Подводни течения

39

Дафи Матюс почука на входната врата на Болд точно в седем часа тази вечер. Той отвори, изненадан от нейното идване, и я покани да влезе. Тя носеше голям плик, пълен с бакалски стоки. Беше облякла бяла плисирана блуза и черна пола. Нефритени обици танцуваха под ушите й.

— Доставки за развлечение — обяви тя. — Разчитам на факта, че не си вечерял.

— Добро предположение.

— Покажи ми кухнята и ми дай път.

Тя се шмугна покрай него, знаейки много добре къде е кухнята.

Оттам извика:

— Не си пияч, но взех малко вино и се надявам на твоята помощ. Можеш да го отвориш, за да подиша.

Той щеше да възрази срещу виното, но не го направи. Стоеше и я гледаше как разопакова покупките. С тирбушон в ръка тя освободи бутилката от корковата тапа и я остави настрана. Беше калифорнийско каберне, Робърт Мондави. Тя го изгони от кухнята минута по-късно и му каза, че е чула чудни неща за неговата джазова колекция и би ли могъл да пусне нещо. Той обясни, че колекцията все още не е тук, но е пуснал радиото в дневната преждевременно, за да не пропусне вечерното изпълнение на Орнет Колман. Върна се в кухнята и каза на Дафи:

— Все пак аз имам арендаторски права и ти не можеш да ме изритваш от собствената ми кухня.

— Без коментари — каза тя, продължавайки своята работа.

Тя беше сложила вода, почака я да заври и само за няколко секунди пусна в нея петнайсет доста едри скариди. После ги обели, почисти ги и ги остави настрана. На него нареди да изпразни тенджерата, да я измие и да я донесе с около четвърт литър вода за възвиране. Той се подчини без коментари. Тя бе подготвила няколко глави лук и зелен пипер, когато го попита дали обича паста.

— О, да — отвърна той.

— А пушена риба?

— Никога не съм ял пушена риба — бе отговорът.

— Не си вкусвал пушена риба? Обичаш ли пикантна храна, лютива пикантна храна?

Той се тревожеше за стомаха си, но въпреки това отговори:

— Разбира се!

— Добре. Виждам, че такива неща купуваш.

— Но защо ядене? Защо трябва да се готви специално? — попита той.

Тя се обърна с лице към него. Бе си донесла престилка, която в момента бе на нея. На престилката пишеше: „Кис де Кук“ — целуни готвачката. Тя пристъпи напред и го целуна по устните. Това бе една дълга и нежна целувка. Тя задържа очите си отворени и гледаше някъде зад него.

— За това! — каза малко нервно. — Защото ми хареса тази сутрин и мислех, че на теб ти хареса също.

— Виновен! — каза той.

— Така ли го чувстваш?

— Доста. — Той си мислеше за Елизабет. Харесваше Дафи, беше много доволен от нейното присъствие, но тя не бе Елизабет.

— А не би трябвало, нали?

— Зная.

— Ти ще го превъзмогнеш.

— Радвам се да го чуя. — Тя чу собствения си циничен тон в гласа и го попита: — Не предпочиташ ли веднага да си тръгна?

— Не!

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм!

— Налей ми малко вино.

— Да, скъпа.

Тя подготви четири метални шиша и започна да ги зарежда с подготвените скариди, лук, червени домати и зелен пипер. Той се възхити на това как тя превръщаше един куп от продукти в истинско произведение на изкуството. Комбинациите от цветове и форми му изглеждаха изключително привлекателни и апетитни.

Той наля вино в две чаши. Изглеждаше му много пивко.

— За здравето на главния готвач! — Той вдигна чашата си.

— Не, не е справедливо! — протестира тя. — Не мога да пия за това!

— В тази къща можеш.

— Прекрасно! — Сияеща от радост тя сръбна от виното и изрази своето одобрение.

— Би трябвало да донеса бяло вино — то е за риба — но бялото вино и аз често имаме противоречия.

— Не бих разбрал каква е разликата. Аз пия вино не повече от два пъти в годината: на Коледа и на Великден. Не съм познавач на вината.

Те запазиха мълчание, докато тя разтопи малко безсолно масло и поръси скаридите. Сетне ги посипа с червена пудра, посипана с черни подправки. Фурната работеше на електрически ток. Тя премести решетката на фурната на най-горния интервал, взе една тенджерка и я постави под нагревателя.

— Това е начин за задържане на пушека — каза тя. — Вкъщи се получава не лошо.

Той се справи с първата чаша вино доста бързо и си наля втори път, докато тя едва бе докоснала своята чаша. Подкани я да последва неговия пример.

Пастата и кебапът бяха готови почти едновременно. Болд бързо подреди масата и изведнъж двамата се оказаха седнали един срещу друг за вечеря. Тя извади една свещ от пазарската си чанта, запали я, накапа от нея в една чинийка, закрепи я и загаси другите светлини.

— Благодаря — каза той, готов да започне да се храни.

Тя наля чашите догоре и седна, втренчила поглед в потрепващия пламък на свещта, в отговор и на неговия, съсредоточен в нея поглед. Подухна леко пламъчето и то се наклони към него, преди да се изправи. Той й върна същия жест. Пламъчето се наклони за момент към Дафи.

— Ние, хората, се прегъваме по същия начин, нали? — каза тя.

— Какво имаш предвид?

— Пред капризите на другия.

— Понякога, да — каза той, мислейки, че в последно време вече е независим, не се кланя на никого; самотник, както се казва.

— Минаха две странни седмици.

— Да, вярно е.

— За момент не бях уверена, че ще можеш да се справиш с разследването. Голям натиск трябваше да понесеш, който нямаше нищо общо със случая Йергенсен. Как мислиш, че стана последното изтичане на информация? Някои в отдела обвиняват мен, доколкото зная, но аз се кълна…

— Аз зная, че не беше ти, Дафи. И всеки, който познава Дафи Матюс, знае, че това не е в нейния стил. Този, който е предал тази информация — първо, че сме арестували някакъв мъж в района на убийствата, и второ, че този мъж съответства на профила на Научния център — той директно е отговорен за убийството на Йергенсен. Той или тя, няма значение. Важното е, че трябва да се махне от органите на сигурността. Съмнявам се, че въобще някога ще узнаем кой го направи.

— Това е грозната страна в живота на едно ченге: толкова много въпроси без отговори, както и следствия, недоведени докрай. Като психолог разбирам нуждата от пълнота и завършеност. Недовършените дела в живота на човека, стресовете и напрежението в даден момент стават непоносими.

— Кажи ми повече по този въпрос.

Тя бе забола погледа си в чинията.

Болд ядеше лакомо.

— Аз мислих по твоя така наречен дубльор — каза тя. — Да?!

— Да, да! Ако се доближиш до него, бих искала да ми направиш една услуга.

Болд веднага си помисли, че тя ще започне да му говори за своите основания за специално третиране. „Значи ще искаш нещо от мен“ — помисли си той. От друга страна, както в случая с описанието на Ратлидж от Паджит Саунд, наистина съществуват неща, които стават на повърхността, а други се случват под повърхността. Нищо не е така просто, както изглежда.

— Слушам.

— Ние, имам предвид хората от моята професия, рядко имаме шанса да работим с една престъпна личност преди ареста. Привличат ни обикновено по-късно, когато трябва да се идентифицира и да се класифицира степента и спецификата на едно заболяване. В повечето случаи физическото им състояние. А междувременно откриваме, че индивидът изпитва типичното чувство на примирение със своя собствен фалит в живота и с перспективата на доживотния затвор.

— Какво всъщност искаш от мен? — попита той с не съвсем толерантен глас.

— Просто мисля на глас, това е всичко.

— Дафи…

— Ако знаеш кой е той, и това не пречи на работата, бих се радвала да имам поне пет минути с него, преди да бъде арестуван.

— Невъзможно, това е моята първа реакция.

— Бях сигурна, че това е така, но мислех, че може да възникне удобна ситуация за това.

Той кимна.

— Да, би могла, предполагам.

— Нека да спрем дотук. Просто помни това.

— Окей.

— Въпросът е, че трябва да се разчита на някаква невероятна случайност. Но такъв шанс би помогнал на хората не само от моята професия, а и от нашата професия също. Би могъл да ни даде нещо за вътрешната мотивация и рационалност, които ние изпускаме щом лицето бъде поставено в извънредна ситуация.

— Нали казах, окей?

— Съжалявам. Аз те разстроих.

— Не върви много тази седмица. Но това не е твоя грешка.

— Съжалявам, Лу.

— Наистина няма проблеми. Грешката не е твоя. Много неща се въртят в главата ми. Понякога трябва да мисля за толкова много неща, че става невъзможно да се мисли. Как се нарича това, когато не се прави нищо смислено?

— Напротив, всичко това има голям смисъл.

Той отпи от чашата си. Чувстваше се приятно и леко.

— Аз съм самотен, Дафи. — Лицето му се втвърди. — Самоизолирах се. Като ченге, свикнал съм да се занимавам само с моята работа. Сега виждам, че имам твърде много задължения. Но всичко зарязах и се занимавам само с едно. Изолирах се от всичко, освен най-важното. Да си ченге, значи да си безнадеждно болен, или нещо такова: болестта те изяжда, изцяло, бавно, но сигурно. Позволих работата да погълне всичко в моя живот и изведнъж се озовах в положение да се възмущавам от себе си.

— Това е разбираемо.

— Но всичко си направих аз. Никой не ми е виновен. — „Никой, освен този Кръстат убиец — помисли си той. — Какво ще кажеш за това, Дафи?“

— Чул ли си слуховете? — попита го тя.

— Слухове има за всеки от нас.

— Съвсем вярно.

— Ако не искаш да говорим…

— Напротив, искам. — Тя замълча.

Той чакаше.

— Имах частна практика известно време. Като част от клиника. Имах собствени пациенти. — Тя постави вилицата си на масата. — Хората са толкова сложни! — каза с провлечен глас. — Имах в практиката си една млада жена. Не много хубава и неособено умна. — Болд почувства, че тя бе някъде твърде далеч. — С нея бил злоупотребил нейният втори баща пастрок. Злоупотребил сексуално. Злоупотребявал често, многократно. Години наред. Карал я да прави страшни неща. Тя била съвсем млада, за да знае нещо по-добро. Бяха минали няколко години преди да ме срещне и да започне да разбира цялата тежест на положението, в което се намираше. Тя прекара голяма част и от зрялата си възраст, мислейки, оглеждайки се назад, и всичко това бе много тягостно. Работихме заедно върху нейния проблем.

Дафи изглеждаше като хипнотизирана от свещта. Болд забеляза, че погледът й беше съсредоточен в пламъка на свещта. С колебанията на пламъка се променяше и нейното изражение.

— Нейният пастрок — продължи тя, — беше шофьор на камион. И докато беше на лечение при мен, тя започна да търси спирки на камиони — просто се стремеше към тях инстинктивно. Аз се стараех да я отклонявам от тях. Не беше сигурна защо правеше това, имаше няколко случаи на загубване на разсъдък — пълна загуба на разсъдък, свързана и с посещенията при мен, което ме тревожеше ужасно. Разглеждах и възможността за нейното институционализиране. Реших обаче, че не трябва — каза тя болезнено. Пламъкът се изправи. Черното въгленче се превръщаше в стабилен поток нагоре. — Не след дълго — каза тя, — тази жена бе изнасилена от някакъв шофьор на камион. Неочаквано той бе освободен от съдията, защото се оплакал, че тя го била нападнала. Аз не повярвах в това, казах на съдията, но изглежда това с нищо не можа да помогне. Както и да е. — Тя погледна към Болд. — Аз все още се съпротивлявах на нейното въдворяване. — Тя си сръбна от виното. — В един вторник през нощта — добре си спомням, че беше вторник — Мери Алис влезе в един паркинг за камиони, размахвайки револвер.

— О, боже! — каза Болд.

Тя кимна.

— Даде един изстрел в тавана. Никакви наркотици. Никакъв алкохол. Просто се беше побъркала. Аз я погубих, но бях твърде млада, за да мога да разбера това. Това беше моя грешка, Лу! — Тя каза това по такъв начин, че бе невъзможно да се възразява. — Тя не уби никого. Нито нарани някого — продължи Дафи. — Имаше един черен полицай. Партньорът му по това време бил в мъжката тоалетна. Някой извикал, ще цитирам точно: „Тя е полудяла, държи револвер“. И както си вървеше Мери Алис, полицаят изстреля четири куршума в гърдите й. Тя така и не разбра какво я удари. След този случай започнах да оглеждам нещата и видях голяма празнина в приложението на закона, на която никой не обръщаше внимание. Душевноболните срещат масово неразбиране, Лу. Мери Алис не беше отишла там, за да убива някого. Тя представляваше един болен индивид, нуждаещ се от повече помощ, отколкото аз й давах.

— Ти не си могла да предвидиш, но можеш да се научиш да предотвратяваш. Ето защо аз те предупреждавах за твоя случай. Искам да видя, че той получава помощ, а не направо куршум в главата. Единствената грешка, която не се прощава, това е повтаряната грешка.

Тя стана от стола си и застана до него. Сложи нежната си ръка на главата му и го притисна към гърдите си. Беше нежна и мила. Притискаше го и му шепнеше нещо несвързано. Той протегна ръце и обгърна несръчно нейната талия; после големите му ръце се плъзнаха гальовно по нейните бедра и гладката повърхност на полата. Сърцето й биеше силно, но не в синхрон с музиката. Той почувства, че тя плачеше. Потрепваше в неговите ръце. „Дали плаче за Мери Алис? — питаше се той. — Или за мен? За себе си? Сигурно не, просто си плаче. Може би плаче, защото не разбира какво става в момента. Никой от нас не може и да си го представи напълно.“

Той я дръпна надолу и срещна лицето й. Целуваше сълзите по лицето и чувстваше желанието си те да бъдат негови собствени. Тя произнесе неговото име няколко пъти, кършеше главата си на всички страни — това беше нейното послание, нейното отбягвано послание.

Той изрита стола назад, който с трясък падна на пода и предизвика нейния радостен кикот. Тя разкопчаваше вече ризата му, а той бързаше да освободи големите копчета на блузата й на гърба, и щом ги разкопча, тя просто се изхлузи от нея, плъзна се грациозно по дългите й ръце и нежните гърди, падайки надиплена върху килима на пода.

Той искаше да потъне в нея, да се разтопи в нея и да остане там единствено с нейните мисли и нейната нежност.

Техните голи гърди се докоснаха и той почувства първото пробуждане на своята плът. Галеше и целуваше гърдите й, после обгърна плътно устните й и почувства нейното потръпване. Пръстите й разрошиха косата му, топли и нежни. Устните им отново се срещнаха и тя изглеждаше заредена с още по-голяма сила и напрежение. Мислите им изчезнаха. Той имаше само едно чувство — чувството, че е с нея, само с нея. Нейната чувственост го завладя изцяло, омая го до степен на пълна забрава на всичко, освен тяхното взаимно безумно усилие в интимността. Техните плахи опити прерастваха в сдържано боричкане, несръчното състрадание — в болезнена покана за взаимност.

Изтъркаляха се по килима под масата. Смеейки се, тя издърпа и захвърли настрана неговия панталон, при което удари главата си в масата и извика. И тогава, освободена от собственото си бельо, се разпростря върху него, предавайки му цялата омайваща топлина на своето тяло. За момент почувстваха неудобство за своята интимност, но то скоро изчезна и се превърна в игрива, патетична церемония, в интимен ритуал, породен не толкова от любов, колкото от взаимна жажда за нежност.

Като съединиха телата си плътно, Болд се почувства погълнат от меката и свежа топлина, която го обгърна. В тяхната безгрижна нежност те станаха едно цяло, и дори за момент нищо не можеше да ги раздели един от друг. Тя постоянно се притискаше и се движеше върху него, и при едно такова движение удари главата си в плота на масата, усмихна се на Болд, после се наведе към него и притвори очи в нежна и топла целувка, изгаряща от желание. Той се наслаждаваше на тяхната физическа близост и възхитителното напрежение между тях. Насърчи я да се отпусне, галеше с езика си набъбналите зърна на гърдите й, притискаше я към себе си със сключените си на гърба й ръце под нейните, и бавно движеше тялото си нагоре и надолу, плътно прилепнало към нейното. Прошепна й на ухото да се отпусне още, тя веднага му отговори с лека извивка на тялото и той почувства с всичките си сетива, че в най-дълбоката точка на тяхната връзка всмуква цялата изгаряща топлина на нейното тяло, разтапящо се в него. Тя тихо извика и го сграбчи силно в ръцете си. За момент почувстваха пълна отпадналост или по-скоро чудна хармония. „Скоро, твърде скоро — помисли си той, — отмина този момент“

Тя се отпусна безметежно в неговите ръце, телата им бяха влажни и солени, гърдите им — в огън от дълго време, задъхани, сърцата им биеха все още учестено. Бавно, но все пак много скоро, по негова преценка, той се възвърна към затрудняващата реалност на тяхната голота, на сплетените им тела под масата в трапезарията и настъпилата тишина. Орнет Колман бе свършил. Те бяха свършени.

„Как може човек да остане там? — чудеше се той. — Как може да се запази един такъв момент на пълно спокойствие, да се затвори в бутилка за бъдещо ползване? Сексът ли е това, което ни кара да се чувстваме така добре, или съзнанието за общото желание да участваме в една споделена емоция? Че и двамата допринасяме за това?“

— Последното, мисля аз! — пошепна тя нежно на ухото му. По това той разбра, че е изказал мислите си на глас. — Не е нужно да ми казваш, че ме обичаш, ако това те тревожи — каза тя. — И аз няма да ти казвам, ако това те кара да се чувстваш неудобно. Дори и да е вярно. Истината е, че това, което току-що стана между нас, превъзхожда секса така пълно и така всеобхватно, че думите губят всякакво значение, ако трябва да ги сравняваме. Аз бях толкова далече от тази стая. Бях някъде само с теб… близо до теб… унесена във взаимно удовлетворение с епични пропорции. Както беше при Сесил Б. де Майл — каза тя, предизвиквайки неговата усмивка. — Когато започнахме — призна си тя, — аз почувствах, че тръгваме в неправилна посока. Неудобство, несръчност и дори отчаяние. Но, боже мой, Лу… — Отново се хвърли върху него и почувства неговото присъствие с цялото си същество. — Боже господи, беше чудесно!

Той първо я целуна нежно по устните. Сърцата и дишането им бяха спокойни. Пръстите й се ровеха в косата му, гърдите й се плъзгаха по неговия гръден кош, когато тя се намести така, че да подхранва нововъзникващата у него възбуда. Кожата й беше мека, бедрата й твърди и силни, когато започна да отговаря на неговото набъбване и възхитителните вълнообразни движения, които той правеше. Изведнъж той я хвана за гръдния кош и с едно бързо движение я постави под себе си. Тя го погълна между бедрата си така, че всяко негово движение се предаваше и на нея. В началото тя го държеше плътно до себе си, после се предаде като разтвори ръцете си и се хвана за близките два крака на масата. Надвесен над нея, той гледаше нейните цъфтящи пламенни гърди; ту бяха така вкопчени един в друг, че всичките им движения и чувства бяха в пълна хармония. Той бе проникнал толкова сигурно и толкова дълбоко в нея; движенията му бяха минимални, но твърди и силни. Обхванал с ръце бедрата й, той правеше ритмични движения: нагоре, надолу, повдигане и спускане, въртеливи движения, а тя отговаряше на всяко негово движение като ехо. Гърдите й аленееха в огнена възбуда, ръцете й все още стискаха краката на масата, изпъчените й гърди и втвърдените им зърна дразнеха и предизвикваха целувки, и той ги галеше и целуваше. Устата й бе отворена, тя се изкашля гърлено, той почувства, че настъпва върховния момент на ерекцията и оргазма. Тя го стисна още по-силно с гъвкавите си бедра, когато почувства топлата нежна течност да се разлива в нея при следващото им движение. Той изпита същата сладка омая, както преди — пълна забрава. Тя го стягаше между бедрата си все по-силно, тръпнеща, шепнеща; думи и чувства, смесени в неразбираем език.

— Да-а! — Той издаде нещо като хрип.

— Да, да! — промълви тя със стиснати зъби. — Прекрасно!