не трябваше да си позволява.

— Само за две минути! — каза той.

Джъстин се огледа. Няколко любопитни ги наблюдаваха, очевидно заинтригувани от личността на Болд.

— Навън! — изсъска Джъстин. — Долу до входната врата. Трябва да стане много бързо. Мама ме чака в колата.

Болд кимна с глава и тръгна по дългия коридор, привличайки любопитни погледи.

Джъстин се появи бързо и поведе Болд навън от тълпата напускащи сградата ученици. Болд имаше желание да зарови пръстите си в косата на момчето и да я разроши. „Мазното кълбо“ от петдесетте отново беше на мода.

— Разбираш ли какво преследвам? — попита Болд.

— Какво искате да кажете?

— Ти си достатъчно голям, така че не е необходимо да увъртам. — Той беше решил, че някакъв речник за полувъзрастни би помогнал на момчето да се отпусне. — Някакъв престъпник уби няколко жени. Черил Крой е една от тях. — Момчето нави книгите си и ги премести в другата ръка. — Моето задължение е да го намеря и да го спра, преди да е извършил следващото убийство. Това не е телевизия, Джъстин! Мисля, че знаеш това. В реалния живот осемдесет процента от убийствата остават ненаказани. Този случай е най-лошият, защото този човек продължава отново и отново да убива. Той изплаши хората. Стряска дори полицията…

— Вие изплашен ли сте? — запита момчето някак недоверчиво и с тон, който показваше, че и той не е много изнервен от това.

— Разбира се, че съм. Всички ние срещу един-единствен престъпник, само че той знае, че го търсим, и че имаме съвсем малко улики, за да го разпознаем. Един човек, разбираш ли? Точно това е голямата загадка — разполагаш с картината, а повечето от фигурите липсват. По телевизията всичко е направено така, че за около един час убиецът е под стража, арестуван. В реалния живот обаче аз работя по това разследване от април, а съм решил само част от загадката. Престъпникът все още е на свобода и, доколкото разбирам, може да се опита да убие друга жена много скоро. Аз трябва да бъда постоянно нащрек. Разбираш ли ме?

Момчето кимна утвърдително.

— Вече ви казах, че не съм видял никого на стълба.

— Ще бъда прям с теб, Джъстин, защото мисля, че това е най-добрият начин. Смятам, че може и ти да си направил това. — Болд замълча, за да даде възможност на момчето да премисли. — Онази нощ, когато бях до вашата къща, преди да вляза, бях спрян от патрулна кола, защото някой се бил обадил в полицията и им казал, че аз съм се бил разхождал наоколо въпреки дъждовната буря. Това всъщност е било умна постъпка — да се уведоми полицията. Защо, по дяволите, може да се разхожда някой в такъв пороен дъжд? — (Момчето се изчерви, завъртя отрицателно глава и вятърът разроши червената му коса.) — Същото лице е позвънило по нашия телефон за спешни случаи, номер 911. — Болд отново замълча. — Част от полицейската процедура е да се записват разговорите на магнетофонна лента. — Болд почака малко и пусна касетата със записа. — Този глас е твоят, Джъстин. Ти описваш съвсем подробно моето облекло. — Момчето заклати глава. — В същото време аз бях на Седемдесет и четвърта улица. Зная това, защото водя дневник, в който записвам къде и по кое време съм бил и какво съм правил. Изисква се от моя началник. Времето, когато съм бил в къщата на Черил Крой — на жената, която беше убита — съвпада с времето на обаждането на телефон 911. Твоят прозорец е единственото място, откъдето ти би могъл да ме видиш, при това с телескоп. Отсрещните къщи блокират видимостта към останалата част на Седемдесет и четвърта. Както виждаш, зная, че имаш телескоп и че си го използвал. В това няма нищо лошо. Да се наблюдава пространството около къщата е много добра идея. Лошото е в лъжата, особено когато се лъже полицията.

Момчето кимна в знак на съгласие, но не пожела да погледне Болд в очите. Той му даде малко време да размисли, след което зададе следващия си въпрос:

— Твоите родители знаят ли за кабелното съединение?

Джъстин Левит се изчерви силно и погледна встрани.

— За какво говорите?

— Аз по-скоро работя с теб, Джъстин! Работя с теб, вместо против теб. Моля те, помогни ми.

Момчето поклати отрицателно глава.

— Аз нищо не зная за всичко това.

— Ние снехме отпечатъци от пръсти върху стъпалата на стълба точно на височината на твоя ръст. Ако искаш, можем да снемем отпечатъци и от твоите пръсти, и да го сравним.

— О, глупости! — каза момчето, драскайки нервно с върха на обувката си по цимента. — Майка ми ще ме убие!

Болд намери този израз тъжно ироничен.

— За телескопа ли?

— Аз съм член на програмата за наблюдения. Анонимно — каза той, произнасяйки неправилно думата. — Аз съобщих за едно автопроизшествие преди две седмици. Това бях аз. — Каза го така, като че Болд би трябвало да знае всяко транспортно произшествие.

— Аз високо оценявам това — Болд го насърчи, — но в този момент ме интересува Черил Крой. Не си ли оглеждал нейната къща?

— Може би няколко пъти…

Болд почувства своя шанс сега, самочувствието му се повдигна. Момчето наистина е знаело нещо!

— Какво ще кажеш за нощта, когато тя беше убита?

Момчето пак се изчерви.

— Джъстин…

— Не съм видял нищо! — извика момчето.

— Джъстин?

— Казвам ви, нищо не съм видял! Ох, гадост! Сега ще ме обеси. Тя никак не обича да ме чака. — Той гледаше към улицата и когато Болд се обърна, видя госпожа Левит, която бързо се приближаваше с червената си, развявана от вятъра коса.

Болд се подготви за очаквания разговор.

— Аз ще уредя това! — каза, но веднага си помисли дали наистина би могъл.

— Какво точно става тук? — попита тя, все още на разстояние от няколко метра. — Лейтенант, какво значи всичко това? — Беше разярена. Спря пред Болд, а очите й гледаха косо към момчето. — Джъстин, отивай в колата!

Джъстин погледна към Болд, и без майка му да забележи, само с движение на устните си му каза:

— Не й казвайте! — и побърза към колата.

Тя почака малко, докато синът й се отдалечи, и запита:

— От кога полицията има право да разпитва едно тринайсетгодишно момче без съгласието на неговите родители?

— Добър ден, госпожо Левит!

Тя погледна към пътя — синът й беше далече от тях.

— Не с тия номера, лейтенант! Нямате право да разпитвате моето момче!

— Страхувам се, че имам, госпожо Левит.

— Но не и без мое разрешение.

— Да, страхувам се, че мога. Аз разследвам убийство. Мисля, че вашият син може да помогне.

Тя стана алена.

— Полицейското управление ще бъде уведомено за това. Бъдете уверен, че управлението ще научи за всичко от моя съпруг. — Тя се обърна, за да си тръгне и в последната секунда добави: — Не се опитвайте да започнете отново! — Тръгна машинално, без никаква женска грация, като няколко пъти погледна назад през рамо, за да се увери, че той не идва след нея.

Болд забеляза, че училищният двор се опразни много бързо. Потегли и последният жълт автобус от площадката за паркиране. Единствено дежурната — жена със синьо-бели коси и флуоресцираща оранжева дреха — стоеше на един крак на кръстовището като самотна птица и знак „стоп“ се люлееше около коляното й. Движението потегли бавно през кръстопътя.

Той беше доста близо. Джъстин изглежда искаше да каже нещо. Дали ключът към разкриването на тази история не беше в мислите на това тринайсетгодишно момче? Имаше ли начин да се получи този ключ? Месеци мъчителна работа го приближи до този пункт, но все още изглеждаше, че е толкова далеч от истината, колкото и в самото начало. Колкото повече се приближаваше до нея, толкова повече се отдалечаваше тя от него, също като топка, която гониш, но без да искаш я подритваш и тя бяга все по-надалече.

„Ще го арестувам, ако трябва — мислеше си той. — Ще го арестувам като юноша, ако ме оставят без друг избор. Или може би ще бъде по-добре, ако арестувам майката?“ Усмихна се при тази мисъл.

Шосвиц се почеса по главата и раменете му се покриха с пърхот.

— Опитах се да й обясня направо. Изглежда обаче, че не е от сговорчивите жени на този свят. Правилно?

Болд каза:

— Мисля, че детето знае нещо. Не зная точно какво, но знае. Може би е надзъртало към Крой със своя телескоп, което тя се страхува да признае. Всеки път, когато спомена за убийството, детето се изчервява. Дафи казва, че ако е видяло нещо, може би не в състояние да го възприеме. Трябва да бъдем внимателни с него, в противен случай ще го изпуснем. Майката би могла да го окуражи в наша полза.

— Твърде далечен прицел.

— Аз не мисля така. Смятам, че той знае нещо, и в негово лице имаме един свидетел. Може би трябва да го срещна с Дафи?

— Не. Това е безсмислено. Това ще ни вкара в някаква мъгла, която бих искал да избегна. Едно нещо е, когато един детектив, специалист по убийства, разговаря с момчето. Правилно? Съвсем друго нещо е да се ангажира някой от нашия състав.

— И така, какво предлагате?

— Бих решил веднага, колкото се отнася до майката. Ние сме в правото си, ако подозираме, че момчето е физически свидетел. Винаги можем да използваме телефонния стълб, ако имаме нужда. А какво ще кажете за съпруга? Би ли могъл да ни помогне?

— Би могъл!

— Обработете го. Ако успеете да се свържете с детето, опитайте първо с него.