Подводни течения

13

Късно същия ден, следвайки двучасовата аудиенция с Джъстин Левит, въоръжен с даденото описание на начина на влизането на убиеца, Болд се върна отново в дома на Крой и огледа най-подробно цялата къща. Той застана до оградата на задния двор, мислейки как убиецът би могъл да проникне. Ако Джъстин беше прав, убиецът е трябвало да се прехвърли през оградата, да влезе в задния двор и да го пресече по посока на главния вход на къщата на Черил Крой. Болд избягваше да докосва стълбчетата, носещи ниските верижни връзки на оградата — това е работа на Следствения отдел да снемат отпечатъци и той ще ги има — затова прескочи отгоре. Най-близката сграда представляваше заключен гараж. Позвъни в къщата, но никой не отговори. Заобиколи я, питайки се дали убиецът не е паркирал на улицата, след което е влязъл по същата алея за гаража. Много рисковано би било — помисли си. Някаква табела „Продава се“ видя отляво. Беше поставена в тясната зелена ивица пред съседната къща. По-нататък, в далечния край на следващата къща той дойде до някакъв вход за коли, много добре защитен от погледа на всички съседи. Ако загасите светлините, след като завиете и влезете достатъчно бързо, имате всички шансове да не бъдете забелязан.

Въпреки последния дъжд, който изми всички следи по пясъчно-чакълената алея, в участъка под входа личаха ясно две следи от кола. Няколко фута по-назад, където следите се губеха, Болд намери книжна кибритена полуизгоряла клечка със завит край. Остави я там, където си беше, без да я пипа. Като напусна следите от колата, тръгна направо към мястото, откъдето беше започнал, и където имаше два близки един до друг и ясни отпечатъци от баскетболни гуменки, един от които сочеше към мястото на паркирането, а другият — обратно, разбра, че задържаше дишането си от завладялото го вълнение. Та нали баскетболните гуменки бяха отбелязани и в профила на Научния център! Значи, Кръстатия убиец е бил тук.

Когато се отдалечи от входа за коли, Болд забеляза, че в семейство Левит се вдига врява и веднага се досети за причината. Сигурно бяха подразбрали нещо във връзка с историята на Джъстин. Той поклати глава недоволно, но реши да не се намесва все още в техните проблеми. Това, което правеше в момента, беше по-важно.

От къщата на Крой той телефонира и нареди на своите хора да паркират между Седемдесет и трета и Седемдесет и четвърта улица така, че пресата да не може да ги забележи. След около двайсет и пет мъчителни минути, най-после обгорялата кибритена клечка беше поставена в стандартната книжна торбичка и беше на път към лабораторията, а една група заснемаше следите от гумите на колата и отпечатъците на баскетболните гуменки. Разстоянието до къщата на Крой беше измерено два пъти. Болд засече времето при обикновен и при бърз ход: не по-малко от две минути и не повече от четири минути.

Болд сметна, че убиецът се е позабавил, за да си сложи латексовите ръкавици, преди да влезе в къщата, с което натовари екипа по отпечатъците. Около час по-късно екипът засне и частични отпечатъци от длан върху ъгловото стълбче на оградата. Това беше истински празник за хората в екипа, тъй като имаха в ръцете си първото неоспоримо доказателство — доказателство, което би могло да се използва пред съда за свързване на определен индивид със сцената на местопрестъплението.

Болд нарочно избегна къщата на Левит. Нямаше нищо, което би могъл да направи там, а по всяка вероятност би могъл да изпадне в неприятното положение да му се поставят въпроси, на които не иска да отговаря. От дежурния офицер в управлението беше изпратен патрулен екип, който да предотврати евентуално нахлуване на пресата. Той самият искаше да се извини на семейство Левит, но линията даваше постоянно заето — казаха му, че е изключена.

Като се върна в офиса, той възложи на един от своите детективи да започне проверката на всякакви бележки, съобщения или призовки и квитанции за паркиране, издадени в нощта на убийството на Крой, надявайки се на добър късмет. Късметът и шансът често изменяха направлението на следствието.

Нищо материализирано. Той изяде един сандвич с пуешко месо в деликатесния магазин на Второ авеню и започна да си пие кафето, когато беше забелязан от Шосвиц. Двамата мъже дискутираха новооткритите доказателства и тогава Болд каза:

— Мисля, че сме длъжни да пазим детето от пресата. Това е убийствено за него.

— След не повече от два дни пресата ще забрави всичко за него. Те не могат да се захранват с нещо повече от това, което вече знаят. Според това, което чух, той и фамилията държат на своето първоначално обещание — да не казват никому нищо.

— Все още…

— Ти свърши добра работа, Лу! Ние започваме да напредваме реално. Най-после! И Крамер също. Той изработи дяволски добър списък на освободени затворници. Никой обаче не отговаря на профила. Но не разчитаме само на това. Ла Моя събра данни за магазините, където жертвите са пазарували, преди да бъдат убити. Сега знаем за тези жени повече, от когато и да било. Всичко се вкарва в компютъра. Ако имаме късмет, компютърът може да избълва нещо, което сме пропуснали.

Радиотелефонът на Болд иззвъня. Той се наведе и го изключи.

Нормално беше да звъни, но тъй като се намираше само на няколко пресечки, реши да се върне в офиса. Почака Шосвиц да си довърши кафето, за да тръгнат — нощно време кафето в офиса беше доста силно и горчиво.

Двамата мъже вървяха бавно, бяха преуморени. Изкачиха хълма, пресякоха улицата и влязоха в сградата на „Обществена сигурност“. В асансьора запазиха мълчание. Като влязоха в офисите, Шосвиц каза:

— Използвайте залата за разпити. Ще имате повече спокойствие.

Болд беше толкова изненадан, че не можеше да разбере за какво му говореше Шосвиц, докато очите му не се адаптираха и не видя Елизабет. Тя седеше на един стол до бюрото и го гледаше сърдито. Той се почувства шокиран от нейния вид. Какво странно чувство — да се паникьосаш от вида на собствената си жена!

Беше време, когато Лу Болд нямаше търпение да се върне вкъщи при нея. Тя винаги беше една здрава и красива жена. А в ранните години на техния съпружески живот, докато тя работеше върху специализациите и дипломите и той изпълняваше задълженията си на детектив, те изпитваха силно взаимно чувство на привличане един към друг. Той правеше всичко, за да свие смяната или да нагласи разписанието така, че да остане повече свободно време за нея. Тя правеше същото, като четеше често до след полунощ и в малките сутрешни часове, за да могат да съчетаят двата начина на живот. През онези години по-голямата част от свободното си време прекарваха в леглото, или на друго подходящо място, където можеха поне да се прегръщат. Моментите на страст водеха до блажена физическа умора и сладка почивка. „Дремванията“ поддържаха и единия, и другия, и се бяха превърнали в своеобразен код, който използваха, когато искаха да офейкат от някое социално мероприятие, за да се върнат по-рано под юргана. Елизабет беше чувствена и атрактивна жена, която изискваше, но и отдаваше голяма физическа любов. Той си спомняше десетки случаи, когато самата тя беше поемала инициативата да правят любов, с което техният меден месец продължи години след сватбата.

Впоследствие дойдоха дипломирането, работата в банката, повишенията и постепенните изменения в нейната личност. Започна да се преоблича по всякакъв повод, прекарваше трийсет до четиридесет минути в банята, всеки път и всяка сутрин сменяйки грима на лицето си — едно лице, което само скриваше истинската Елизабет, на която той отдаваше все повече грижи и любов.

Стаята за разпити миришеше силно на цигарен дим. Пушенето тук беше забранено, но изглежда никой не спазваше тази забрана. Елизабет раздуха тежкия въздух и привлече един стол от голото бюро, седна и бързо събра изящните си крака, като подръпна същевременно тясната си пола. Тя изглеждаше сега дори по-хубава, отколкото преди седмица, когато влезе в хотел „Четирите сезона“, в светлолилава рокля и кафява мушама. Тъмната й коса беше издърпана силно назад. Устата й малко нацупена, с меки устни само за целувки.

Той забеляза свитите мускули на долната й челюст и разбра нейното настроение. Ако бяха вкъщи, той щеше да се извини и да напусне стаята за няколко минути, докато попремине ядът й.

„Как мога да се чувствам така — питаше се той, — след като в случая грешката е нейна? Защо все още позволявам да ми прави такива номера? Толкова ли е самоуверена, колкото изглежда, или е изплашена до смърт, изплашена, самотна и ужасена от мен?“

— През последните няколко дни си позволих да вярвам, че ти все още си на семинар. Прочетох във вестника за Крой и се запитах дали все още ръководиш следствието. — Тя погледна настрана за ефект. — Тогава си помислих, че може би си се опитвал да звъниш, но безуспешно. Ти беше вън от Вашингтон, нещо подобно. Кажи ми звънял ли си или не, Лу.

Той мълчеше.

— Какво, по дяволите, е това, което…

Той обмисляше няколко различни възможности, но устата му произнесе:

— Аз те проследих миналия понеделник, по обяд. През цялото време бях в мотела в търговската част.

— С твоята заплата? — Тя го погледна и се изсмя, макар и малко пресилено и тъжно. — Би помогнало много, ако ми кажеш за какво говориш — каза тя.

— В „Четирите сезона“?

— Да.

Той можа да види трептенията на нейния мозък — можеше да ги чуе почти.

— Това беше една бизнес среща! Това ли е всичко? Ти мислиш… О, боже, Лу, кога ще пораснеш? Мислиш, че спя с някого през обедните часове? Мислиш, че това е Далас или нещо подобно? Ти си ревнив. Не можа да разбереш моята кариера, нали? Бизнес срещи се провеждат в хотелите по всяко време, за твое сведение.

Той скръсти ръце, въздъхна и я погледна право в очите в очевидно очакване на нещо друго. Ако тя не изглеждаше толкова чудесна, може би той не би бил така луд, толкова ревнив — но тя беше права, а той мразеше тя да е права. Тя протегна ръката си на масата и той забеляза нейния златен часовник и пръстена, с който беше заменила подарения й от него преди много време.

— Това ли е всичко? — попита тя отново.

— Да. Това е! — Гласът му прозвуча така, че измени смисъла на отговора.

Тя трепна, опули се срещу него.

— Не ти вярвам!

— Опитай се!

Тя изстиска още една кисела усмивка, а очите инквизиторски повториха: „Ти си мислил, че съм спала с някого?“.

— Не съм мислил, че си спала с когото и да е — коригира я той. — Аз допусках, че правиш любов с това момче. Сега зная, че се чукаш с него. Живях с тебе десет години, бейби! И ако нещо зная със сигурност за теб, то това е как изглеждаш след един оргазъм. Приемам, че те разочаровах в този департамент в последно време. Предполагах, че не би трябвало да се изненадвам, но съм изненадан. Чувствам се изненадан, наранен и дори унижен. Искам да прехвърля вината изцяло върху теб, но си представям и моята отговорност също. Не разбирах напълно, докато не те видях онази нощ. Исках да те намразя. Миналата седмица направих сериозен опит да те намразя, но не успях. Изпитвам съжаление и към теб и към себе си.

Лицето й се изпъна.

— Ти искаш да скъсаш, нали? Господи! — Тя стана и започна да се разхожда из стаята, като бършеше с върха на показалеца краищата на очите си.

Плачеше ли или се преструваше? Нейното обвинение го уязви. Той не беше разглеждал такава възможност, но колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че тя е права.

— Не съм мислил по този начин.

— Не, не съм допускала това!

„Стая за разпити — мислеше си той. — Аз съм в стаята за разпити и имитирам мелодрама, в което обикновено съм много добър. Но ти знаеш как да ме направиш неспособен за нищо, бейби!“

— С колко си била?

— О, с мнозина!

— Все пак…

— Върви по дяволите!

— Позволи ми да поставя въпроса иначе: обичаш ли го?

Тя втренчи поглед в него. Започна да говори, но замълча.

Допреди няколко години тя можеше да говори това, което мислеше, без да държи сметка за въздействието. Той харесваше някогашната Елизабет. Обичаше онази Елизабет. Но тя се беше променила! А може би и той?

— Не разбираш, нали? — питаше тя. — Аз развалих всичко. Сега разбирам, окей! Омърсих всичко. Но ще позволим ли да се разбие целият ни живот?

— Какво повече има за разбиване?

— Деца, така ли? Вината не е моя. Ти имаше този шанс!

— Приемам, че това е част от проблема. Но не е само едно нещо, Елизабет! Става въпрос за цялата каша, която забъркахме. Като видях тая злоба на лицето ти, нещо у мен се пречупи. Нещо много скъпо за мен. Не мога да се върна вкъщи след всичко това.

— О, боже! Казваш го така, като завинаги. — Тя наистина плачеше.

Истински сълзи.

— Не зная! — каза той. — Изглежда ми завинаги. Не зная как е за теб.

Тя скръсти плътно ръце и подпря брадичката си, като продължи да обикаля около него.

Раменете й потръпваха и той се изкушаваше от мисълта да я успокои. Предложи й:

— Може би ще намерим решение.

Сякаш току-що я беше имал.

— Не го виждам в твоя глас.

— Точно сега не е подходящо време за мен. Или не е най-доброто време.

— Ужасно, Лу! Наистина! — отсече тя. — Кажи ми, когато стане подходящо. — Грабна чантичката и се устреми навън.

Болд барабанеше с пръстите си върху бюрото, представяйки си, че е зад пианото. До сега не беше се разправял с раздели и разводи, ако нататък отиваше работата, не си представяше какво точно би означавало за него. Опита се да мисли. Не беше време за това. Точно сега му се искаше просто да избяга.

Намери временно решение в умивалнята, където в течение на пет минути плиска студена вода на лицето си, говорейки си нещо сам и оглаждайки се в огледалото. Премисляше тяхната дискусия, мислеше дали би могъл да постъпи по-различно, както беше успявал да погледне отстрани при ревизиране на едно следствие. Сърцето му все още биеше учестено, болката продължаваше. А имаше толкова много работа!

Върна се в офиса, седна на бюрото и набра номера на Беър Беринсън, който беше тук единственият му спомен за Якима. Той и Болд бяха заедно и във висшето училище. Беър започна в комедиен клуб преди около петнайсет години. Популярността му нарастваше непрекъснато, но особено порасна на два пъти оттогава в седемдесет и четвърта, и после в осемдесет и първа, когато умря майка му и остави като наследство малко пари. Но барът беше все още същият, Ямахабейби в ъгъла, откъдето Беър развличаше посетителите от време на време. Тук беше единственото пиано, на което можеше да разчита Болд. Имаше и в университета, но пианата там бяха недостъпни по това време на нощта.

Като вдигна слушалката, за да завърти на Беринсън, иззвъня друга линия. Той натисна един бутон и каза: „Да?“.

— Сержант Болд, моля.

— На телефона.

— Обажда се Бил Йейтс във връзка с възложената проверка на махленските наблюдения.

Болд беше звънял по-рано на ръководителя на общинската патрулна програма в северния район на Грийн Лейк и беше поискал сведения за нощта на убийството на Крой.

— О, да, господин Йейтс. Нещо интересно?

— Мисля, че имаме нещо за вас. Нед Фарли си спомня, че е видял един жълт фургон пред дома на Феърмонт. Обявен е за продажба, хората от „недвижими имоти“ непрекъснато влизат и излизат, и затова нашите момчета не са се потрудили да напишат всичко в рапорта, но Нед се кълне, че е видял жълт фургон през онази нощ. Аз току-що разговарях със собственика на компанията за недвижими имоти, и той каза, че никой от неговите хора не притежава такъв фургон. Извинете за забавянето, но трудно го намерих. Той посвещава нощта всеки понеделник на „Младите скаути“. Върши ли ви работа това?

— О, да, прекрасно! Вашите хора видели ли са някого?

— Нито една жива душа.

— Нещо необикновено?

— Нищо. Подозирам, че Нед не ще да е забелязал дори и да е имало нещо, освен ако вие имате късмет. Къщата на Феърмонт, понеже е празна, влиза в нашия така наречен „Горещ списък“. Свободни къщи, къщи на хора във ваканция, всички, които са имали някакви произшествия в последно време, са предмет на този списък и на специално внимание от наша страна. Това е всичко, което имаме. Няма табели. Съжалявам! Нед би ги записал, ако имаше. Това е едно от неговите задължения като въоръжен патрул.

— По кое време на деня?

— А, да, има го това. Нед е сигурен, че е било преди десет, като се има предвид, че те са слушали мача на Марината по радиото, а играта е свършила малко след десет.

— Преди десет. Добре. А в колко часа е започнала тяхната смяна? Аз трябва да огранича интервала.

— Вечерният патрул започва в осем и свършва в единайсет. Но те започват от седемдесети блок и завършват при осемдесет и пети, като при смяната правят два обхода, и трябва да е било при втория обход, когато са видели фургона, което предполага около девет и половина. Това вече е по-точно от записаното, нали?

Болд записа телефона на Нед Фарли и благодари на Йейтс. Не беше за пръв път подтикването на някого, за да си спомни точно какво е станало. Хората сами се учудват на онова, което успяват да си спомнят или да извлекат от паметта си при нужда. Но ако ги карате само да си спомнят, те бързо забравят всичко.

Болд позвъни на Нед Фарли, отдели го от финала на Националната лига, но той не каза нищо повече от Йейтс: жълт фургон под навеса за коли, чийто полицейски номера не е записал.

— Имаше ли светлини в къщата? — запита Болд.

Трябваше да почака доста време, докато Нед мислеше.

Най-после той каза:

— Бих искал да ви кажа по един или друг начин, господин Болд, и това е истината, че точно не мога да си спомня. Това, че фургонът беше там, не ми изглеждаше никак странно. Просто не му обърнах никакво внимание.

Болд му продиктува директния си телефонен номер за в случай, че си спомни нещо повече, и затвори телефона. „Толкова близко…“ — мислеше си той.

Набираше номера на Беринсън, когато Шосвиц го извика при себе си. Настроението на Болд беше все още кисело. Стомахът му не беше в ред също. Предаде на лейтенанта информацията, получена от Йейтс, с която щяха да бъдат запознати и другите на утрешния преглед. Шосвиц погледна Болд и каза:

— Вземете утрешния ден за почивка; мисля, че утре може. Бог ми е свидетел, че я заслужавате.

— Не, благодаря! Ще бъда тук в седем! Записан съм за седем.

— Вие се нуждаете от почивка, Лу! Може би сте единственият, който не разбира това.

— Голямо прекъсване и много скоро. Еднодневно прекъсване може да ме провали.

— Как е Елизабет?

Болд вдигна рамене.

— Проблеми? — Той не дочака отговор, а продължи: — Ще бъда честен към теб.

— Добре. Бих могъл да ползвам малко честност.

— Ние разговаряхме оня ден за твоето състояние. Не виждам, по дяволите, никакво подобрение. Не изглеждате добре, Лу! По-точно, изглеждате болен. Работите твърде напрегнато. Ако затова Елизабет…

— Не е за това! — прекъсна го Болд.

— Зная, че това следствие е много трудно за всички нас — най-вече за самия вас — но няма изгледи да стане по-леко. Ние сме държавни служители, Лу. Аз няма да разтръбявам това, но вие имате моята покана. Високо оценявам дългите часове, извънредните усилия, които отдавахте на тази задача. Проверих вашата карта. Зная, че не сте заявили дори и половината от извънредните часове, които сте изработили. Помислих, че сте направили това от съображения за икономия на средства, но после разбрах, че не е било по тази причина. Според попълнените карти вие сте работили седемдесет и осем часа, без да се завръщате. Не искам баскетболен кош, Лу! Искам да мислите ясно и задълбочено. Вие сте моят стартер, Лу, и аз нямам много като вас в кошарата си.

— Предлагате ми принудителна отпуска, лейтенант? Искате да ме отстраните от следствието?

— Лу!

— Вие, кучи син…

— Лу! Не ви отстранявам от следствието, боже господи! — Той се втренчи в Болд. — Какво става, по дяволите? Лиз ли е виновна? Искате ли да говорите за това?

— Не! — Той вдигна ръка, за да спре Шосвиц. Бяла слюнка се появи от двете страни на устата му. Очите му бяха зачервени от преумора. — Разбира се, че трябва да бъдем методични в издирването. Систематични. Но това не върви много бързо. Трябват още повече усилия, Фил! Ние сме длъжни да проверяваме всяка проклета следа, като да е последна и решаваща, на която сме попаднали. Нужно ни е цялостно изменение на собственото ни поведение в това! — Той беше разярен.

Шосвиц не беше от типа хора, които обичат да им се казва от какво се нуждаят. Той събра сили и каза:

— Почини си малко, Лу! Прибери се вкъщи и си почини! Вземи почивен ден утре. Вярваш или не вярваш, ние можем да продължим работата и без теб. Ако нещо заскърца, ще те повикаме.

— Повикване! — Болд се изсмя злобно. — Голямо добро ми правите! — добави задъхан. Загуби контрол над себе си, разбра това обаче много бързо и се постара да се коригира. Комбинацията на пълната умора и емоционалното пренапрежение от визитата на Елизабет го смаза. Той се изправи и втренчи очи в Шосвиц.

— След всичко, това е отплатата? — каза с чувство на обида и предателство. Почувства непоносима болка в главата, напираща отвътре, огън в очите, ритмични удари в ушите. Притисна слепоочията си. Искаше му се да изпищи. Изведнъж го обзе желание да се изсмее. Разбра, че все по-трудно диша — семейният балон, който се издуваше вътре в гърдите.

Беше на улицата сега, вървеше по Първо авеню покрай баровете с гърмяща рокмузика, която се чуваше през тъмните входове. Той се притисна до студена тухлена стена, все още облян в пот въпреки студения въздух, и наблюдаваше бавния ход на уличното движение. Главата продължаваше да го боли, въпреки че нервната криза беше преминала.

За момент загуби ориентация. После разбра къде се намираше: само на две преки от мизерния хотел, който беше използвал като дом през изтеклата седмица. Той вървеше към къщи — това беше най-важното — въпреки че мисълта за дома предизвикваше спомени за Елизабет, а това му внушаваше обезпокояващата представа, че е самотен, напълно самотен, за пръв път от години. Чуваше собственото си тежко дишане, почувства гърлото си запушено; преглътна и то се отпуши; не си позволи да извика. Не би трябвало да вика тук.

Няколко минути по-късно той влезе в мръсния хотелски вход, мина покрай регистрацията, където стоеше млад азиатец с редки зъби и недоверчиви очи, и се добра до миниатюрния асансьор. Коридорът миришеше неприятно. Хубаво място си избрал — говореше на себе си. Обстановка като за общежитие за бежанци. И за това — трийсет и два долара на нощ. Каква държава.

Радиочасовникът беше твърдо фиксиран към скрина, както и телевизора. Болд включи станцията, която предаваше джазова музика и седна върху леглото. Събу чорапите си и ги изпра на умивалника в ъгъла на стаята. Свали ризата и връзката, после изпра подмишниците на ризата и я окачи на закачалката до чорапите, над радиатора до прозореца. „Нищо чудно, че изглежда като че ли съм спал с дрехите“ — мислеше си той. Метна сакото и вратовръзката върху износения стол и легна на леглото, напълно изтощен.

Но не можа да заспи.

Гледаше пулсиращата жълта неонова светлина, проникваща през завесите; слушаше виещия саксофон и си мислеше за Кръстатия убиец — къде можеше да бъде той в този момент.

И какво правеше.