Подводни течения

46

Болд намери Джон Ла Моя в пушалнята извън Следствения отдел — „Пещерите“. Ла Моя изглеждаше много уморен, също като Болд. Те пиеха нескафе, което Болд купи от един монетен автомат. Имаше вкус на слаб, сладък бульон. Болд го постави настрана и с интерес наблюдаваше Ла Моя, когато той също остави кафето си.

— Името му е Мило Ландж — каза Ла Моя. — Подписал е за фургон номер три миналата нощ. Той е доставил „Рицарите“ на Фабиано. На негово име се води същият фургон и през нощите, когато бяха убити Хюстън и Крой. Той ще да е нашето момче. Адресната регистрация в шофьорската му книжка отдавна е просрочена — същият адрес фигурира и в неговата молба за работа до „Видеомаркет“. Няма постоянен адрес. Няма да бъде лесно неговото проследяване. Записан е под номер сто и четиридесет, висок пет стъпки и седем инча. Собственикът ми каза, че е тънък като релса.

Болд попита:

— Ще се върнем към него. Какво ще кажеш за другите?

— Запомних само датите на Хюстън и Крой. Не съм проверявал за другите.

— Направи го!

На излизане Ла Моя се сблъска с Ейбрамс. Човекът от следствения отдел облиза устните си и попита Болд:

— Искате добрите или лошите новини?

— Предпочитам добрите. Късно е.

— Амин! — каза оплешивяващият негър. — Окей! Добра новина е това, че снехме частични отпечатъци от палец върху кутията на видеокасетата, които съвпадат с тези от кибритените клечки.

— А лошата новина? — попита Ла Моя.

— Лошата е, че разполагаме с два частични отпечатъка. По никакъв начин не могат да бъдат достатъчни за съда. Прибавете към това и факта, че този гей работи в магазина — достатъчно оправдание за отпечатъци по външната повърхност на която и да е касета. Окей?

— Значи хем имаме нещо, хем нямаме? — каза Болд.

— Не бих могъл да го кажа по-добре — кимна Ейбрамс. — Много съжалявам, Лу!

— Но все пак достатъчно, за да получим разрешение, не бихте ли казали и това, Чък? Бихте ли ме подкрепили?

— Видях фамилията Фабиано, Лу. Ще ви подкрепя, ако искате да се заемете с този случай.

Шосвиц беше бесен, но си седеше привидно спокойно зад бюрото.

Ла Моя чакаше извън офиса.

— Имам един план — каза Болд.

— Да го чуем.

— Знаем, че вестниците ще гръмнат тази вечер с новините за днешното преследване. А радиостанциите след няколко минути.

— Ще опитаме, Лу.

Болд вдигна ръка, показвайки на Шосвиц, че трябва да мълчи. Не беше жест, който да е използван често от него.

— Трябва да имаме предвид, че Ландж следи хода на следствието по информацията в пресата. Би трябвало да приемем също, че постоянно слуша радио.

— Което означава, че вече сме го изтървали?

— Не обезателно. Чък казва, че нямаме достатъчно улики, за да предявим обвинения. Все още не. Длановите отпечатъци биха помогнали…

— Всичко би помогнало.

— Бихме могли да го въвлечем и него. Няма съмнение в това, но всичко може да се обърне срещу нас. Както и да е, мисля, че трябва да опитам следното: да предложим на собственика на магазините една сделка. Сваляме нашите обвинения за контрабандните стоки, ако той прикрие историята с фургона в наша полза. Предоставяме му един нает от нас фургон, за да замени катастрофиралия. Поставяме едно „гълъбче“ в него. — Това беше електронно средство за подслушване, използвано често от „Нарко отдела“ по домовете. — Собственикът измисля някаква история, благоприятна за нас, за да скрие липсата на неговия фургон. Това би трябвало да му хареса.

Шосвиц кимна, вече не толкова отчаян:

— Продължавайте!

— Фургонът, който ще му дадем, ще бъде случайно с развалено радио. Знаем, че Ландж постъпва на смяна точно след дванайсет часа. Осигуряваме му една плътна програма за деня. Няма да му даваме време за разходки извън този фургон. Няма да има време да чуе версията на масмедиите за това, което се случи тази сутрин. Същевременно държим това копеле под непрекъснато наблюдение.

— Съгласен!

— Ние рискуваме. Действително рискът е голям. Нещо може да не ви харесва, Фил, но това е единственият начин, който аз…

— Лу! Изяснете се докрай!

— Временно връзваме ръката на убиеца — каза меко Болд. — Ако магазинът успее да уплътни достатъчно неговото време, ще можем да го изолираме от вечерните вестници. Няма начин да не види утрешните вестници. По това време той ще знае, че сме по петите му и има реална опасност да загубим Джъстин, както и шанса да хванем Ландж в нещо съществено. Стигнахме до там да го изтървем, Фил. Случайни улики няма да ни помогнат при този престъпник.

— Но… по гласа ви познавам, че имате още нещо.

— Не мога да изоставя Джъстин. Освен това трябва да избегнем една ситуация на отвличане на всяка цена. Не мога да оставя Джъстин в ръцете на Специалния отдел. Те ще го освободят мъртъв.

— Лу!

— Такава възможност не мога да приема!

— Е?

— Съгласете се с мен. Това, което аз предлагам, е да почакаме докато се убедим, че вече е на смяна. Гейнис наема касетата. „Летните рицари“. Тя е, която го изважда от равновесие. Доставя й се. Той ще я достави. Ние заемаме позиции при нея и го причакваме. Уверени сме, че той ще се залепи за нея, както се бе лепнал за семейство Фабиано. Междувременно аз ще проуча къде живее. Претърсваме неговото жилище и ще видим дали ще намерим момчето, или пък нещо, което го свързва с извършените убийства. Ако успеем, инсценировката с Гейнис става безпредметна. Ще използваме Гейнис само ако всичко друго пропадне. Но не можем да чакаме просто следващия удар. Времето е ключов въпрос. Той трябва да й достави касетата. Да види, че е сама, да огледа всички неща в апартамента, иначе може и да не се поблазни да рискува. Всичко трябва да стане този следобед, а ние да поработим както трябва и да не го допуснем до вечерните вестници.

Шосвиц седеше мълчаливо и абсолютно спокойно, наблюдаваше съсредоточено Болд. Рядък момент.

— Това е така. Правилно?

— Фил?

— Вие знаете адски добре каква е философията на нашия отдел по такъв род неща. Ако федералните момчета могат да си играят на леки ужилвания и устройване на капани, тяхна си работа. Това нас не ни засяга. Няма да съблазняваме убийци… Това просто не се практикува при нас. И никога не е правено.

— Но ние имаме смекчаващи вината обстоятелства, нали? Първо момчето. Пресата. Аз не настоявам обезателно да вървим по тази схема, а само да задвижим нещата. Проблемът е същият, с който се сблъскахме и по-рано. Нали няма да стоим наоколо само за да разберем, че още някой е наел „Летните рицари“ и да оставим една невинна жена на капризите на убиеца? Аз най-много настоявам контролът да бъде в наши ръце, а не в ръцете на убиеца.

— И това е част от цялата организация, нали, Лу? Той ни води за носа месеци наред, но сега ние имаме нашия шанс. Това е реалната същност на замисъла, нали?

— О, Фил! Мислех, че сме се разбирали много по-добре. — Болд стана от стола. Коляното го болеше, главата му като че бе пълна с олово. Ушите му бръмчаха постоянно от умората. Никога не бе използвал такава тактика върху Шосвиц. Не знаеше дали ще даде резултат или не. На две стъпки от вратата на Шосвиц всичко можеше да избледнее и да се провали.

— Ще говоря с капитана — каза лейтенантът.

— Ще бъда в моя офис — отвърна Болд, без да се обръща — не искаше Шосвиц да види неговата усмивка.