Подводни течения

7

Нощно време Седемдесет и четвърта улица беше спокойна. Въздушните електропроводници образуваха мрежа от проблясващи черни нишки, а уличните лампи разпръсваха тъмнината и се оглеждаха в локвите по настилката. Болд влезе в къщата на Крой през задната врата. За Лу Болд привидното спокойствие и тишината бяха измамни. Убиецът беше все още някъде там, свободен и безконтролен.

Той опита различни комбинации на вътрешното осветление. Запали лампите в кухнята, дневната, горното антре, спалнята и банята. Излезе навън и започна да обикаля къщата бавно, като изследваше гледката към нея от различни разстояния и под различни ъгли. Стигна до заключението, че много лесно биха могли да видят Крой как отива в кухнята за закуска. Дали е била заметната с някакъв халат онази нощ, или е забравила и е отишла само по прозрачната си нощница, поради което силуетът й се е очертавал ясно на светлината на отворения хладилник? Болд не проникна в мислите на убиеца. Той не можа да направи това, но просто се приближи до тях, изхождайки от логиката на убийците. Как може човек да проникне в къщата без знанието на Крой? Откъде би могъл убиецът да я забележи? Изглежда страната откъм главния вход на къщата предлагаше по-малко възможности за един наблюдател. Случайно ли беше избрана Крой за следваща жертва? В началото на разследванията той можеше да допуска това, но повече — не. Всяка една от жертвите беше самотна жена, различна по външен вид, но сходна по възраст; всяка беше имала приятел или любовник, който случайно беше прекарал предната нощ в къщата или апартамента на жертвата. И освен това, всяка жена се оказваше нападната тогава, когато е била сама. Очевидно убиецът е планирал своите убийства — поставял е жертвите си под наблюдение, съставял е плана, а сетне го е привеждал в изпълнение.

Това беше тъничката линия, начертана от убиеца, разделяща психичното от психопатията. Въпреки че неговите убийства показваха признаци на отчаяно насилие, изригване и психична спонтанност, методът на селекцията изглежда показваше предварително обмисляне и подробно планиране — поведение, характерно повече за психопата. Тази комбинация от противоречия го правеше по-труден и по-непредвидим.

Болд се върна при колата, качи се и запали вътрешната лампичка. Препрочете рапортите на колегите си детективи. Никой от съседите не си беше спомнил някакви редовни доставки в дома на Крой. Нито пране, нито доставки на пица. Нищо, което да е привлякло вниманието към къщата през нощта на убийството или някоя друга нощ. Той грабна бинокъла си от чантичката с ръкавиците, загаси лампичката и се върна, за да обходи наоколо, поглеждайки от време на време към къщата. Изкачи се на високото с надеждата да използва една необикновено благоприятна позиция. Зад себе си дочу неясни звуци на музика на Оскар Петерсън, която прекъсна, но го накара да си спомни за по-ранните години, прекарани зад пианото в работа за петдесет долара и някой бакшиш. Чудеше се какъв ли би бил сега неговият живот, ако беше останал в същата професия! Имаше ведрост и простота в живота на музиканта. Работата беше одухотворяваща, ефирна и продължаваше, докато звучаха нотите в салона. Вариации на тема. Години наред поддържаше това като хоби, но вече не можеше да си спомни кога за последен път е свирил. Твърде дълго. Той застана на тротоара, импровизациите на Оскар продължаваха зад него; чуваше се познатото свирене на гуми в далечината; впечатли го формираното еднообразие от спретнати къщи, натъпкани по протежение на Седемдесет и четвърта улица, и реши да се върне към работата си. С отдалечаването пианото се чуваше все по-слабо, което му се стори изведнъж колкото символично, толкова и тъжно.

След няколко къщи по-нагоре той загуби поглед към къщата, както беше станало и предишния ден. Пресече Седемдесет и трета улица и тръгна обратно надолу, но не можа да зърне къщата на Крой, докато не слезе до апартаментите долу, където между къщите успя да открие добра пролука към нейния прозорец в спалнята. От тук обаче, както и преди, ниският ъгъл позволяваше да се види само закрепването на лампата на тавана. От тази точка убиецът е могъл да види само угасването на лампата в стаята. Могъл е също да пресече съседния двор, да прехвърли оградата и да се озове в задния двор на Крой. Болд реши да се върне и да провери това направление на дневна светлина.

Някаква патрулна кола го хвана изненадващо, тя се озова зад него, преди да я е забелязал дори. Някой беше алармирал полицията във връзка с неговото присъствие там. Болд бързо изясни всичко и колата си отиде. Той беше дочул за обновената програма „Наблюдавай наоколо“. Неговото моментно задържане беше едно доказателство, че тя действа след предадената неотдавна криминална статистика. Кражбите в града бяха намалели с единайсет процента за последните два месеца, което се отдаваше единствено на програмите в помощ на полицията.

Колкото и трудно да му беше да приеме, той знаеше, че има по-голяма вероятност обществеността да залови убиеца, отколкото той самият и неговите хора. Може би той е тук някъде и в този момент, или някое наблюдателно око вече го следи…

Като завърши обиколката в кварталчето, Болд отново влезе в къщата. Седна на масата в кухнята и се опита да си представи Черил Крой в съвсем леко облекло как отваря хладилника, налива си чаша мляко, взема бисквити от бюфета и се отправя по стъпалата нагоре. Той я последва, загаси лампите както тя би го направила. Изкачи се по стъпалата. Същото стъпало изскърца под неговата тежест. Той продължи навътре, след като загаси осветлението. Гледката на кървавите петна върху леглото го възпря за момент, но после продължи упражнението: постави млякото върху нощната масичка, поседна на матрака, като се стараеше да избягва кървавите петна и тебешира, придържайки се по-близо до таблата откъм главата.

Дали книгата е била на масичката? Тук ли я е сграбчил убиецът, като я е изненадал, или на долния етаж? Болд забеляза за първи път, че малкият панел на лицевата част на телевизора е отворен. Скочи от леглото и отиде там. Погледна назад, после към апарата. Имаше прах за откриване на отпечатъци. Нещо не беше наред. След няколко секунди размишление той установи, че телевизорът се управлява дистанционно, но липсва дистанционният контрол. Огледа масичката и пода под нея. Търси под леглото. Внимателно провери с крак, да не би да е под гънките на окървавените чаршафи. Кутийката липсваше. Разгледа около телевизора, зад видеото по пода, близо до стената. Никакъв признак. Може би това обясняваше защо малкият панел е останал отворен. Вероятно тя е загубила или е повредила дистанционното управление и единствената възможност за управление на телевизора е била да прави това ръчно, чрез този панел.

Той коленичи отново пред апарата и започна да търси, методически повтаряйки всяка стъпка. Когато стигна до масичката, я огледа от всички страни и с преместването на погледа съзря крайчеца на черната кутийка на дистанционния контрол там, където е била оставена — между матрака и таблата на леглото. Извади от джоба си писалка и гребенче, разчисти възглавниците и седна върху матрака. С помощна на гребенчето и писалката, без да пипа с пръсти, той изтегли кутийката от процепа и я постави на чаршафа. Като всички детективи, така и Болд винаги носеше комплект книжни торбички за проби в джоба на сакото си. Извади една и постави в нея устройството за дистанционен контрол.

Докато затваряше торбичката, погледна за момент навън през прозореца. Там горе, между две къщи на Седемдесет и трета улица, стоеше самотен електрически стълб като най-високата мачта на голям кораб, чийто връх оглеждаше къщата на Крой като гнездо на врана над гигантските гребени на океанските вълни. Удобна позиция! Минута по-късно той вече катереше хълма, изгарящ от нетърпение да пресече Седемдесет и трета и да намери този стълб.

С приближаването като че нещо го дърпаше към стълба. Той се извисяваше в далечния край на улицата върху хълм, който на известна височина се изравняваше, след което пак тръгваше стръмно нагоре към стълба. Стоеше отделно от другите и беше по-висок с два-три фута. Дузина жици тръгваха от него на всички страни, а половината от тях захранваха къщите оттатък улицата. Металически стъпала изпъкваха отстрани като късите крака на стоножка. Точно когато Болд пресичаше улицата, блясък на бяла светлина мигна в прозореца на втория етаж на къщата зад стълба. Искрата привлече неговото внимание и той се обърна да види от какво произхожда. Отново се появи малък сноп лъчи в прозореца, като да идваха от мигащо фенерче, както той си помисли. Погледна от по-близо, но не можа да види по-ясно. Уличната лампа се отразяваше от стъклото на прозореца също. Приближи се още повече и установи, че не беше никакво фенерче; приличаше повече на обектива на телескоп. Хвърли поглед по посока на наблюдението. Едноетажна къща обаче блокираше погледа от Седемдесет и четвърта. Но нали телескопът беше на височината на втория етаж! Сърцето му започна да бие учестено. Изтича в пролуката между къщите и застана. Погледна първо към Седемдесет и четвърта улица, после назад към телескопа. Забърза към края на тази алея и към задния двор — през оградата и малко под него, линията на наблюдение от телескопа право към къщата на Крой. Тогава побягна обратно към улицата. Осветителният стълб показваше признаци на неотдавнашно изкачване. Обикновено обработените стълбове с времето ставаха тъмнокафяви, а на повърхността на този стълб имаше дълги драскотини в жълтеникав цвят от двете страни, на височината на първото захващане с ръка. Нямаше съмнение, че този стълб е изкачван съвсем неотдавна, а отгоре би могло да се наблюдава ясно спалнята на Черил Крой. Болд се усмихна с известно чувство на самоудовлетворение като погледна високия стълб. „Ние всички правим грешки понякога — мислеше си той. — Толкова малко от нас са способни да направят нещо перфектно!“

Той чувстваше изкушение да обгърне този стълб с ръце и да го притисне към гърдите си. Изкачи стъпалата и почука силно на входната врата. Една завеса отляво леко се дръпна. Изплашено изражение на мъжко лице запълни бързо замъгляващото се стъкло. Момент по-късно веригата беше свалена, входната врата се открехна и в пролуката се видя сънено лице.

— Какво има?

Болд се представи, показа значката си и помоли за разрешение да ползва телефона.

Домакинът поиска да види значката по-отблизо, попита за телефона на полицейското управление, после затвори и залости вратата, и остави Болд отвън. Няколко минути минаха докато се отвори вратата отново и той беше приет с извинения за предпазните мерки. Болд го поздрави за проявената предпазливост.

Той поиска връзка и помоли да му изпратят техническо лице от управлението. Служителят на другия край на телефона отговори, че не го вълнувала идеята да снема отпечатъци от пръсти от някакъв влажен стълб в девет часа вечерта и говореше на Болд с някакъв тъп вулгарен език. Но Болд беше по същия начин груб, така че домакинът се изчерви. Служителят от управлението прекъсна. Предложиха на Болд да седне в скромния хол. Госпожа Левит, превзета жена на възраст някъде около средата или края на четирийсетте, загаси телевизора и се присъедини към съпруга си и към Болд. Те разговаряха за страха, който изпитват всички съседи след убийството на Крой. След като Болд установи с тях контакт в разговора, постави въпроса за стълба. Видели ли са някой да работи върху него в последно време? Някой от „Градско осветление“ или от кабелните компании? Някой извън тези служби? Не са ли дочули някакви странни шумове през нощта на убийството? На всеки въпрос те отговаряха с клатене на глава отрицателно и едновременно като по предварителна уговорка.

Болд знаеше, че нищо лесно няма. Нищо не се поднася на тепсия в работата по тази линия.

Тя беше странна жена. Нейните естествено червени коси бяха твърде дълги за възрастта й и въпреки добрия си външен вид, излъчваше раздразнение и враждебност. Нещастната жена беше изпъната, напрегната и концентрирана върху всяка от малкото думи, произнесени от нейния съпруг. Болд разбра съвсем ясно, че е нежелан. Тя не искаше да има нищо общо с полицията. Страхуваше се „да бъде въвлечена“ и заяви точно това. Искаше вратата да бъде заключена и залостена и да си гледа телевизия.

— Стаята на нашия син гледа към улицата! — каза господин Левит. — Може би той може да помогне…

Госпожа Левит се наежи при тези думи, изправи гръб и удари по възглавничката на канапето.

— Дъг, не считам, че това е подходящо!

И двамата се увлякоха в това за момент, и двамата непримирими, но след като всичко беше казано, Дъглас Левит спечели битката. Той изпрати жена си да доведе Джъстин и тя го направи, макар и с голямо нежелание. Болд и не очакваше да го доведе — може би той щеше да е вече „заспал“. Много се изненада като я видя да се връща заедно с юношата, влачен на буксир. Той беше младо, кльощаво момче с косите на майка си и с чертите на баща си. Имаше стъпала като за дванайсет фута ръст, дълги ръце като на паяк и неразвити отпуснати рамене.

— Джъстин, това е господин Болд от полицейското управление. Той би искал да ти зададе няколко въпроса, ако си съгласен.

Джъстин повдигна рамене и остана прав.

Джъстин изглеждаше на около тринайсет години, навлизащ в едни от най-трудните години на своя живот. „Бих искал да имам такъв като теб“ — мислеше си Болд. Ако можеше да има умерено щастливо, средно заможно семейство с две деца и с грижи за мотел. Тревата би била винаги зелена, но засега това бе само мечта.

— Аз съм много любопитен! — започна Болд с поглед, прикован в очите на момчето.

И наистина беше любопитен. Съпругата на Болд — Елизабет, отдръпнала се в търсене на своя кариера, главно поради неговото отношение към нещата, отказваше възможността да имат деца. Ако нещата бяха по други, той би имал свой син, син на същата възраст, в началото на възмъжаването, източил се като фиданка с развиващи се листа. „Бих играл баскетбол с него по празниците, бих ловил пъстърва през лятото дори в Аляска, където небесната дъга следва всяка буря и прогонва духовете. Ще спорим, и аз бих се оплаквал тайничко на Елизабет, но винаги очарован от всяка прекарана минута с него.“

Той се чудеше дали Дъглас Левит знаеше колко е щастлив.

— Да?

— Питам се, дали не сте видели някого на телефонния стълб пред вашата къща.

— Не! — отвърна момчето грубо. — И защо трябва да съм видял?

— Би могло да бъде някой преоблечен като телефонен или електротехник, или…

— Казах, че не съм видял!

— Джъстин! — смъмри го бащата.

— Дъглас! — намеси се жената. — Остави го той да говори.

Болд видя, че момчето се изчерви. Забеляза също, че то поглеждаше родителите си, преди да отговори. „Ти си нервен като другите — мислеше той, — но това не е защото аз съм полицай. Видял си нещо или знаеш нещо, но се страхуваш да го кажеш.“

— Никого ли не видяхте? Съвсем нищо? Вашата стая не гледа ли към улицата? — настъпи Болд. — Тази с телескопа на прозореца?

— Нямам телескоп!

Дъглас Левит седна по-напред и се вгледа в сина си.

— Несъмнено ти имаш, Джъст. Ние ти подарихме един миналата Коледа.

— Джъстин — каза майката съчувствено, — би трябвало да мислиш по-внимателно, преди да отговаряш. Господин Болд е много зает човек — полицай — каза тя по детски. — И аз съм сигурна, че той има още много неща да прави.

В отговор на своя баща момчето каза:

— О, да! Аз съм забравил за това! Сигурно е в моя гардероб. Спомняш ли си, татко? Нали пробвахме, но от „Градско осветление“ свиха всичко.

— Внимавай с езика, Джъстин! — обади се майката.

Очите на момчето шареха нервно между Болд и бащата.

— Но това е твоята стая? — попита Болд. — И тя гледа към улицата — добави той.

— Да.

— И към стълба?

— Сигурно.

— И ти не си виждал никого върху стълба? Съвсем никого? Би било голяма помощ за нас, ако…

— Никого! — прекъсна го детето. — Това е във връзка с онази лейди, която беше убита — каза то. — Нали? Вие мислите, че убиецът е използвал този стълб?

Болд не искаше да го плаши.

— Вероятно някой от службите. Това би било много далечен изстрел. — А обръщайки се към Дъглас Левит, каза: — Ние просто търсим нещо. Въобще нещо. Вярвам, че ме разбирате.

— Разбирам, лейтенант! — каза Левит.

„Всеки бърка моя ранг — помисли си Болд. — Гледат твърде много телевизия, а не слушат достатъчно внимателно, когато им се представям. Ако получавах лейтенантска заплата, бих имал нов костюм и съвсем друга пръчка за риболов. Бих получавал допълнително в брой, което сега не получавам. Не би се налагало да плаща жена ми всеки път, когато излизаме навън. Ако бях лейтенант, щях да възложа това следствие на някой сержант, и бих сочил него в случай, че нещата не вървят.“

— Преди няколко минути не беше ли насочил навън твоя телескоп? — Болд попита Джъстин незабавно.

Детето се изчерви. Майка му се намеси веднага:

— Той ви отговори вече, лейтенант! Наистина! Мислите ли, че лъже или нещо подобно? Каза ви, че неговият телескоп е в гардероба. Вярно ли е, Джъстин?

— Не е ли достатъчно? — момчето попита с такава дълбока убеденост, която е типична за прокурорите.

— Виждали ли сте някога онази жена? — питаше Болд. — Черил Крой, тази, която беше убита? Виждали ли сте я някога в задния двор, например? Може би с приятел, или нещо такова?

Джъстин се изчерви отново, и отново майка му протестира, но Дъглас Левит я смъмри и даде възможност на Джъстин да отговори.

— Сигурен съм, че съм я виждал преди. Зная за кого говорите.

— Джъстин! — каза майката, изненадана и разстроена.

— Мамо, ние тук сме нависоко. Аз виждам много хора от прозореца. За какво друго е прозорецът, мамо? Разбира се, аз поглеждам навън от време на време. Какво от това? — попита той. — Не искате ли да гледам през моя прозорец? Е, бихте ли ми дали малка почивка? Вие ме третирате като проклето петгодишно момче!

— Затваряй си устата, млади момко! Не можеш да разговаряш с майка си по такъв начин!

Джъстин Левит излетя от хола, бегом изкачи стъпалата и затръшна вратата на своята стая.

— Много съжалявам, лейтенант! — извини се Дъглас Левит.

— Сержант съм! Няма нищо. Разбирам. Съжалявам за безпокойството.

— Наистина има за какво да съжалявате! — каза недоволно съпругата, като се опитваше да намести непокорен кичур коса.

Точно в този момент от улицата се чу шумът на няколко коли. Лу Болд ги забеляза и се извини още един път, преди да излезе. Той възложи работа на полицейския служител и се отправи назад към Седемдесет и трета улица сам, все още размишлявайки какво би било, ако той имаше деца. Наложи си да не мисли повече за това. Каквото е минало, не може да се върне. Само че за Лу Болд миналото винаги се връщаше назад, като в затворен кръг. Мъртви млади жени, със залепени отворени очи. Но той пропускаше нещо в този дяволски кръг всеки път. Наистина не беше в природата му да витае само в това, което може би е станало. Вместо това той се концентрира върху изчервяващото се лице на Джъстин Левит. Искаше пак да говори с момчето, но без присъствието на изкуфяващата му майка. Възнамеряваше да организира подробни проучвания „от врата на врата“ и „от стълб на стълб“ по улиците и в съседство с къщите на всички досегашни жертви и да разпита евентуално съседи очевидци. Откриването на този стълб сякаш беше за него някакъв нов тласък, подновен оптимизъм, припомняне за това, че убиецът е също човешко същество, каквито са и неговите жертви.

Видя спряла кола пред знак „стоп“ и как шофьорът си запали цигара. Това предизвика образа на Крег Маркет, застанал до някакви гниещи растителни материали, със същата престилка с кървавите петна, и се учуди как всичко това може да бъде толкова лесно.

А имало ли е някога нещо лесно?

Той не мислеше така.