Подводни течения

61

Болд не искаше да довери живота на Дафи на усилията на целия департамент. Искаше да преследва линейката, но не желаеше да привлича цялата полиция в тази акция, особено специалните екипи. Той се отправи с бързи крачки около западната страна на масивния Медицински център. Бе паркирал колата си на другата страна на улицата в далечния край на паркинга, вън от пространството на центъра. Единствената му надежда да не бъде забелязан, бе да се придържа по-близо до сградата, след което да тръгне с наведена глава направо към колата си. Като се изравни с паркинга, предпазливо се придвижи под прикритието на една редица дървета. Знаеше, че с всяка изминала секунда изпускаше линейката.

Чу гласове на хора, идващи някъде отпред, откъм обратната страна на едно кедрово дърво. Различи думите: „Благодаря, Джон!“, а по гласа разпозна много добре Марти Хенфилд, местен криминален репортер. Той заобиколи дървото и там видя Хенфилд, който стискаше ръката на Джон Крамер. Крамер видя Болд, разбра, че бе разкрит, и започна панически да повтаря:

— Той ме изнудваше, Лу, той ме изнудваше…

— Какво? — каза Хенфилд. — Това е чиста лъжа!

— Ти, копеле! — изсъска Болд, като помисли за Йергенсен, за семейство Левит, а сега и за Дафи.

Той си спомни как Крамер се изчерви в разговора си по телефона неотдавна, изненадан от влизането на Болд. Сега знаеше кой е посъветвал пресата. Заедно с това му се изясниха и много други неща: кой се опитваше толкова упорито да прехвърля вината, вместо да поеме своята отговорност. Кой в департамента поддържаше връзките с пресата и другите средства за масова информация и осигуряваше присъствието им. Кой се опитваше да принесе Дафи като изкупителна жертва в случая с Йергенсен. Кой гледаше на контрола над връзките с медиите като на власт, и на тази власт, като ключ за издигане в органите на полицията.

Несъмнено той, сержант Джон Крамер, бе предал на пресата профила на убиеца на Научния център в Куантико преди няколко месеца. Това предателство струваше живота на Йергенсен, а на полицията създаде огромни затруднения и объркване. Крамер бе алармирал пресата за съпричастието на Джъстин Левит към следствието. Той предизвика убийството на съпрузите Левит, отвличането на момчето, а сега Дафи…

Болд се приближи плътно до Крамер, игнорирайки Хенфилд, който стоеше до него. Извъртя се настрана и с цялата тежест на тялото засили железния си юмрук в лицето на Крамер. От удара Крамер подскочи и падна назад с разместени челюсти и силно кървяща уста. Болд го зарита в ребрата, после се обърна към репортера, но той беше изчезнал. Постави Крамер седнал с гръб, опрян на дървото, ритна го няколко пъти в корема, той се отпусна и падна на земята. Болд се обърна и тръгна към колата си. Шосвиц викаше неговото име, но той не му обърна никакво внимание.

Скочи бързо в колата, завъртя ключа, включи на скорост и натисна клаксона, за да си осигури чист път за бързо напускане на района. Отдалечавайки се, видя в ретровизьорното огледало Шосвиц да му маха с ръце, събиращата се около Крамер тълпа и репортера, който стоеше до далечния ъгъл на сградата. Лу Болд се носеше стремително напред: изключи полицейското радио в колата, откачи от колана своя малък приемник-предавател за служебни разговори и го изключи също.

Не използваше нито сигналните полицейски светлини, нито сирената — не можеше да рискува да бъде засечен. Беше на две преки от „Бродуей“, бе спрян от червена светлина. Сигурно Ройс не е тръгнал към апартамента си на Седемдесет и седма — Норт. Но накъде? Червеният сигнал бе сменен със зелен, но той не бе забелязал, докато не чу клаксона на колата зад него. Звукът на клаксона съвпадна по време със силно изсвирване на параходна тръба, отекнала в целия град. Той тръгна напред бавно, вниманието му бе привлечено от треперещата му дясна ръка и подуващите се пръсти.

Пътувайки пресяваше детайлите на следствието. Къде може Джеймс Ройс да е откарал своята заложница? Дали би я убил, както беше убил Джудит Фюлър? Със затихващото ехо на параходната тръба в главата му проблесна мисълта за най-вероятното място, където Джеймс Ройс — дубльорът — би могъл да я откара. Той зави надясно и излезе от трафика, след което натисна педала на газта по посока на градския център.

На три пресечки от вълнолома на ферибота за Вешън Болд видя изоставената линейка. Бе паркирана пред едно фотоателие. Той паркира успоредно и провери вътрешността на колата. Линейката бе празна.

Болд остави колата си както бе паркирана зад линейката — блокирайки излизането на линейката — и се отправи към вълнолома. Ако Ройс имаше мозък в главата си, той би отвел заложницата си на най-високата палуба на ферибота, откъдето би могъл да има предимството да огледа огромния паркинг, както и да следи за евентуално появяване на полицията.

Предвид на това Болд се спря при един уличен продавач и заплати пет долара за един чадър, сводестата част на който бе от черен найлон, а рамката и дръжката от кухи алуминиеви пръчки. Сигурно и най-лекият бриз би го деформирал. Опъна чадъра и го нахлупи ниско над главата си, така че никой не би могъл да го познае дори от нивото на улицата. Купи си билет и се качи на ферибота, който по разписание трябваше да отплава след по-малко от десет минути. Водата с плаващи маслени петна се разбиваше в коловете на вълнолома. Въздухът бе наситен с миризма на бензин и сол. Той се изкачи по тясната стоманена стълба на главната палуба. Разгледа заетите места в скъпоструващата вътрешна зала, множеството редици светли маси и столове от формовано фибърно стъкло, търсейки Ройс и Дафи, или, макар и по-лошото — поне само Ройс. Като не ги намери вътре, той тръгна по външната палуба около централното тяло на кораба. Тук вече можеше да опъне отново чадъра. Под прикритието на чадъра обходи целия периметър като някакъв странен турист, необезпокояван от суровото дъждовно и ветровито време. Всъщност страхуваше се само да не би вятърът да му развали прикритието. Дъждовните капки барабаняха по изпънатия свод на чадъра. Той заобиколи носа на кораба — беше един от шепата хора, достатъчно смели, или достатъчно глупави да стоят в това време навън.

Товареха последния автомобил на борда. Всеки момент корабът можеше да отплува. Оскъдни минути оставаха, преди да стане невъзможно връщането назад — той не би могъл да слезе от кораба; би се превърнал в пленник на ферибота до остров Вешън, а Ройс може би е останал някъде в града. Той беше толкова сигурен — изглеждаше, че има голям смисъл Ройс да отплава за Вешън, където имаше лодка без съмнение, а може би и виличка. Да отплава към същото място, където Джудит Фюлър го беше намерила, заради което бе убита. Но изведнъж неговата увереност избледня — трябваше да е пълен идиот, за да мисли, че би могъл да разгадае логично действията на един умопобъркан убиец. Добре би било, ако ставаше въпрос за поведението на Мило Ландж.

Тогава я забеляза.

Видя само краката й, но това беше достатъчно. Ясно очертаните прасци на краката й изчезнаха по стълбата нагоре, водеща към най-горната палуба. Единствен поглед. Само едно зърване, но достатъчно, за да я познае. Той познаваше тези крака. Веднага се отдръпна настрана и се прикри, така че да не могат да го видят отгоре. Сърцето му биеше често и шумно като дъждовните капки по палубата. Мислите му бръмчаха като машините на кораба. Ще се осмели ли да ги последва на най-горната палуба? Би ли могъл да се надява, че ще може да се скрие от тях? Мислеше, че не. При толкова малко хора навън, биха го забелязали веднага. И още нещо: той фактически не бе я видял. Само един чифт крака. Едва ли това е достатъчна основа за едно решение, въпреки че сърцето му подсказваше, че беше тя.

Какво да направи?

Дъждът се усили, едри капки забарабаниха по палубата, но само за няколко секунди, след което изведнъж отслабна. Сега само ръмеше. В далечината облачният похлупак се разкъса и слънчевите лъчи осветиха движещите се по корабните маршрути товари. Болд се надяваше, че ще продължи да вали — нуждаеше се от оправдание за използването на чадъра. Отминаващият дъжд не му оставяше никакъв избор. Трябваше да погледне още един път тази жена; нуждаеше се от протекцията на чадъра поне докато се убеди, че това бе тя. Направи две крачки по стъпалата и тогава разбра, че бе тръгнал нагоре към последната палуба. Вървеше и се озърташе предпазливо под обръча на чадъра. Като стигна към средата на стъпалата, видя обувките на жена. На Дафи ли са? — учуди се. Защо не си ги спомня? Сетне прасците на краката й. Нейните колене. Горният подгъв на полата й. Полата на Дафи? Съмняваше се, не можа да си спомни как бе облечена. Още една крачка. Ето и косата на жената. Една ръка — мъжка ръка я държеше здраво през кръста; трябва да са те двамата! Още една крачка нагоре? Краката му се движеха независимо от неговите мисли. Вече е на палубата. Дафи? За пръв път не можеше да си спомни как бе облечена. Ръцете на жената бяха скръстени плътно срещу студения вятър. Той видя на ръката й златна гривна и сърцето му замря. Бързо вдигна чадъра и я погледна в лицето.

Не беше Дафи.

Тази жена беше по-стара; съпругът й, опитвайки се напразно да й създаде повече комфорт с ръка около кръста й, сочеше слънчевото петно в далечината и придържаше несръчно един светлочервен чадър.

Ядосан, Лу Болд отвърна поглед от тях, пристъпи назад и погледна към по-долната палуба. Очите му срещнаха погледа на Дафи Матюс в желязната хватка на Джеймс Ройс, който гледаше надолу към товаро-разтоварната площадка. Тя бе облякла своето сако, косата, сплъстена от дъжда, падаше върху лицето й като водорасли върху скалите. Нейните кафяви очи показваха признаци на угасваща надежда и тя мина под него безшумно, без да забавя крачката си или да се спира, без да прошепне нещо или да подаде знак, че е разбрала. Ройс я поведе по-нататък под пълен контрол, оставайки под козирката на горната палуба, вън от ръмящия дъжд. Болд наклони чадъра, така че да не го виждат, спусна се по стъпалата и излезе на противоположната страна.

Корабната тръба изсвири оглушително, резонирайки в полюшващата се вълниста повърхност на водата и тътнейки в тесните градски улици. Болд подскочи при изсвирването и за момент загуби равновесие; корабът вече се движеше.

Фериботът се отлепи от кея.

Шепа хора махаха за довиждане към брега.