Подводни течения

10

Десетият труп беше открит от две момчета дълбоко в шубраците около Грийн Лейк в събота сутринта, когато пресичали напряко по посока на езерото. Болд, който беше дошъл на работа по-рано, се оказа петият човек, пристигнал на местопрестъплението — след двете момчета и патрулната двойка. Той незабавно определи района на местопроизшествието, като включи и шестте жилищни сгради, разположени най-близо до намереното тяло. Цялото пространство беше ограничено с флуоресцираща полицейска лента. Всички съседи помагаха. Това задържа любопитните на достатъчно голямо разстояние от жертвата и осигури на определени места входа към мъртвата и южната част на гората. Детективите започнаха веднага да разпитват къща по къща, преди хората да са тръгнали навън за съботната си почивка и да е станало невъзможно да се намерят въобще.

Жертвата беше гола, легнала по гръб, със завързани парчета найлоново въже на китките на ръцете и на глезените на краката. Болд почувства, че го залива страхотна вълна на безнадеждна мъка, позната реакция на още по-позната гледка. За разлика от разследванията на други, единични убийства, неспособността на полицията да реши тази поредица от тежки престъпления отнемаше на хората най-скъпото: техния живот.

През май възлагането на тази задача на него изглеждаше нещо като голяма стъпка напред. Избран измежду дузина сержанти, Болд почувства това в известна степен като придвижване нагоре. Преди този случай беше изпитал щастието да постигне завиден рекорд между всички детективи, занимаващи се с разследване на убийства — имаше най-висок процент решени съдебни процеси за убийства в цялата полиция. Два пъти беше участвал в силите за специални задачи: първият път — в разследване по линията на специалните нападения, когато се разследваше случай на серийни изнасилвания, който беше решен от него и от Док Диксън само за двайсет и четири часа; вторият път, в началото на кариерата си, като участник в разкриването на незаконна търговия с опиати. Имаше голямо значение — дори за него — само да участва в едно такова разследване, каквото беше издирването на така наречения Кръстат убиец.

По онова време той се надяваше на едно бързо и възможно повишение в чин лейтенант. Едно повишение би му осигурило по-добър кабинет и по-висока заплата, с което би изчезнала разликата между неговото ниво и това на неговата съпруга.

Той се беше надявал, че с възлагането на тази задача ще се решат много негови проблеми. Повишението би му позволило да отделя повече време на Елизабет, да се занимава най-вече с контрол, и да се опита да възстанови приятелствата, които бяха нарушени. Неговият брак не издържа изискванията на две различни професии. Към края на юни беше взел решение да постигне рекорд по отношение на часовете, прекарани с Елизабет. За три седмици обаче не можа да постигне повече от един-единствен час на ден, прекаран заедно с нея след ставането сутрин.

Тя пътуваше все повече и повече, задържаше се до късно в офиса, ставаше и излизаше рано от къщи. Той работеше по седемдесет часа на седмица. Най-после престана да поддържа връзката с нея. В последно време тя беше започнала да доказва, че при нейната заплата те биха могли да си позволят една по-добра къща. Болд се чудеше за какво им е къща въобще — те не се прибираха вкъщи. Той не харесваше тази идея, частично затова, че такова решение би означавало да се предаде окончателно по отношение на контрола на семейните финанси — той не би могъл да внася в бюджета своята половинка от плащанията по ипотеката със сержантската си заплата и тя, по дяволите, знаеше това много добре. Той би задлъжнял към нея, а това би засегнало неговото достойнство. Не се съмняваше, че преместването им в нова къща ще бъде техният край.

Той държеше всички настрана, далеч от обекта, дори собствените си хора; позволи само на Док Диксън да го придружи.

— „Нов туист“ — каза патологът, като се появи между гъстите дървета. — Няма нито един външен човек все още. — Той беше облечен в сиво-кафяво каки — военна униформа от сиво-кафяв плат — и тънка бяла риза; показваше се и долна риза.

Болд не знаеше друг човек, който все още да носи долна риза. Гледката на мъртвото тяло изглежда не засягаше Диксън ни най-малко. Болд се питаше как може човек да свикне с такива неща.

— Искам да бъдем много внимателни. Отцепихме доста голям район като сцена на престъплението. Това е нещо ново за нас, нещо в наша полза.

— Съгласен съм! — Патологът постави до трупа две куфарчета, отвори едното и подготви камерата.

— Тя е паднала — забеляза Болд.

— Н-н-да — отговори Диксън.

Болд посочи дълбока следа в калта близо до тялото.

— Паднала е, при това с лицето напред. Той я е обърнал. Сигурно е било трудно да бяга, за да се приземи така. — Болд погледна назад, в посоката, откъдето е дошла.

Докато правеше снимки, Диксън извади чифт латексови ръкавици и докосна леко краката на убитата.

— Достатъчни ли са моите снимки, или искате вашите хора да я огледат, преди аз да я изследвам?

— Заснехте ли я от всички страни, които са ни необходими? За сега не искам никой да се приближава.

— Ще направя още няколко и ще ги дублирам за по-голяма сигурност.

— Ще се върна след малко. Не започвайте, преди да се върна, моля ви.

— Добре.

Болд тръгна по следата на нейното придвижване много внимателно, като вървеше успоредно, избягвайки евентуално нарушаване на предполагаемата линия на нейното бягство. Най-близката сграда — една заключена къща — отстоеше на около сто ярда навътре сред дърветата. Той вече беше натоварил един от своите хора да отиде в съда и да вземе разрешение за влизане в къщата. Болд стигна до локвата, през която беше минала тя. Една следа от обувка вече беше пълна с кална вода. Той огледа стъпката, погледна нагоре и видя ясна следа от счупени клонки през гъсталака. Той възприе, че това беше стъпка на убиеца, който е преследвал жертвата си откъм къщата.

Постави се на нейно място и успя да почувства нейния страх. Нещо не е потръгнало добре за убиеца. Тя се е освободила и е побягнала вън от къщата. По някаква причина — внезапна и безсмислена проява на свян, или ненадейно появяване на непознат човек — тя е побягнала към гората, вместо към улицата. И тук той я е настигнал, тук е намерила смъртта си.

Болд внимаваше да не остави следи от своите обувки някъде близо до локвата. Стъпваше много леко и предпазливо, и забрави за дирята, която остави през гъсталака. Така стигна до глутницата от репортери, полицаи и нетърпеливи зяпачи. Пресата насочи камерите си към него, защракаха фотоапаратите. Той не харесваше сега своя статус на известно държавно лице, въпреки факта, че по време на ранната си музикална кариера беше мечтал да стане знаменитост. Забеляза Ла Моя и го извика.

— Искам нашите момчета да пресушат един гьол близо до тази къща. Намира се на около десетина ярда навътре в гората. Искам гипсова отливка на формата на обувката и всичко останало, което може да се вземе след дренирането на локвата. Искам и снимки, където сметнете, че са необходими. Не искам да се минава по следата, по която тя е тичала от къщата нататък. Аз минах успоредно. Използвайте моята следа, ето тук, виждате ли? Нататък. Вие и още един. Никакви групи, никакви дангалаци и отклонения, ясно ли е?

Ла Моя беше все още сънен, когато му позвъниха. Той поклати утвърдително глава и довърши чашката кафе.

— Същият ли е? — попита.

— Да. Но да не говорим сега.

Като се върна, Болд видя, че Диксън вече изследва трупа, а цялата екипировка е оставена настрана. За Болд случаят изглеждаше като повторение на предишните: очите гротескно залепени отворени, раните във форма на кръст на гърдите. Той почувства свиване в стомаха. Като дочу шума на помпата, върна се при локвата, за да види как ще изпълнят указанията му.

Техникът от Следственото управление повдигна очи към Болд.

— Това са служебни обувки, сержант. Тип „Рокпорт“. Подметка „Вибрам“ — каза той.

— Ясна ли е стъпката? — попита Болд.

— Красота! Има други две също. На бос крак. Вероятно са нейни. Ще отлеем и тях. Ще ни дадат по-добре картина за теглото. Правилно, нали? — каза техникът.

Ла Моя видя изражението на Болд и отговори с „да“ вместо него.

Болд се върна при Диксън.

— Е? — каза.

— Нищо ново. Изглежда е умряла от задушаване — отговори Диксън, като сочеше нейното гърло. — Няма натъртвания, които да индикират насилие. Ще направя обичайните тестове. Не можах да намеря оскубана коса този път, но все пак връзванията изглеждат идентични с другите… — Той замлъкна. Опипа една от по-дълбоките рани и Болд почувства, че стомахът му се обръща.

— Какво ви безпокои, Дикси?

— Погледнете тук — каза Диксън, като повдигна отпуснатата китка на ръката и освободи завързаното найлоново въженце. — Няма натъртвания, няма каквото и да е. Това не е типично, Лу! Ако е била завързвана, докато е била все още жива, тук трябваше да се виждат натъртвания — посочи той. — А вижте този възел. Той въобще не е затегнат, както онези, които видяхме на предишните жертви. Вие сте детективът, но ако питате мен, тия възли са направени, след като е била убита.

Болд се придвижи внимателно към следата в калта.

— Няма и кръв — отбеляза той.

— Не — каза Диксън. — Намушкана е тук. Не е изтекла много кръв от нито една от раните. Тя е избягала без рани. Така трябва да е било. Той я е настигнал и тук я е довършил.

— И така най-после той направи грешка! — заяви Болд.

— Изглежда е така. Това не е съгласно ритуала, който познаваме от по-рано. Почти като да е извършено от друг човек. Той е искал да свърши всичко вътре в къщата. Тя е избягала. Дали е била вече съблечена? Намерил я е съблечена или той самият я е съблякъл тук, навън? Имате много въпроси, на които трябва да отговорите, Лу. Аз мога да ви кажа още сега, че тялото няма да даде отговор на много от тях.

— Зная това.

— Бих искал да не е така.

— Би ли могло да е работа на дубльор?

Дон Диксън погледна отново тялото, после поклати глава.

— Не виждам как. Не, съмнявам се. Моята версия е, че това е същият човек. Вие знаете толкова добре, колкото и аз, че никога не може да се изключи напълно наличието на дубльор. — Той направи малка пауза. — Ще кажа нещо повече. Ако това е работа на дубльор, той трябва да е много близо до разследването. Наистина близо. Един от нашите колеги полицаи, мисля аз. Да не забравяме, че това е третата жертва, която изненадва вас и мен с разликата в ритуала. Нито едно от тези убийства не се повтаря напълно. Детайлите тук съвпадат много точно, Лу. Трябва да е същият извършител.

Болд кимна.

— Едно нещо, което би могло да ви заинтересува…

— Кое е то?

Диксън продължи:

— Открих едно малко ожулване на горната й устна. Най-напред помислих, че това е станало при падането. Но почвата е доста мека, нали? Приближете се, моля! — Той накара Болд да приклекне и да погледне по-отблизо заедно с него. — Забелязва се, че липсват косми и наличие на лека следа от лепило тук и тук.

— Лента?

— А-а! Това би могло да ни обясни защо тя не е викала и не е алармирала съседите. Не е ли могло да бъде така?

— Не сме имали такова нещо преди, нали?

— Не, доколкото зная, но честно казано, не сме и търсили такова нещо. Едно забърсване на устата със спирт и ние никога не бихме го открили. Ще проверя при моите асистенти. Ние използваме спирт за почистване на труповете преди аутопсия.

— Ако той ги почиства по този начин, това открива още една възможност — разсъждаваше Болд.

— Каква е тя?

— Тя може да е отлепила лентата по време на бягството. Той може би е правил същото и в предишните случаи, но е свалял лентата по-внимателно. Вероятно ги е убивал в прилив на ярост, а после ги е преобразявал изцяло чрез такова почистване. Нищо не можем да изключим.

Следейки работата на техника на Следственото управление, Док Диксън с нетърпение очакваше възможността да опакова тялото и да се прибере в своя офис. Той препоръча двама от неговите хора за отнасяне на тялото до колите. Болд се съгласи, но не допускаше никого в зоната на престъплението, докато не обходи още веднъж обекта.

Като започна от задната страна на къщата, той отново мина по стъпките на жертвата. Промъкна се по предишните си стъпки около локвата, където техникът все още работеше по отливките, после продължи по посока на Док Диксън, на около трийсет ярда по-нататък.

Намери парчето сива лента, залепило се на клона на един храст. Приклекна ниско до земята и го огледа подробно. Това означаваше, че устата й наистина е била залепена затворена, и че при бягството тя се е освободила от лентата. Той извика „Дикси“, с цел да провери ефекта на силен вик в гъстата гора. Сетне извика още по-силно „Дикси“. При това едва дочу отговора на Диксън и разбра, че звукът силно се поглъща от гъсталака. Така че, може би тя е викала. Значи нейният вик за помощ просто не е бил чут.

Няколко минути по-късно Диксън помогна на Болд да прибере лепкавото парче лента в чиста пластмасова торбичка. Те се върнаха при жертвата. По молба на техника от Следственото управление Диксън надяна книжни торбички на ръцете на убитата и ги пристегна над китките, върху които имаше нишки или драскотини, важни за по-нататъшното разследване. С пресните книжни торбички на ръцете тя изглеждаше още по-трагична и безпомощна. Болд й се извини с дълбока въздишка. Това беше един некрасив начин да умреш, един некрасив начин да напуснеш този свят.

Тялото беше поставено в черен пластмасов чувал, затворен плътно с цип. Запя пойна птичка. „За нея — мислеше си Болд, — този ден с нищо не се отличава от всички останали.“ Беше прекрасен ден, наистина. Небето се проясняваше откъм югозапад. Болд се питаше дали същата пойна птичка не е била свидетел на убийството на тази жена.

Тогава си спомни, че дори не знаеше нейното име. Така и тя стигна до тук, мислеше си той с болка. Тя стана просто следващ номер — номер десет.