Подводни течения

23

Този „Боди шоп“ беше служил някога за производство на лед. Търговските рибарски кораби бяха снабдявани с блокове лед за изстудяване в морето. В началото на четиридесетте години сградата е била реконструирана, като едната половина била превърната в балетно студио, а другата — в изложбен салон за обзавеждане. Сега представляваше триетажна тухлена сграда, с прозорец тип Джеферсън, с поглед към пристанището. Стълбището, водещо към бюрото, беше от дъб с масивни месингови релси, с бостънска папрат, провиснала над главите като дълги зелени пипалца. Лионел Ричи изпълняваше „Ол Найт Лонг“ през малките стерео колонки. Жена с лисиче лице, в тюркоазен костюм, подмина Болд и му се усмихна. Костюмът прилепваше към тялото й толкова плътно, че можеше и без него. Болд се спря на стълбището изумен и я наблюдаваше как кърши задника си, слизайки надолу.

Жената зад бюрото имаше побеляваща руса коса, издължено лице и издадена напред брадичка. Носеше някаква гимнастическа сива Т-фланелка, скъсана над пъпа, „Боди шоп“ леко копринено прикритие върху малките гърди. Коремът й беше с кафяв махагонов цвят, плосък и корав. Виждаха се нейните розови, френска кройка шорти, вдигнати доста високо на хълбоците.

— Хм, красавец! — възкликна тя с леко писклив глас, като изпъна и без това твърдата си стойка, при което нейната сива Т-фланелка се вдигна още по-високо.

— Обмислям евентуално членство — обясни той, — и се питам дали бих могъл да поразгледам наоколо?

— Разбира се! — Тя се засмя. — Бих направила с вас една обиколка, но Джейн е болна с тази инфлуенца и аз съм като прикована тук в този момент. — Тя погледна към часовника на стената. — Часът е почти шест и половина. Мога да ви покажа всичко около седем, но сте добре дошъл, ако искате сам да побродите, или пък ако бихте желали да използвате по-добре времето си, срещу малка такса можете да ползвате някои от нашите съоръжения.

— Мисля само да поразгледам…

— Сигурна работа! — Тя посочи и обясни на Болд, че басейнът и залата за отслабване се намират на долния етаж, включително четири помещения: за уединение на мъже и жени поотделно и още две общи. На този етаж имаше три занимални, една от които с пълно видеооборудване — с всички последни парчета — и един здравен бар. Каза му още, че би могъл да намери две помещения за аеробика, лични офиси на треньорите, една масажистка и администрацията на третия етаж. Подаде му и една брошура. — Тук всеки един е приятелски настроен. Ако възникнат у вас някакви въпроси, попитайте когото и да е.

Той попита за разписания и ценоразписи, но тя се извини и му обясни, че като правило разписания се правят след първия тур.

Малко по-късно той разбра защо. Започна от третия етаж, където се занимаваше един клас по аеробика. Чуваше се удар на рокмузика през стъклата и нямаше високоговорители и колонки, слава богу. Нищо не го дразнеше толкова много, както звученето на две музикални пиеси, изпълнявани едновременно, освен при коктейлите, където е нещо обикновено десетина души да говорят едновременно. Мисълта за парти коктейлите му напомни за Елизабет, и как всичко това изглеждаше по-рано. С напредъка в кариерата, тя имаше нужда да присъства на парти коктейли. Болд избягваше такива събития по всякакъв начин, като най-вече се оправдаваше със службата си. Без съмнения тя мразеше неговата работа: неговото най-лесно извинение. С всеки изминат ден той се чувстваше все по-отговорен за разпадането на тяхната връзка. И двамата се объркваха. Допреди няколко дни изглеждаше много досадна нейната грешка: беше си завъртяла друг мъж. Но в последно време той беше започнал да гледа на нещата от гледна точка на тяхната мотивация — хората правят нещо по някаква причина — психологично надарените убиват, защото чуват гласове; психопатите убиват заради удоволствието от убийството; една жена си намира любовник, защото е загубила този вкъщи.

Гледката на класа по аеробика извика нейния образ в мислите на Болд. В ранните години на техния брак прекарваше всяка сутрин — седемте дни в седмицата — като работеше за телевизионни предавания. Оглеждайки се назад, той разбра колко груб е бил към нея, често пъти дори не й се е обаждал по телефона, оставяйки я да чака часове наред, без да й каже една дума. В неговата работа липсата на връзка често означаваше някаква трудност. Убит служител — думи от които и двамата се страхуваха. Тя трябваше да бди над него като грижовна майка, да се съобразява с изискванията на дневната му програма и по-рядко да се оплаква.

Тя беше интелигентна, привлекателна, умна и всеотдайна жена. Всичко, което изискваше от него, беше един нормален живот — дом, може би и деца. Но тя се беше омъжила за един ненормален живот, за живота на един полицай. Когато той й отказа тези елементарни желания, фактически живеейки в офиса си, тя си потърси нов живот като жена от кариерата. Всичко това изглеждаше съвсем ясно сега, когато бяха разделени. Той се съпротивляваше срещу всякаква промяна у нея, може би не съвсем открито, а подсъзнателно. Постепенно беше свикнал тя да го чака вкъщи, да фокусира цялото й внимание към себе си, а той да се съсредоточава единствено върху служебната работа. Той прие нейния нарастващ интерес към кариерата като намаляващ интерес към самия него. Какво държане! Клъцваше я и отрязваше по най-изтънчени и хитри начини, в стремежа си да поддържа контрол над нея. Започна да вижда в нея друга жена и се питаше дали тази жена съществува реално или е жена, каквато той иска да бъде. Нейната промяна не беше ли плод на неговото въображение?

Тези размисли го потискаха болезнено. Не можеше да се освободи от мисълта за зачервената й шия при излизането от „Четирите сезона“, нито от представата за това как тази възбуда се е получила там, в хотелската стая. Той знаеше твърде добре как беше тя в леглото — ентусиазирана, жадна, нетърпелива. Въздържаната, стеснителна домакиня ставаше друга, нещо съвсем различно, в стремежа си към собствено удоволствие. Тя се отдаваше на секса с чувство на безгранична, чудесна всеотдайност, която той съхраняваше дълбоко в себе си като нещо, което принадлежи само на него. Непреодолимо желание за удовлетворение, безразсъдно в изпълнението. А сега отдаваше всичко това на друг мъж, заради което той я мразеше. Абсолютна омраза.

Трийсетте мъже и жени в състава на класа по аеробика се навеждаха ритмично, кълчеха се напред-назад, пристъпваха и скачаха в унисон с чувствените ритми на музиката. Болд се отдалечи от прозореца.

Другата занималия беше празна. Стигна до канцеларията, но вратата беше затворена. Работните часове бяха от десет до седемнайсет, понеделник до събота.

Трите главни помещения на етажа бяха пълни с уреди за вдигане на тежести, с огледала от пода до тавана, килими, както и с една сладникаво-горчива миризма на физическа дейност. Грухтенето, пъшкането и сумтенето бяха тук нещо приемливо, ако не и желателно, както гримасниченето. Нямаше място за скромничене.

Той беше чувал много шеги по адрес на атлетическите клубове, но никога не си беше направил труда да посети поне един. И знаеше защо.

Тези движения на тялото той смяташе, че са неприлични, че са за изпълнение в дискретни домашни условия, или поне в еднородна компания от един пол. Това, което виждаше, беше твърде много за един бакалавър. Върху пейка, на не повече от десет фута разстояние от него, една опасно красива черна жена лежеше по гръб, стискаше страничните прътове над главата си и помпаше въздуха с жестоки тласъци на тазовата част нагоре, с крака, плътно стъпили на пода. Болд се хвана, че се е зазяпал — отмина към следващото помещение.

С крайчеца на окото забеляза, че някой му маха с ръка. Майк Шарф, един от асистентите на доктор Диксън по аутопсия, го викаше вътре да се присъедини към него. Шарф оплешивяваше и имаше проблеми със свръхтегло. Мигаше твърде често. Болд се промъкна между ондулиращите тела. Няколко жени му се усмихнаха предизвикателно, полуизтегнати. Болд им отговори с усмивка. Чувстваше се твърде много облечен и не на място.

— Какво ви доведе тук, сержанте? — попита Шарф. — Никога не съм ви виждал тук преди.

— Събитие, наистина.

— Без майтап? — Шарф дръпна Болд встрани от уреда за повдигане и следващият зае неговото място. Стояха близо до огледалото и Болд можеше да наблюдава упражненията над рамото на Шарф.

— Майк, бихте ли потърсили вместо мен?

В това време дребна жена във виненочервена дреха се промъкна между тях.

— Съжалявам! — каза тя, хващайки двамата под ръка едновременно.

— Няма проблеми! — отвърна Шарф и я представи на Болд. — Тина — обясни той, — беше една от петте сътруднички на Съдебномедицинския център, която е член на този „Боди шоп“.

Тя легна между двамата — беше неприятно на Болд — и Шарф се готвеше да й отнеме уреда, който тя натискаше.

Той обясни, че във форма на помощ било предложено от клуба да се занимават и групи от полицейски служби, при което центърът веднага подписал.

— Една група жени и мъже от вашите сътрудници също се занимаваха тук — добави той.

Болд се мъчеше да си спомни откъде това име му изглеждаше познато. Сега вече мъгляво си припомни за някакъв списък върху бюрото през миналото лято и сподели с Шарф.

— Да си спомняте за някаква жена на име Бетси Норвак? — питаше и двамата. — Пет фута и десет инча висока, с руса коса?

Шарф поклати отрицателно глава.

— „Бетси“, никак не ми звучи като познато име. — Той погледна потното лице на Тина. — Вие какво ще кажете?

Тя помисли, после погледна Болд право в очите. Стори му се, че единствен път, когато беше гледал жена право в очите, беше когато правеше любов с Елизабет, и ефектът се оказваше и обезоръжаващ, и разстройващ.

Тина обясни:

— Тук няма да чуете много за последните имена, но аз зная една Бетси от аеробиката. Знаете ли, Майк, това беше онази с къдравата коса, която носи пластичен костюм за гмуркания.

— Това е тя! — каза Болд, като си спомни разговора с Монтроуз.

— Малко странна такава… Но истински сериозна в рутинните занимания. Тя е състезателка по уиндсърфинг.

— Сигурно! — Шарф кимна. — Сигурно е тя — повтори той. — Зная кого имате предвид.

— Да сте я видели в последно време тук някъде?

— Не в последно време — отвърна Тина.

— Тя има сигурно близки приятели тук, които познавате? — Болд питаше и двамата.

Тина мълчеше.

— Мисля, че Сам е нейният личен треньор, нали?

Шарф повдигна рамене.

— Сам? — попита Болд.

— Сам де Вито — отговори тя. — Който може да си позволи, наема си личен треньор. Бетси може да си позволи всичко. — Напрегнатият й глас напомни на Болд за Елизабет, когато тя се опитваше да говори по време на любов в леглото. Чудеше се дали някога ще може да изхвърли Елизабет от мислите си. Значи ли това, че я обичаше или тя беше просто навик, от който му беше трудно да се освободи?

— Де Вито е наш резидент — поясни Шарф. — Много е вероятно като неин личен треньор да е бил и нещо повече. Може би ще искате да поговорите с него?

— Майк! — скара му се Тина.

— Добре, но това е истина, нали?

— Сам е перфектно момче!

— И се нахвърля на всяка жена, която изглежда добре в бански — коментира Шарф.

Тина се усмихна, изчерви се и поклати глава.

— Не го слушайте — препоръча на Болд. — Всички мъже го ревнуват.

— Къде бих могъл да го намеря?

Отговори Шарф, леко раздразнен от думите на Тина:

— Личните кабинети на треньорите са на трети етаж, но по това време на вечерта той е може би с клиент. Погледнете в следващото помещение, или в басейна. Не можете да го пропуснете. Той е ваятел на телата. Искам да кажа истински ваятел. Тренира всички, които се занимават сериозно с тялото си. Носи червена риза и сиви дълги гимнастически панталони, а на шията му виси секундомер. Косата му е като на Франки Авалон, а с челюстите си може да счупи и бейзболна тояга. Не можете да го сбъркате с никой друг.

Той имаше също кръгли тъмни очи и нос, който е удрян многократно. Болд го намери в една влажна, миришеща на хлор стая до дълъг и тесен басейн, загледан в хронометъра си. Някаква жена като газела плуваше отчаяно свободен стил срещу течението, създавано от силна струя, която не й позволяваше никакъв напредък. Леките й плувки се бяха смъкнали до под кръста и откриваха две фино оформени блестящи кълки. Сам гледаше в хронометъра. Болд проучваше плувкинята.

— По-енергично! — Сам надвика шума и като се обърна към стената, забеляза Болд за първи път, отивайки към таблото. Той дръпна някакъв шалтер и струята стана още по-силна. Поотслабналата жена загуби малко дистанция и заплува по-енергично, за да възстанови темпото.

Болд трябваше да извика силно, за да бъде чут.

— Сам де Вито?

Треньорът кимна.

— Сержант Болд. — Болд показа картата си: „Следствено управление на полицията. Отдел Убийства“. Той добави всъщност „Отдел Убийства“ за ефект. Много рядко споменаваше своя отдел, но това сработваше ефикасно, когато искаше да привлече вниманието на някого. Същият ефект това оказа и върху Сам. Той забрави за хронометъра и съсредоточи ахатовия си поглед към Болд.

— И така, какво?

Ръцете му се отпуснаха инстинктивно.

— Бих искал до ви задам няколко въпроса.

— По-късно? — Сам насочи отново вниманието си към хронометъра и извика високо по посока на жената: — По-бързо! Искате ли да напреднете или не?

— Веднага — коригира го Болд строго. — Не по-късно!

Де Вито го изгледа намръщен, измърмори нещо и щракна хронометъра предизвикателно. Отиде до таблото и изключи машината. Водата спря да се движи. Жената се изправи и започна да намества банския си костюм разсеяно.

— Какъв е проблемът? — запита недоволна от прекъсването на тренировката, с втвърдени зърна на гърдите и косми на пубиса, непокорно стърчащи навън.

— Гимнастика, петдесет прикляквания! — каза й Де Вито. (Тя изръмжа.) — Продължаваме след минута. Тук ще разговаряме, нали? — обърна се той към Болд.

Беше нисък на ръст, може би пет стъпки и осем инча, но вероятно тежеше близо сто и десет килограма, без да изглежда дебел. Имаше двайсет и два инча дълги ръце и пропорционално развити бедра. Беше недоволен.

— Плаща ми се на час — информира той Болд, — и имам много напрегнат график.

Болд забеляза акцент от източното крайбрежие, може би от Ню Джърси. Беше срещал поне двама души от ФБР с акцент, подобен на този. Преди това не можа да го различи поради шума.

— Бетси Норвак — каза и видя, че лицевите мускули на Де Вито се вдървиха.

— Какво ви интересува?

— Тя е изчезнала.

— Вие ще ми кажете… Тя пропусна три занятия с мен, без да предупреди. Знаете ли какво означава това за основния поток?

— Знаете ли къде би могла да бъде?

— Слушайте, приятелю! Имам дванайсет редовни. Осемнайсет извънредни този месец. Остава ми време сутрин само да хапна набързо и да си завържа обувките. Аз не съм им бавачка, въпреки че имам такова чувство понякога. Отсъстват от планирани занятия, без да ги отменят предварително. Работя с половин капацитет. Оставят ме по цели часове свободен и никой не плаща. Ако намерите Бетси, кажете й, че ако не се яви още един път, ще трябва да си търси друг персонален треньор.

— Познавате ли я лично? — Болд го попита, като имаше предвид думите на Шарф.

— Какво искате да кажете?

— Точно това, което казах. Лично. Разбирате ли?

Той се колеба доста дълго.

— Не. Не. Не е този начинът, по който работя тук.

— Чух, че тя е била доста хитроумна.

— Всички са хитроумни, приятелю. И всички си имат своите форми като италианските състезателни коли — голяма работа — което не означава обаче, че аз имам личен живот с всяка една.

— Не според това, което чух.

Мускулите на лицето му отново се свиха.

— Така ли?

Болд кимна.

— Казаха ми, че вие и Бетси сте били близки.

— Глупости. Кой ви каза?

— Кога я видяхте за последен път?

Мускулестият мъж изглежда разбра, че всичко това беше много по-сериозно, отколкото си мислеше първоначално. Затова не бързаше с отговора.

— Бих могъл да кажа нещо за допреди две седмици. Мога да проверя в книгата. Плащанията. Би трябвало да е записано.

— Да, бихте ли проверили?

— Сега?

— Да, сега!

— Гадост!

— Има и други начини за разговор по такъв въпрос, знаете ли? — поясни Болд.

— Окей, окей! Запазете спокойствие. — Сам се обърна назад и каза на жената: — Гимнастика, двайсет и пет минути занимания. Ще се върна веднага, щом свършим.

Болд чу плувкинята да протестира, но треньорът изджавка срещу нея приглушено и затвори вратата.

— Кучка! — каза той тихо.

Болд го последва нагоре по стъпалата.

Записаното от треньора показа, че последната среща на Бетси Новак с него е била преди две седмици и три дни, което приблизително съответстваше на времето на престоя на тялото във водата, определено от Док Диксън. Болд го остави да се върне при момичето.

В търсене и питане той се задължа още около половин час, като искаше да разбере и кога треньорът ще си тръгне. Този мъж създаде у Болд впечатление за лъжец и затова той искаше да го проследи. Някаква жена на име Кенди Ленгхолф, не по-висока от пет стъпки, с мощни кълки и бедра, претендираше да знае Бетси Норвак много добре. Болд й предложи сладко от кокосови орехи в малкия бар на „Боди шоп“. Имаше афиши по стените с голи мазни тела на мъже и жени културисти. Стомахът му се обърна от тази гледка. За това допринесе и Спортен илюстрован календар с водолазни костюми, който Болд намираше за твърде еротичен.

— Не съм виждала Бетси тук около две седмици — каза тя.

Когато той я попита от колко време точно не я е виждала, Кенди Ленгхолф каза, че не може да си спомни. Бетси е имала проблеми с болния си лакът отново — повтарящи се болки след контузия. През това време в бара влязоха двама мъже със спортни фланели, поръчаха си пресен портокалов сок и продължиха да говорят на висок глас, което привлече вниманието на Болд. Единият от тях го проучваше съсредоточено с нахален поглед.

— Говори ли ви нещо името Монтроуз? Това е един канадец от Университета.

— Разбира се. Той идваше тук. Веднъж й направи истинска сцена. Дойде да я потърси. Беше малко пиян и искаше буквално да я повлече със себе си. Беше сбъркал нещо. Това все пак е клуб, нали така, и всички се познават помежду си; на никого не прави впечатление ако тук-там се виждат косми или нечия цица се е показала навън. Ние сме възрастни хора, по една и съща причина сме тук, поне повечето от нас, и всички си помагаме, за да вървим напред. Този побъркан канадец си беше помислил, че Бетси се стреми едва ли не да легне с всеки. Не-е! Какво държание. Той въобще не ни разбираше.

— И той направи сцена?

— Опита се да я прибере вкъщи.

— И?

— Тогава Сам го заплаши, че ще му размести частите на тялото, ако не се вразуми. Той изгледа Сам, подви си опашката и се пръждоса.

— Значи Бетси не беше фльорца, нали?

— Не беше? Защо в минало време? Кажете, какъв вид полицай сте вие всъщност? Не е ли по-добре да ми покажете значката си? — Тя се отдръпна от столчето и застана далеч от него. — След всичко, което се случи в последно време…

Той извади служебната си карта и я отвори пред нея. Значката блестеше под висящите лампи.

Един от двамата мъже успя да види картата и минута по-късно те се изнизаха навън. „Отърваха се по живо по здраво“ — помисли си Болд.

— Отдел „Убийства“ — каза той на Кенди Ленгхолф.

— Бетси? — Тя едва прошепна. — Кръстатия убиец?

— Не — заяви твърдо Болд и тя малко се успокои. И сам се учуди дали това беше истината. — Но ние бихме искали да поговорим с нея — добави той.

— Тя живее горе, след Каркийк.

— Да?…

— Аз не я познавам съвсем добре…

— Има ли някаква истина в това, че тя много флиртува? — Той възприе също сегашно време, за да я успокои.

— Много от момичетата идват тук заради момчетата. И обратното е вярно също, но не и Бетси.

— Какво означава това?

— Бетси се отнася сериозно към своето тяло и към заниманията. Тя се състезава по уиндсърфинг и иска да се включи в международната мрежа… Франция, Хаваи, вие знаете. Прекарва по-голямата част от времето си в пролива през летните месеци. Занимава се тук през есента и зимата. Но не можете да я наречете фльорца. Не е като някои от другите момичета.

— Имала ли е Бетси нещо със Сам?

Тя се изкикоти.

— Нали обиколихте и видяхте?

— Значи ли това „да“?

Тя вдигна рамене.

— Слушайте, Сам се интересува само от някои хора. Вие чувате всякакъв род клюки, знаете какво искам да кажа. Лично аз много не им вярвам. Бетси си купи някои домашни принадлежности. Знаете, лампи за тен, двойка машини за отслабване. Какво, по дяволите, толкова си е позволила? Сам трябваше да прекара известно време там, за да инсталира уредите. Той работи и като дистрибутор, знаете ли? И от там тръгнаха слуховете. Затова не мога много да им вярвам. В такива места, като това, толкова много слухове се разпространяват, че може ушите ви да изгорят.

— Но имаше слух и за Сам и Бетси?

— Това е неизбежно. Сам й се притича на помощ в случая с Монтроуз — откара я до вкъщи. Това е достатъчно за клюкарите. Истината е, че след нахлуването на СПИН хората са много по-въздържани в секса. Не искам да кажа, че едно време нямаше посещения винаги с надежда за леглото. И тук беше същото. Това продължи известно време, но тези дни отминаха. Вече липсва сигурност. Секс се прави вече много по-малко. Най-често е „датирането“ все още, но това е друго.

Болд й благодари и плати сметката. Напитката се отрази добре на неговия стомах. Помисли си, че би било много разумно да се отбие в магазина и да купи йогурт и плод, и да си направи вкъщи същия коктейл. Спря се и каза довиждане на Майк Шарф, преди да напусне „Боди шоп“, като си мислеше, че трябваше да поддържа по-добри отношения с офиса на Медицинския център. Забеляза, че беше привлякъл вниманието почти на всички в това помещение, което му беше досадно. Като излезе, веднага се обади в центъра. Усилията на Боби бяха довели до откриването на минифургона на Бетси Норвак в Каркийк Парк.

Преди да си тръгне, попита дежурния на рецепцията в колко часа Сам е напуснал сградата. Той му отговори, че в десет часа. Това означаваше малко повече от два часа за работа. Като излезе от вратата, жената с провокиращата Т-фланела го спря, прескочи по няколко стъпала и го хвана за ръкава.

Подаде му ценоразпис.

Входната врата се отвори шумно. Болд се оказа лице срещу лице с Дафи Матюс, а зад нея беше Джон Крамер. Тя носеше розов велурен комплект, косата й беше издърпана назад и завързана на конска опашка. Изпъната назад коса правеше лицето й по-строго, а очите й изглеждаха по-големи. На ушите й, зачервени от студа, висяха мънички златни обици. Крамер беше все още със служебните си дрехи и с чантичката в ръка. Усмивките изчезнаха от лицата им и за момент и тримата запазиха абсолютно мълчание. Болд се втренчи в нея и почувства, че лицето му започна да губи цвета си.

— Какво сега? — учуди се той.

Крамер започна да мърмори.

— О, Лу! — Преструвка за случайна среща, като политик, който се опитва да бъде забавен.

Лу Болд не сваляше очи от Дафи. Най-после слаба усмивка като спазъм се появи на неговото лице, някак си изстискана и неестествена.

— Я виж ти! — каза Болд, забърза се и с коляното си забърса свободно висящата чанта на Крамер, която го удари по най-слабото място.

Той се присви и закуцука по стъпалата встрани, чувствайки се объркан, разстроен и самотен.