Подводни течения

21

Дафи го срещна при асансьора. Тя седеше на една пейка в коридора и веднага скочи, щом го видя. Косата й беше изцяло и леко накъдрена, а погледът — съсредоточен. Той нямаше нужда да пита има ли нещо за него, тъй като тя се втурна през пустия коридор, за да го пресрещне.

— Лу! — каза и той си спомни, че някъде около преди седмица беше престанала да се обръща към него по фамилно име. Той сметна това като придвижване напред, макар и да не знаеше към какво. Стомахът го заболя, но той не даде да се разбере, когато тя продължи: — Той е тук. Момчето Левит. Той и майка му! — Тя беше развълнувана, и както всичко друго у нея, вълнението беше завладяващо.

Той почувства студени тръпки като бодили по кожата си, стомахът отново го заболя и трябваше да го притисне с ръка, защото ако не го направеше, можеше да се пробие и да изцапа новата му риза.

— Той очевидно си спомни нещо за убиеца и иска да ви го каже. Джон се опита да помогне…

— Крамер?

— Да, но Шосвиц го разкара. Момчето видимо е в много деликатно състояние. Аз щях да го разпитам, но преди всичко вие трябваше да го видите. Вие сте установили връзка с него и той иска да говори с вас.

— А как е майката?

— Изключително отзивчива. Няма нищо общо с жената, която ми описахте. Предоставих им моя офис, защото е по-спокойно и, освен това, имам телевизор, така че той може да гледа любимото си следобедно шоу, с което е зает все още. — Тя погледна часовника си и нервно заби пръстите на двете си ръце в буйната коса. — Шоуто свършва след десетина минути. Най-добре ще бъде да изчакате да свърши и после да говорите с него. Можете да използвате моя кабинет. Аз ще занимавам майката през това време. Лошо ли ви е? — попита го, забелязвайки, че се държи за корема. — Наистина трябва вече да се изследвате!

— Малко е да се каже лошо — каза той.

Двамата слязоха с асансьора и той си взе чашка кафе на щанда в задната част на сградата — точно от каквото стомахът му се нуждаеше — след което се върна в офиса си и седна зад бюрото, в очакване края на проклетото шоу. Седем минути никога не са се проточвали толкова дълго.

Джъстин Левит изглеждаше развълнуван. Той поздрави Болд със сърдечно ръкостискане и двамата седнаха един срещу друг. Момчето беше уморено, което Болд трябваше да има предвид. „Аз направих в твоя живот това, което Кръстатия убиец направи в моя“ — мислеше си той. Но в крайна сметка схватките са неизбежни.

— Как върви?

Момчето вдигна рамене.

— Окей, предполагам. Вие бяхте прав — каза колебливо. — Имам предвид това, което казахте за геройството. Всеки иска да знае какво съм видял. Не съм казал на никого — добави. — Точно както обещах. Странно. Не мога да спя спокойно. Трябваше да откачим телефона, да сменим номера или нещо подобно.

— Защо си тук, Джъстин? — попита го Болд. Той контактуваше с него като с възрастен. Няма смисъл да се променя една печеливша формула.

— Аз зная какво носеше убиецът. Беше студено. Баща ми се прибра през вратата на кухнята миналата нощ и аз веднага разбрах. Бяхте ми казали, че сигурно ще си спомня за още неща. Бяхте прав.

— И какво беше това, синко? — Болд седеше на края на стола. Едва издържаше напрежението. Някакъв въздушен балон започна да се издува в гърдите му, той затвори очи и го потисна.

— Цветя! — каза момчето. — Той носеше букет цветя. Баща ми донесе на мама букет рози миналата нощ и по начина, по който ги държеше — или още нещо, не зная — но изведнъж аз направих някаква връзка. Видях го отново. За уикенда видях оня младеж да пресича задния двор, носейки цветя. Сега вече знам.

„Изкуствени цветя — мислеше Болд. — Червени изкуствени рози. Какво по-добро от това да занесеш на една жена, за да ти отвори нейната врата и да й кажеш, че изпълняваш поръчка? Тя отваря скърцащата врата… Убиецът влиза вътре… Сетне той затваря вратата…“

Болд се наклони напред, хвана малката глава на Джъстин и го целуна по челото.

— Бог да те благослови!

— Помага ли ви това? — Момчето се изчерви.

— Разбира се!

Ентусиазмът на Болд завладя и момчето и то започна да разказва как баща му влизал през вратата, как е видял букета, как си е спомнил, че е видял някъде преди това нещо подобно и е решил, че това е било през онази нощ — той претендираше, че си е представил съвсем ясно убиеца, включително и неговото лице…

— Неговото лице? — прекъсна го Болд. — Джъстин, спомняш ли си как изглеждаше?

Момчето изведнъж замръзна от страх. Клатеше бавно глава и с опулени очи гледаше Лу Болд. Сбърчи вежди сякаш всеки момент можеше да заплаче.

— Не мога да си спомня — захленчи. — Наистина не мога. Искам да помогна, но не мога да си спомня. Просто не мога.

Болд каза спокойно:

— Няма значение, Джъстин. Успокой се. Ти ни оказа голяма помощ. Това е истинска помощ. Това е, от което се нуждаехме. — Той подаде ръка на момчето. — Благодаря ти!

— Мога ли да разгледам наоколо, господин Болд? Знаете ли, искам да видя как работят вашите момчета!

— Това не е много вълнуващо, бих казал. Ако майка ти каже да, аз нямам нищо против, но това, което правим тук, е придвижване на документи, разговори по телефона. Всичко това е отегчаващо, наистина. — И като чу собствените си думи, Болд си помисли, че това беше самата истина. Но някой трябваше да върши тази работа — той убеждаваше себе си. Някои я вършат по-добре от другите. — Остани тук за минутка. Връщам се веднага.

Той излезе от стаята и затвори вратата зад себе си. В това време се приближиха госпожа Левит и Дафи. Госпожа Левит изглеждаше много променена, скромна и учтива. Тя попита:

— Помогна ли ви това? Имам предвид цветята?

Като задържаше ръката й в своята, Болд изказа куп благодарности по най-разточителен начин, обяснявайки, че точно това са очаквали. Помоли ги да почакат и побърза с тази информация при Шосвиц. Върна се след пет минути и ги отведе далеч от вратата, за да избегне евентуално подслушваме от момчето. Тогава каза на двете жени:

— Мисля, че е имал добрия шанс да види убиеца, но никак не може да си спомни неговото лице. Като ми каза това, помислих — разбира се, със съгласието на семейството — дали не бихме могли да го поставим под хипноза, за да разберем какво всъщност помни. — Той изгледа първо майката, после Дафи. — Какво мислите вие? Съгласни ли сте?

Дафи отправи погледа си към госпожа Левит.

— Не съм аз, която решавам.

Госпожа Левит изгледа и двамата.

— Има ли някаква опасност за Джъстин?

— Не — отговори й Дафи.

— Без опиати или каквото и да е?

Дафи се засмя.

— Няма такова нещо. Аз просто му помагам да се отпусне напълно, да изчисти всякакви напрежения от паметта си и да си спомни какво действително е видял.

— Бих искал да го направите вместо мен. — Той ги подразни и получи усмивка от госпожа Левит и един малко объркан поглед от Дафи.

— Аз съм за, ако Джъстин е съгласен — каза госпожа Левит. — Ако това би помогнало…

— Нека да опитаме! — каза Болд. — Ако вие сте готова? — обърна се към Дафи.

Тя кимна. Погледите им се срещнаха.

Нещо се промени между тях в този момент. Той си спомни казаното, че тяхната близост отдавна е минала фазата на обикновеното приятелство. Знаеше, че тя е права, въпреки че той все още се съпротивляваше. Единствен поглед между тях и той почувства, че правилата са се променили.

— Ще ви извикам, когато бъдем готови — обясни тя. — Така е по-добре… по-лесно за него да се успокои.

Болд се обърна назад. Крамер стоеше по-нататък и явно подслушваше, като се преструваше, че разглежда нещо върху близкото бюро, но щом погледите им се срещнаха, той каза доста високо:

— Той е видял лицето на убиеца?

Болд го сграбчи за ръката и го изтика към пожарната стълба, където никой не ги виждаше. Крамер се освободи от хватката на Болд.

— Какво правиш, по дяволите, Крамер?

— Той е видял убиеца?

— Кажи на цялото управление, защо не?

— Защо не ме информирате?

— Защото говориш твърде много, затова! — Болд веднага съжали за казаното.

— Какво по-точно означава това? — Лицето на Крамер беше станало алено. Той отблъсна Болд. — Изяснете се!

Болд го блъсна силно и го задържа, после отново го блъсна, но Крамер намери опора.

— Не се гаври с мен, Крамер!

— Аз съм част от тази служба, по дяволите. Полага ми се да бъда включен.

— Ти си едно голямо биволско лайно, артисте! Ти си едно нищожество, което се набута в полицията без всякакви качества.

Крамер нанесе първия удар. Хвана Болд за гърлото. Болд му нанесе силен десен удар в корема, сетне силен ляв в ребрата. Хватката на Крамер отслабна от удара, лявата му ръка остана безполезна. Той не знаеше как да се бие.

Вратата се отвори ненадейно. Беше Ла Моя.

— Шосвиц! — изсъска той предупредително.

Двамата детективи се изправиха. Крамер оправи косата си с пръсти. Ла Моя офейка през вратата по стълбището надолу и се скри от погледа на началството. Шосвиц бутна вратата и ги погледна.

— Господа? — Навъсеният му поглед фиксираше и двамата. — Имаме ли някакъв проблем тук?

— О, няма проблеми, Фил — отвърна Болд.

— Сравнявахме бележки — потвърди Крамер.

— Много шумни бележки! — каза Шосвиц. — Не бихте ли споделили с мен?

— Всичко е в божиите ръце — каза Крамер.

Шосвиц придържаше вратата отворена, докато те излязоха, после каза:

— Мислете с главите си, момчета! Би ми било неприятно да ви изхвърля и двамата от играта.

Двамата мъже се отдалечиха мълчаливо.

Няколко минути по-късно Дафи се показа на вратата на своя кабинет и ги покани да влязат. Момчето, все още със затворени очи, изглежда се опитваше да се освободи от дрямката.

Дафи седна срещу Джъстин, а госпожа Левит и Болд от двете й страни.

Дафи помоли момчето да се върне назад към оная нощ, нощта на убийството, и да й опише какво беше наблюдавал.

— Вие сте в стаята си — каза тя. — Виждате ли къщата оттатък пътя?

Джъстин Левит кимна и заговори спокойно:

— … Лампите светят в нейната стая. По-добре да заключа вратата… Поставям телескопа, както винаги.

— Виждате ли я сега, Джъстин? Какво прави тя?

— Отива към гардероба… както винаги… съблича се. Виждам сянката й върху завесите. Отива към банята, виждам нейния задник. Излиза… виждам циците й, пубиса, всичко!

Госпожа Левит настръхна.

Дафи го прекъсна:

— Джъстин, кажи ми, моля те, по нощница ли е тя?

Болд кимна одобрително — уместен въпрос.

— Не! Няма нищо на нея!

— А сега какво?…

— Ляга върху леглото. Идиотщина, загубих я зад завесите… О! Мъж!… Не мога да я видя… там… ляга в леглото… пуска телевизора.

— С дистанционното устройство? — Болд се намеси.

Джъстин обърна бавно главата си, клепките на очите леко се вдигнаха.

— Имаш ли нещо против, господин Болд да ти зададе няколко въпроса, Джъстин?

— Не! Нямам нищо против. Аз обичам много господин Болд.

Тя кимна.

— Значи можеш да чуеш неговия глас сега, нали, Джъстин?

— Хей, Джъстин!

— Сигурно мога. Да, господин Болд. — Говореше като полусънен.

Болд се опита да мисли в сегашно време. Беше трудно. Говореха за една жена, която в момента лежеше гола в хладилната камера с етикет на големия пръст на крака.

— С дистанционното ли устройство пусна тя телевизора?

— Да. Винаги го правеше по този начин.

— Винаги? — Болд се колебаеше. — Всяка нощ ли я наблюдаваше, Джъстин?

Момчето се ухили.

— Всяка нощ, когато имах възможност.

— Виждаш ли телевизора?

На устните на Джъстин грейна усмивка.

— А вие как мислите? Той е насреща. Виждам го.

Майка му прехапа устни. Върху предните й зъби се появиха следи от червилото.

— А какво гледа тя?

— Този идиотски кабелен канал. Нищо хубаво тази нощ.

— Кой кабелен канал?

— Нали знаете, този с прогнозата, обявления, реклами и музика. Мисля, че използва това като музикален фон.

— Не чете ли книга в момента?

— Може би. Не я виждам сега. Само телевизията с тези глупави реклами. Забравете ги.

— Продължавай — каза Дафи.

Болд се чувстваше виновен за такова нахлуване в един личен живот. Той мислено се извиняваше на Крой, докато слушаше разказа на Джъстин, който продължи:

— Да оставим телескопа. Нищо хубаво тази нощ… О, виж ти… някой прескача нейната ограда! Някакъв младеж. Каква изненада! Не мога да повярвам… телескопа… не мога да го хвана, по дяволите! А-а… Ето… тук е… ръката. Носи нещо… нещо като зелена фуния…

— Цветята? — каза Болд.

— Да, цветя! — съгласи се Джъстин. — Точно така.

Дафи се наведе и прошепна на Болд: „Не му подсказвайте“.

Болд хвърли поглед към магнетофона върху бюрото на Дафи, който записваше. Червената лампичка светеше и ролката се движеше.

— Неговото лице? — каза Болд нетърпеливо. — Виждаш ли лицето му?

— Сини джинси… Изпуснах го… Проклятие, изпуснах го! Наблюдавам наоколо сега… той заобикаля къщата…

Болд чувстваше как сърцето му биеше лудо.

— Сянка зад завесите. Аз съм зад телескопа сега. Тя загаси телевизора и става от леглото. Виждам циците й… задника й… насочва се към банята. Облича си нощницата… опитва роклята си. Излиза от стаята. Нищо не виждам. — Той започна да върти главата си нервно.

Дафи погледна към Болд и после към детето.

— Какво има, Джъстин? — попита го нежно тя.

— Уф-ф… Сенки. О, боже… тя е в беда. Мисля, че е в опасност… ах, гад! — каза той като се въртеше наляво-надясно.

— Всичко е наред… — Тя искаше да го успокои.

Но момчето пак поклати глава в смисъл на отрицание.

Болд седеше като зашеметен. Той беше там с момчето и с Черил Крой и се чувстваше вкочанен, вцепенен и неспособен да помогне.

— Той загаси светлините… не дърпайте завесите напълно! Оставете ме да видя! О, гадост! Мам! Татко! Не трябва ли да им кажа?… Глупости… сигурно нещата… това е голяма идея. А какво да им кажа? Завесите сега са сини. Странни сенки подскачат зад завесите. По-добре да прибера… Слагам телескопа настрана… Като че мам се качва по стълбите. О, гадория… отивам при вратата и я отключвам точно когато тя почуква… — Госпожа Левит плачеше, сълзите разваляха грима й, стичайки се по лицето. — Аз се преобличам, мам — казвам й аз.

— О, боже! — Госпожа Левит хълцаше.

— Мам? — Джъстин Левит питаше с променен глас, и като отвори напълно очи, се огледа и с озадачен и изумен поглед се втренчи в Дафи.

Тя го помоли да затвори очи отново и когато той направи това, тя започна да го извежда бавно от хипнотичното състояние. Очевидно беше, че го изпусна като позволи да чуе гласа на майка си и вече нямаше смисъл да го връща в първоначалното състояние.

Болд спря касетофона и сложи касетата в джоба си. Дафи го погледна и му показа, че трябва да оставят Джъстин на неговата майка.

— Аз не би трябвало да я оставям при него, но той е малолетен и не съм съвсем сигурна в законите против насилието. Ние бяхме просто щастливи да получим съгласието й въобще — поясни Дафи веднага щом останаха само с Болд.

— Вие действахте много добре.

— Можехме да постигнем и повече.

— Бих искал да опитам пак.

— Но не днес. Нищо хубаво не би се получило днес.

— Вие изглеждате уморена.

— Това е изтощително. Странно чувство, нали? Той беше под хипноза, а всички ние седяхме и гледахме.

Той кимна.

— Аз също го почувствах. Да! Добра работа, Дафи! Трябва да опитаме пак по-скоро.

Тя повдигна рамене и каза с известна доза фатализъм:

— Случи се сега, защото е трябвало да се случи.

Болд я погледна особено. Мразеше моменти като този.

— Истината, Лу, е, че тази мисъл ми дойде още миналата седмица, когато бяхте при мен и ме попитахте за евентуален разпит на момчето. Тогава си помислих, че можем да опитаме с лека хипноза. Но пациентът трябва да има желание за това, иначе методът не работи. Това, което направих, им внуши чувството за сигурност. Това не можеше да стане по рано. Той трябваше да бъде готов, в противен случай нищо нямаше да се получи.

— Искам да опитаме отново колкото е възможно по-скоро.

— За това трябва да получим писменото съгласие на родителите, да проведем сеанса без тяхното присъствие, както и разрешение от канцелариите на прокурора.

— Не мисля, че ще имаме проблеми с родителите. Майката сигурно видя колко много можем да научим от него. Бихте ли говорили с нея?

Тя кимна и прогони умората си като разтърка горната част на носа си.

— Сигурно! — каза тя.

— Да вечеряме по-късно?

— Благодаря, Лу! — Тя се пресегна и нежно стисна ръката му. — Не мисля, че можем. Не тази вечер.

— Заета? — запита той с почти детска наивност.

Тя му се усмихна с покровителствен поглед, което го обиждаше.

— По-късно през седмицата, става ли? — попита тя, без да отговаря на неговия въпрос.

— Сигурно — отвърна той с очевидно разочарование. — По-късно тази седмица. — Предаде й лентата и добави: — Трябва да я придвижите чрез Шосвиц. — Обърна се и тръгна по застлания коридор, минавайки край десетките служебни кантори в пренаселеното помещение.

Шосвиц каза на Болд:

— Слушайте, докато човъркахте в мозъка на момчето, аз се занимавах с въпроса за цветята. Няма да бъде лесно. Правилно? Повечето от изкуствените цветя с коприна се произвеждат в Тайван. Как можеш да заложиш на дистрибуторите, половината от които говорят развален английски, а и не са много петимни да разговарят с полицията? Вероятно нямат и зелени карти. Шибана работа.

— Какво бихте казали за цветарките?

— Крамер се занимава с това. Помислете! Проверихме жълтите страници: повече от сто и деветдесет цветари, над шейсет постоянни магазини, десет снабдителски компании, още двайсетина смесени регионални търговци — говорим за голямата индустриална лига в бранша. Добавете още и броя на универсалните магазини и на тези за подаръци, които продават копринени рози, и ще видите пред какво се изправяме.

— Това е началото. Ами лабораторията? Всички цветя не могат да бъдат съвсем еднакви, вярно ли е? Червените нишки, които открихме, могат да ни подскажат нещо.

— Ще помоля. Може и да сте прав.

— Аз ще говоря с тях — предложи Болд. — Трябва да разговарям с тях и за квитанциите, които намерихме у Джейн Доу.

— Има ли нещо ново?

— Ще разбера.

— А по отношение на Джейн Доу — каза Шосвиц, — как стана така, че вие поехте този случай?

— Дикси искаше да я видя, тъй като имаше рана на шията. И е права, Фил. Страхотно сходство. Следвам урока си от случая Йергенсен — проучвам всяка следа, каквато се открие.

— Не зная, Лу. Не зная.

Болд сниши гласа си.

— Какво бихте направили, ако ви кажа, че може би имаме работа с двама убийци, и че един от тях може да е в това управление?

— Бих казал, че имате халюцинации в главата си.

— Не се шегувайте, Фил!

— Не усложнявай работата повече, отколкото вече е усложнена, Лу! Правило номер едно! Правилно?

— Имаме следи от гуменки под навеса зад къщата на Крой, различни следи при Дехавелин — различни ръстове, различно тегло. Устата на Дехавелин бе залепена, докато на Крой не беше. Несъответствия. Значи двама различни хора.

— Може би. Но доколкото зная, ние третираме Джейн Доу като неидентифициран труп. Временна стъпка, правилно? Не танцувайте по хлъзгави терени, Лу. Изясняването на историята с цветята ще отнеме време. Добре би било, ако успеем да стесним кръга, да намалим броя на магазините до петдесет-шейсет. Боже мой, това би отнело около шест месеца само за обработка на данните. Вие си вършете работата, както смятате за целесъобразно. Кой съм аз, за да споря с вас? Ваша е ролята, правилно? Продължавайте по същия начин. Само не се увличайте по странични следи.

— Бих искал да получа разрешение за влизане в къщата на Норвак. Ако можем да се доберем до нейните отменени прегледи, ще разберем кой е зъболекарят, от който ще можем да вземем някакви снимки за сравнение.

— Това ще ни забави, Лу. И двамата прочетохме доклада на Ейб. Той не може да идентифицира онези следи от обувки.

— Напротив, той е сигурен, че са от една и съща обувка.

— Не може да го докаже, Лу. Нали и двамата сме чели един и същи доклад. Той не може да убеди нито един съдия. И двамата го знаем. А и Ейбрамс е достатъчно ясен.

— Бихте могли да опитате.

— Ще се опитам.

— Сигурен съм. — Болд в нещо се колебаеше. — Напомнете на Крамер да пази в строга тайна всички детайли по въпроса за цветята. Не искаме да изпуснем това също. А може да се окаже и единственият път към престъпника. Не искам да се раздухва.

— Разбрано. — Той се колебаеше. — Не съм сигурен дали искам да зная за какво беше схватката между вас.

— А искате ли, наистина?

— Мисля, че да.

— Беше ни подслушвал пак. Подочул ме да казвам, че момчето е видяло лицето на убиеца и той разтръби това на половината етаж. — Болд премисли още един път и добави: — Това е безотговорност, Фил. Аз не му вярвам.

— Той е добре организиран и е добър в бумащината. Вие и аз бозаем от този департамент. Кога за последен път сте пуснали собствен доклад? Трупате само записи през цялото време. Той е добър в това, което прави. Имам нужда от него.

— Той претендира за полска работа, за работа извън канцеларията. Ревниво се стреми да се бърка в неща, където не трябва. Една секретарка е достатъчна за бумащината. Ла Моя е два пъти по-добър детектив от него. Ако неговият баща не беше…

— Достатъчно! — Шосвиц го прекъсна. — Да не откриваме нов фронт тук.

— Но това е същността, нали? — Той се обърна и напусна офиса.