Подводни течения

3

Лейтенант Филип Шосвиц имаше очи във форма на слънчогледови семенца и тъмни четинести мустаци, които му помагаха да прикрива редките си предни зъби. Беше в природата му да се движи бързо, нервно, винаги неспокоен, с хронически болки в рамото, поради което постоянно го масажираше, или оправяше косата си над челото. Болд седна на единствения свободен стол в тясното, но подредено служебно пространство на лейтенанта, ограничено от пет фута висока шумопоглъщаща обвивка и заобиколено от тъпо тракащи пишещи машини, които бълваха аритмични доклади някъде от другата страна. Когато Шосвиц тежеше двеста и петдесет паунда, беше ленив и летаргичен, но сега беше съвсем различен човек, напрегнат и неуморим. Болд го помнеше от ранните години, когато редовно двамата играеха своята седмина партия покер, дълго преди женитбите и ипотеките, когато заплатата на полицая изглеждаше съвсем прилична. Болд не беше играл покер от години.

— И така, как е Портланд? — попита лейтенантът със своя висок, плътен глас.

— Прекъснах.

— Тук Крамер се опита да завърти нещата, докато ви нямаше.

— Чух за това.

— Той ли ви каза? Изненадан съм. Беше много внимателен. Направи най-доброто, на което е способен, но за него това не беше много добре, нали? Правилно? Казах, че би трябвало да остави нещата, както са. Мисля, че знаеше отговора, преди да ме попита. Правилно? Трябваше да му окажа доверие да опита. — Шосвиц отдавна беше придобил досадния навик да употребява въпроса „Правилно?“ по средата на всеки разговор, като че чака отговор или се нуждае от потвърждаване. Видимата несигурност обаче беше не друго, а специфичен начин на изразяване. Подчертаваше неговата увереност, че винаги знае и винаги е прав.

Болд не се поддаваше на тази игра, дори не кимаше. След толкова години на реторични въпроси той просто не обръщаше внимание. Но пренебрегването на въпроса правеше Шосвиц още по-настойчив.

— И така, какво става? — попита Болд.

— Имам нужда от заместник-играч!

Шосвиц беше поклонник на бейзбола. Играта непрекъснато се вмъкваше в неговите разговори и Болд често се дразнеше от изтъркани клишета и безполезни статистики. Той чакаше.

— Ще бъда интервюиран. Корекция: ние ще бъдем интервюирани. Правилно? Един студент завършва журналистика в Университета и прави дипломна работа на тема, засягаща вредното вмешателство на пресата върху правно юридическата ни система. Той е имал предвид нещастието с Гари Харт като пример. В някаква степен изглежда, че се е добрал до случая с Йергенсен, а моите прекрасни приятели от отдел „Публична информация“ — каза той саркастично, — са го насочили да ме интервюира. Затова ще застанете до микрофона и ако изкривя нещо или нещо пропусна, ще ме коригирате и ще поправим записа. Аз ще следя същото за вас. По-сигурно е като сме двамата. Правилно?

— А защо не капитана?

— Той поиска да се дистанцира от случая Йергенсен. Разправиите продължават със същата интензивност. На границата сме. Бъдете благодарен и за малката услуга. Вие пропуснахте новините от миналата нощ. Не бяха много любезни. Ние трябва да изясним съвсем перфектно, че случаят Йергенсен е от ниско ниво и въобще не нещо, което да се поставя на бюрото на капитана. Една записка ще бъде достатъчна. Помнете, Лу, въжето е на врата ни. Това е седма игра — ние закъсняваме.

— Няма какво толкова да се каже на това момче, нали?

— Накъсо и любезно, тогава. Така ми харесва. Ако смятате, че ще можете да приключите интервюто учтиво, бъдете мой гост. — Шосвиц започна да разтрива рамото си, а на лицето му се изписа любопитство, когато погледна през рамото на Лу Болд. — Мисля, че той е вече тук! Ще отида за стол. Помнете, че сте мой експерт. Действайте като експерт. Правилно? И, за бога, подпъхнете си ризата. Изглеждате малко раздразнителен тези дни, Лу, моля ви!

Болд промърмори нещо и придвижи стола си, подготвяйки се за интервюто. Минута по-късно Джери Клайн беше вече седнал с бележник в ръка. Изглеждаше неспокоен. Болд беше доволен от това. Клайн отметна падналия на очите перчем със зацапани с мастило пръсти и започна:

— Позволете да изясня нещо, господа! Аз съм на ваша страна, ако може да се говори за страни в случая. Моето твърдение е, че такива съществуват и линиите са съвсем ясно очертани. Моят интерес е да развия фактологическа база, с която да подкрепя теорията за разрушителния ефект на лошото поведение на медиите върху прилагането на закона, както върху обществото като цяло. Като казвам това, би трябвало същевременно да поясня, че причината за такова пристрастно поведение са проведените интервюта и моите проучвания с другата страна, но не по този случай, представете си — въпреки че беше планиран — и, следователно, аз търся начин да субстанциализирам противоположната гледна точка. Ако успея да свърша добра работа, ще публикувам всичко в тримесечното списание „Журнализъм“, което се радва на ограничен национален тираж.

При това Шосвиц и Болд си размениха по един многозначителен поглед, а Клайн продължи.

— Има много примери, когато така нареченото пълно проучване от страна на пресата преутвърждава Първата поправка като почиства високите кръгове на плевелите от корупцията. Аз не съм защитник на цензурата, но ако разбирам добре случая Йергенсен, една жадна за сензации преса може по същество да бъде отговорна за смъртта на невинен човек.

— Не съвсем невинен! — вметна Болд.

— Добре, съгласен съм! Прекрасно! Да започнем с вас, детективе!

— През уикенда в „Деня на труда“ Йергенсен беше арестуван за кражба с взлом. Един от патрулите го хвана с откраднат телевизор. Неоспоримо доказателство. Хванат на местопрестъплението, може да се каже. Той открадна апарата, ние го хванахме. Така започна цялата история.

— Съвсем точно! — допълни Шосвиц, като обработваше рамото си с ръка. — И от там всичко излезе извън контрол.

— Но не веднага — поправи го Болд. — Не стана за една нощ. Наистина нещата имаха своето логическо развитие. Те просто рикошираха в нас.

— Бихте ли обяснили това, моля? — помоли Клайн.

Болд вдигна рамене.

— Йергенсен беше доведен тук, в центъра на града. Стандартна процедура. Беше записан в „Кражби с взлом“, беше регистрирана и кражбата. Йергенсен не можеше да си позволи адвокат, затова беше назначен обществен защитник.

— Не е ли твърдение на полицията, че масмедиите и печатната преса са се намесили директно с искане за съдебен процес?

Болд погледна към Шосвиц, който кимна леко:

— Мисля, че най-добрият отговор на такъв въпрос е: „Без коментар“. Вие можете да направите собствени заключения, господин Клайн. Правилно? Това е доста чисто изявление… А сега извън записа… ние трябва да поддържаме нашите отношения с пресата, и за отговорността пред обществото да не споменаваме имена. Защо да не ви поставим в течение на нещата, пък вие да звъните, да се поинтересувате. Във всеки случай, това е по-доброто решение и за вас. Преди всичко ние сме непосредствени участници.

— Хората от пресата, които интервюирах, не бяха толкова предпазливи, лейтенанте! Аз се надявах…

— Нашата работа е да арестуваме престъпници, нали? — прекъсна го Болд. — Да поддържаме сигурността на улицата, сигурността на града. Ние нямаше практиката да примамваме или да подтикваме. Това, което казва лейтенант Шосвиц, е, че ние ще ви дадем последователността на събитията, която доведе до застрелването на Йергенсен, а заключенията, изводите, формирането на становища е по-добре да оставим на вас.

Клайн изглеждаше малко озадачен.

— Мислех, че вашето управление е объркано във връзка с това?

— Нали не се записва? — попита Болд за сигурност и почака за потвърждение.

— Да, разбира се! — Клайн вдигна молива си демонстративно.

— Моето лично мнение е, че пресата прекрачи извън своята сфера. Те създадоха атмосфера на „лов на вещици“, в резултат на което загина човек. Много важно е да се помни, че ние, като полицаи, четем вестници, гледаме телевизионните новини също. Ние сме неразделна част от обществото, на което служим. Ако пресата постави на преден план някаква идея, мнозина от нас, полицаите, се хващат за нея също. Това често се пренебрегва. Хората едва ли не смятат, че ние, униформените, обитаваме някаква „Кристална кула“. Забравят, че и полицаите се връщат у дома при жените и децата си, хранят кучето, включват радиото, отварят бира. С униформа или без униформа, полицаят е ваш съсед.

— Но това не се записва! — оплака се Клайн.

— И не трябва!

— Добре казано! Бих искал да го използвам.

— Предайте го със свои думи в такъв случай. Не би трябвало да цитирате моето мнение.

Клайн кимна с глава:

— Вече схващам картината.

— Йергенсен беше арестуван приблизително трийсет и шест часа след откриването на осмата жертва, Робин Вейли, като едно от серийните убийства. Същият район. По това време Научният център на ФБР бе вече изготвил психологическия профил на убиеца на базата на ограничени данни, каквито имахме. Малцина от нас, от отдел „Убийства“, бяха посветени.

— Можем ли да преминем върху целта на тези профили, моля? Всичко, което зная, е от вестниците.

Шосвиц обясни, че профилите съчетават минали събития и настоящи следствени данни. Те дават на полицията човека, който трябва да се издирва.

— Научният център интервюира осъдени убийци и научи много за това, какво ги подтиква, какво мотивира техните действия, как се чувстват по време на убийството, и тъй нататък. Те натрупаха една огромна „база данни“ и като професионални психолози и психиатри — едни от най-големите умове на страната — се опитват да създадат образа на човека, когото търсим.

— Четох за това, но не вярвам, че един такъв профил действително може да помогне.

— Има много хора в нашето управление, които ще се съгласят с вас. Като следовател мога да ви кажа, че профилите на Научния център са неоценими. Техните постижения са удивителни! — каза Болд.

— Например?

— Например серия от убийства бяха разкрити в един голям град на западното крайбрежие. В съставения профил на НЦ се казваше, че заподозряното лице е на възраст между двайсет и осем и трийсет години, живее сам на около една миля разстояние от мястото, където беше намерена колата на жертвата, и, вярвате или не вярвате, но дълго време е носил двуредно сако. Смяташе се, че преди е бил въдворяван и освободен. Центърът изпрати на полицията карта с очертан кръг, в границите на който заподозреният би могъл да бъде намерен. Полицията започна от централната точка на кръга. Първата врата, на която почукаха, беше отворена от сух, изтощен мъж на около трийсет години, облечен в двуредно сако. Последвалият оглед на помещенията показа, че са намерили убиеца.

Клайн показа, че не вярва.

— Този град беше Сиатъл, господин Клайн! Аз участвах в това издирване. Това е фантастично. Съществуват десетки подобни примери, но този беше най-драматичният от всички, с които някога съм бил свързан. Ето защо ние наричаме усилията на Центъра тайнствени. Това е много повече от догадките и предположенията, каквито някои хора биха имали и на които вярвате.

— Аз никога не бих ползвал такова нещо. Твърде фантастично е.

— И въпреки това — каза Шосвиц, — то се случи. Необходимо е да разберете нашето доверие към профилите, ако искате да разберете убийството на Йергенсен.

— Продължете, моля!

— Този профил — обясняваше Болд, — пристигна в сряда сутринта. Важното е да не попадне в средствата за информация. Когато това стане, изведнъж всички започват да виждат убиеца навсякъде, заливат ни с фалшиви доклади, и ние тръгваме по фалшиви следи и прахосваме нашите ограничени сили. Имаме в състава си психолог — нашия резидент експерт, който подпомага отблизо издирването. Това е колективно усилие. Профилът се интегрира в нашето изследване. Той не е най-важното нещо, тъй като за нас най-ценни са веществените доказателства и самите жертви.

— Профилът е едно допълнително мливо за нашата мелница — добави Шосвиц.

— И така, получихте профила…

— И някой го предаде на пресата — каза Болд. — От този момент започнаха нашите затруднения.

Тишината в малкото пространство беше тягостна. Клайн изучаваше двамата мъже и се въздържаше от поставяне на следващ въпрос. Записваше нещо в бележника си. Болд се чудеше какво би могъл да записва и реши да продължи.

— Както казахте, профилите не са достатъчни за водене на следствието. Но с „изтичането“ на профила с него се зае един хитър репортер. Няма да споменавам имена, защото работи по престъпленията. Той беше видял Йергенсен тук предния ден и веднага беше направил връзка с физическото описание в профила. Запомнете, че за нас физическото описание е част от профила, а цялостният профил е само част от разследването. Репортерът направи серия от погрешни прескоци в логиката, за да докаже, че ако А е равна на С, а С е равна на В, то и А е равна на В. Това може да е вярно в математиката, но не и в логиката на полицейското разследване. Едно нещо трябва да се запомни, господин Клайн: добрият следовател не приема нищо, което не е доказано. Ние базираме нашите разследвания единствено върху фактите, без това да означава, че не правим научни предположения, но разграничаваме строго научното предположение от приемането. Това е нещо, което пресата би трябвало да научи.

— Вестникът направи едно приемане — каза Шосвиц, вземайки думата, — и това беше тяхната грешка. Те изтъкнаха физическата прилика между Йергенсен и профила на убиеца и ги представиха като едно и също нещо.

— Това, за което продължаваме да се питаме, е, защо си позволихме да се огънем пред общественото чувство — допълни Болд. — Не става въпрос за това, че сме започнали да вярваме, че сме хванали истинския престъпник. В края на краищата убийствата спряха. Те прекъсваха за дълги периоди и преди и, въпреки това, ние никого не арестувахме. Едно и едно прави две, дори в прилагането на закона. Най-после дойде време, когато това полицейско управление реши да прикачи на Йергенсен всички убийства. Защо? Защото и ние искахме те да свършат, както всеки гражданин желаеше това. Разбирате, господин Клайн, че именно тук натискът на пресата влиза в играта. Аз ви гарантирам, че имаше и служители от правораздаването, които бяха убедени, че Йергенсен и Кръстатия убиец са едно и също лице. Не си ли позволихме да се подчиним на масмедиите?

— Убийствата престанаха. Правилно? — каза Шосвиц. — Изведнъж ние повярвахме и с това дойде и реалната вреда за обществото. Правилно? Върнахме се към нашата работа. Преоценихме всичко, така че да вместим множество спешни разследвания.

Клайн попита:

— Действително ли Йергенсен плътно покриваше профила?

Болд погледна Шосвиц, който отговори с кимване.

— Както при всеки криминален случай, господин Клайн, почти е невъзможно да очакваме надеждни свидетели. До днешния ден все още не можем да свържем Йергенсен с нито едно от местопрестъпленията. Не можем обаче да докажем и някакво алиби за него. Фактически той крадеше в същия район, където ставаха убийствата. Пресата също наблегна на този факт. Използваше наркотици, което съвпада с описанието. Живееше сам. Данните сочеха, че е бил въдворяван.

— Боже господи!

— Така че вие можете да разберете нашата дилема. Човекът почти съвпада с профила. Местата, където бяха извършени убийствата, са изключително чисти, ако говорим за веществени доказателства, и, следователно, едно приписване е извънредно трудно. Пресата знаеше, че не можехме да му прикачим убийствата. Те си повтаряха факта, че всичко, което имахме за Йергенсен, беше една кражба с взлом, но и загатваха, че скоро един масов убиец може „да се изплъзне от лапите на правосъдието“ — цитира Болд. — Така постъпиха те.

— Което вбеси бащата на втората жертва! — продължи Шосвиц. — Той беше прочел за разпита в омнибуса — третия и последен разпит преди разглеждането в съда на този щат, и беше решил да приложи свое собствено правосъдие. Две седмици по-късно, в средата на септември, той дръпна спусъка и застреля Йергенсен в залата на съда. Със смъртта на Йергенсен убийствата престанаха, ние бяхме убедени, че Кръстатия убиец е умрял в залата.

— До вчера убедени! — добави Клайн.

— Да! — каза Шосвиц. — До вчера!

Малко по-късно Клайн си отиде. Шосвиц се отби до тоалетната. Болд донесе прясно кафе. Когато лейтенантът се и върна, Болд попита:

— И така, къде сме? Ще получа ли същия екип?

Като избегна пряк отговор, Шосвиц каза:

— Вие влязохте тук, донесохте ми цял списък: кучешки изпражнения, цигари „Марлборо“, син лак за нокти, дати на купените кофички йогурт, урина от тоалетната, бележка за книга, някаква проклета червена власинка, и при това ме питате къде сме! Аз искам да питам за същото.

— Кучешкото лайно е от съседския териер! — поясни Болд. Не се знае чии са цигарите. Нуждая се от хора за всичко това. Флакончето със син лак намерих в нейната спалня, то е пипано. Предадох пробата с урина в лабораторията. Казаха, че не може да се открие посетителя по засъхналата урина, освен ако лицето не пикае кръв по някаква причина. В момента я изследват. Но ние знаем, че урината е на мъж, защото беше намерена върху ръба на клозетната чиния. Лошо прицелване! — каза Болд, но не предизвика отговора на Шосвиц. — Ейб има при себе си книгата с бележката — изследва ги за отпечатъци. Но вие разбирате, че за да се извлече всичко ценно от това, ще са необходими страшно много хора. Искам да зная къде е закупена книгата. Искам да зная кой от нейните приятели — ако въобще е имала такива, е пушил Марлборо. Или имаме пред себе си някакъв зяпач, който обича да пуши, докато наблюдава. Ако е така, той е наблюдавал цели седмици и месеци, може би! Някои от угарките бяха наистина много стари. Куп въпроси, Фил, и те няма да получат отговор без голяма помощ. Искахте да ви помогна с Клайн. Сега на мен е нужна вашата помощ.

Лейтенантът размаха списъка. Те се бяха върнали към обичайната си работа, все едно че Клайн никога не беше идвал.

— Целият ни състав беше там. Нищо особено не направиха. Прав ли съм?

— Трябват ми повече хора.

— Какво бихте очаквали?

— Борба!

— Този път не! Капитанът е на наша страна. Както казах, той наистина иска да се изчисти този въпрос. Ще продължаваме да понасяме глупостите на пресата, докато не се разгърнем. Така ще вземем каквото ни трябва. Не ни достигат детективи. Знаем това и двамата. Казаха ми, че могат да ни заемат двойка оперативни служители — момичета от „Особени нападения“. Ще ги използваме за всички задачи от начало докрай. — Шосвиц помисли за момент и продължи. — Ще работим по същия начин, както по-рано: всичко минава през вашите сътрудници, сетне през мен. Ще работим прецизно и бавно, Лу. Без прибързване! Пресата все още има профила на Научния център, разбира се! Обстановката ще се нажежи, щом арестуваме заподозрени. Аз съм се уговорил за помощ от ФБР по осигуряване на безопасността в случай на нужда. Те ще помогнат, както винаги. Научният център е готов да осъвремени профила на убиеца, ако ние поискаме. Не са работили по него след номер три. Какво мислите вие по този въпрос?

— Въз основа на това, което току-що видяхме?

— Да!

— Аз ще напиша всичко и ще го предам на Дафи. Нека тя позвъни. Ако тя съзре нещо ново, нещо полезно, може би си струва да опитаме.

— Вие обаче не изглеждате много добре, прав ли съм?

— За втори път ми казвате това, лейтенант. Трябва ли да изглеждам много по-добре?

— Лу, мислите ли, че хората отвън са опасна тълпа? Нищо ли не видяхте? — С пристигането си Болд беше атакуван от пресата. — Повечето от тях ви очакват пред гаражния вход. Пресгрупите са големи. Те всички ще се нахвърлят върху нас, и по-специално върху вас. Имайте предвид това. Противният външен вид не помага. Изглеждате така, сякаш някой ви е прегазил. Чувате ли какво казвам?

— Чувам!

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Да не би да не сте си доспали?

— Фил…

— И така, аз току-що взех решение. Голям натиск упражниха върху нас канцеларията на кмета за смяна на екипа. Сигурен съм, че разбирате. Лично аз считам, че това е глупава идея. Навлязохме дълбоко в работата и плановете са добри; реорганизираме работите, защо трябва да започваме всичко отначало. Това е абсурд. В същото време…

— Разбрах мисълта.

— Правилно. Добре. Дотолкова, доколкото можех да бъда ясен!

— Перфектно!

— И така, какво още, освен да задвижим тези неща? — Шосвиц размаха отново списъка.

— Имаме две момчета, които работят върху това. Ще разговарям с Дафи, а привечер ще се върна в къщата на Крой, за да продължа.

— Капитанът мисли за използване на оня, смахнатия.

— О, боже!

— Той помогна в Калифорния.

— В Калифорния никнат смахнати като гъби след дъжд. Имаше и предимството, че живее там. — Болд правеше аналогия, като мислеше, че Шосвиц би могъл да я разбере.

— Просто ви предупреждавам.

— За бога, не! Борете се докрай, моля ви! Кажете за цирка. Мислите ли за помощ от ФБР?

— Същите правни проблеми съществуват, както преди: докато има нарушения на държавната линия, или нещо подобно, те трябва да останат като съветници.

— Луда система, понякога.

— Може и така да е. Подстрижи се също! — каза Шосвиц.

— За кого става въпрос? — Болд подхвърли саркастично, смятайки, че е забавно. Той знаеше само стари шеги.

— Хей, има ли някой? — Болд почука на отворената врата.

„Влезте, отворено е!“ — беше написано с боя на дървен плакат, който се наблюдаваше от малкия керамичен Чарли Браун върху ъгъла на нейното бюро.

— О! Вие самият! — каза тя.

Дафи Матюс изглеждаше като човешка версия на чистокръвна кентъкска порода: добре охранена, аристократична, природно здрава. Тя притежаваше благоразположението на Светия покровител и очарованието на южно момиче — отличителна черта, наследена заедно с тъмния цвят на кожата от нейната баба по майка, родена и отгледана в Кентъки. Дафи лесно общуваше с хората, с което се обясняваше частично и нейният успех като клиничен психолог и изключително пълен социален алманах.

— Затворете вратата, ако желаете! — добави тя, като забеляза неговия предупреждаващ поглед.

Стана и хвана вратата, преди да се затвори. Те стояха доста близо един до друг и не изглеждаше, че го вижда добре.

Тя попита:

— Какво ще кажете за чаша чай? Видът ви показва, че имате нужда.

Той знаеше по-добре и поиска кафе. Дафи не одобряваше кафето, въпреки че сутрешният й чай съдържаше повече кофеин.

— Да! — каза той. — Без…

— … мляко!

— Да!

— Седнете, моля! Имам нещо от Куантико, което ще ви заинтересува.

— Вие четете чужди мисли! — каза той, когато тя беше вече в коридора и вдигна ръка, показвайки, че е разбрала, и продължи грациозно и уверено към приемната.

Когато погледна по-нататък, Болд забеляза Крамер, седнал зад бюрото и загледан към него с очевидно неодобрение.

Крамер наведе очи и се зае с работата си, но нищо не можеше да се заличи. Неговото изражение беше разбрано от Болд: „Такъв щастлив семеен мъж като вас…“ — се четеше в погледа на Крамер.

— Затвори! — изсъска Болд така, че да бъде чут, без да бъде напълно разбран от минаващата секретарка.

— Псст — бързо отреагира тя. — Същото и на вас! — добави, като погледна учудена назад и забърза нататък.

Той се извини — очевидно не е бил разбран — и се върна към топлия малък офис. Тук се чувстваше приятно.

Имаше разни слухове за Дафи Матюс, както и за всеки, който работеше в полицията. Не беше достатъчно да си полицай, или просто да работиш в управлението на полицията — хората смятаха, че вашите мотиви да станете полицай са тяхна работа, като че ли работите на изборна длъжност. Някои бяха трета генерация полицаи. Други като Болд — колежани — мъже и жени, привлечени в професията чрез курсове или отделни професори. И тук вече хората съчиняваха най-драматични слухове, някои от които евентуално се потвърждаваха, други оставаха неразгадани, а трети се превръщаха в легенди и се разказваха из коридорите дълго след пенсионирането на полицая.

Слуховете за Дафи, които Болд беше слушал, бяха изключително разнообразни. Някой казваше, че нейният интерес към психологията е резултат на нанесен тежък побой на по-малкия й брат от група черни, че той си е отмъстил после, като стрелял и убил един негър. Този слух се оказа неверен при проверка на нейните данни — тя нямаше по-малък брат. Другата мълва — най-жестоката — беше, че Дафи имала любовница лесбийка, която получила удар, след като била зарязана.

Имаше един период — Болд си го спомняше много добре — когато се разпространяваха слухове за разпуснат живот. В известен смисъл нямаше човек от отдела, който да не беше обвинен в разпуснатост. Той не познаваше сексуалните преференции на Дафи, но знаеше, че тя беше най-женствената жена в управлението на полицията, която се срещаше с различни мъже, което той приемаше като причина за слуховете. Междуотделската ревност и завист бяха в основата на най-много слухове. Точно когато някой започваше да изпъква с превъзходството си, тогава за него изплуваше някакъв слух, който хвърляше сянка върху него или нея. Сянката на съмненията битуваше и в най-добронамерените глави седмици и месеци наред. А Дафи, като остроумна, женствена и очарователна, и единствена в „органите“, която можеше да работи самостоятелно, беше прицел на много клюки, и особено на такива, които се измисляха от завистливи жени.

Тя никога не споделяше защо е избрала държавната служба пред частната кариера, която би била пет до десет пъти по-доходна — и тази нейна резервираност даваше повод за множество неоснователни слухове. Уединението имаше своята цена във всяко „братство“.

Тя влезе и затвори вратата. Заради подозрителните погледи на Крамер, Болд мислеше да я помоли да остави вратата отворена, но не го направи. Тя постави каната с чая пред него, изтегли една папка от едно от многото шкафчета, приближи стола си близо до Болд и кръстоса своите изящни атлетически крака. Трикото й блестеше, от нея лъхаше тропическа сладост. Държеше се изправена, така че стойката подчертаваше цялата й фигура, без да изглежда помпозна или суетна.

— Как Лу Болд възприема всичко това?

— Не работи много добре!

— Когато дочух… най-напред си помислих за вас.

— Вие и половината от града, може би!

— Не мисля така.

— Благодаря.

— Обвинявате ли себе си?

— А вие? — Той я погледна в очите над ръба на чашката. — Аз се заемам отново. Може би и много други? — подхвърли той към нея и тя веднага се ухили.

— Какво ви прави толкова специален? — запита тя малко грубо.

Той се изтегли назад, по-далеч от нея, и почти разля чая, добавяйки още едно петно върху връзката си. После я провери — не беше изцапана.

Дафи продължи:

— Какво ви кара да мислите, че сте предвидили това, което никой не би могъл да предвиди? Да не сте надарен с далновидност и пророчество, за които не сте ни информирали?

— Разбрано!

— Аз не мисля така! — каза тя, проучвайки го.

— Не започвайте с мен, Дафи, съгласна ли сте? Примирие!

— Добре! — Те седяха пресметливо спокойни за момента, докато сърбаха чая. Тя продължи да го гледа право в очите с всепроникващия си поглед.

Той избегна това, като започна да разглеждат Чарли Браун.

— Какво е това от Куантико?

Тя отвори папката.

— Когато чух за убийството на Крой, изпратих телекс на Научния център и поисках да ни съобщят каквото могат, свързано с миналото на заподозрения, извън информацията в профила, получена по-рано. Те ми предадоха това, което виждате, с всички квалифициращи определения. Ще забележите, че настояват тази информация да не се счита към следствието, защото била резултат на ограничени пресни данни без квалифициран контрол. Те са проучили трийсет и пет жители, считани за клинически болни. Десет от тях са били страстни убийци. Вие можете да разберете тяхното безпокойство, давайки толкова малък брой случаи. Това си остана една точка, непокрита от нас по-рано, поради което си помислих, че би било интересно за вас да знаете откъде би могъл да се появи такъв убиец. Може би няма да помогне с нищо точно сега, но когато го хванете, мисля, че ще бъде много важно да вземете предвид и такъв род информация.

— Вие не пропуснахте трика — използвахте „когато“, вместо „ако“!

— Ние прикрихме част от това преди — вие и аз! — Тя го стрелна с поглед и за момент нещо мина между тях, което нямаше нищо общо с полицейската работа.

„Тя флиртува с мен — помисли си той, — вече доста време.“ Сега смяташе, че Крамер беше прав: чувството се беше разгорещило в последно време.

— Както говорихме по-рано, той сега е спокоен. Изолиран. Преди престъплението е бил шизофреничен. Безпокойството му сега е да се ослушва. Бил е, или все още е книжен червей. Прекарал е юношеските си години в четене на политически или религиозни книги и материали — нацизмът, например. Имал е, или все още има юношеско сексуално напрежение, зависещо от това на каква възраст е започнал сексуалния си живот; много е вероятно да има необичайно отношение към порнографията и проституцията. Тези мисли са затормозяващи за него. Може би има и друг елемент — каза тя, като вдигна погледа си за момент, сериозен и замислен, — може би майка му е постъпила странно с него — вероятно го е обличала винаги като малко момче, оставяла е косите твърде дълги…

— Може би са изследвали травестити! — вметна Болд.

— Доколкото зная, никой не се е занимавал директно. Те са работили единствено с доказателствени материали и описания на местопрестъпленията. — Тя изглеждаше обезпокоена от това прекъсване.

— Боже мой!

— Те са специалисти! — напомни тя.

— Аз бих казал същото!

— Бащата може и да е алкохолик — пиянството говори само за себе си. Бил е на служба, но постоянно е сменял местоработата си, безогледен и оскърбителен, студен и недосегаем за чувствителното подрастващо момче. Вероятно майката е създавала у него интерес към момичешки умения: шиене, гладене, подреждане на цветя, готвене и подобни. Съзнателно или несъзнателно, с това у него се е създал проблем в установяването на една сексуална идентичност. Той не е могъл да се идентифицира с баща си — противен, полуотсъстващ пияница, нито напълно с прелъстителната си майка, постоянно подсилваща неговите феминистични черти. — Тя продължи да чете: — Вероятно е стигнал до фазата на Пипинг Том — надничането! След всяко излизане навън се завръща и прави нещо болезнено на себе си: изгаряне с ютия…

— О, боже!

— Нещо такова! — Тя спря за момент, държейки дългия червен нокът върху страницата, след което продължи: — Голяма вина и напрежение са се натрупали около неговото сексуално поведение. По същия начин и причини би могъл да краде майчиното долно бельо, да го облича или да го разкъсва. — Тя отново вдигна погледа си от текста. — Това може да се счита като част от неговата колекция от спомени и да помогне за изясняване на въпроса защо взема парче от дрехите на всяка жертва.

Болд кимна явно обезпокоен. Той не искаше да знае нищо повече за този човек, не искаше да се поддава на чувството на съжаление към него, каквото вече се появи. Знаеше, че такова беше едно от намеренията на Дафи. В нейното професионално мнение, което тя споделяше непрекъснато с Болд, убиецът според нея е бил също жертва, болен човек по-скоро, отколкото животно. В нейните усилия той виждаше две цели: първо, да убеди Болд, че той би могъл да хване престъпника; второ, да му напомни — или по-скоро да му внуши — че след като бъде хванат, убиецът трябва да се третира като болен човек, а не като пресметлив убиец. С тези две мисли в съзнанието си Болд попита:

— Има ли още нещо?

— Ако приемаме това като негово минало, в такъв случай трябва да приемем и вероятността той да е възприел лошо някакъв ранен сексуален сблъсък. Например мислил е, че момичето го обича, а се оказва, че и то като другите го съжалява. Това ще да е станало в началото на двайсетте му години, иначе казано преди пет или шест години. От тогава това е изграждало неговото съзнание. След този случай може би е пробвал и хомосексуална връзка. Вероятно преди да започне серийните убийства, както говорихме по-рано, той се е превърнал в сомнамбул, отново е започнал да чете непрекъснато — може би най-мъглявите раздели на Библията. Чувал е гласове, изопачаващи действителността. Аз бих могла да добавя, че той би могъл да възприема себе си вече като фундаментален християнин. Нищо не може да бъде над истината, разбира се. Но той живее във фантастичен свят, мисли вероятно, че гласовете, които чува, идват от самия Христос. Може би затова ги маркира с кръст. Нещо импулсира у него нуждата да убива. Докато не знаем повече… Добре ли сте, Болд?

Той не можеше да я чува съвсем ясно.

— Лу?

Той повдигна едната си ръка и отметна глава назад. Не искаше да слуша повече тази материя.

— Добре съм — каза, — това е от този проклет чай!

Той въздъхна тежко.

— Нервна атака ли е?

— Кофеинът!… — настоя той.

— Аз съм ваша приятелка, разбирате ли?

— Вие сте доктор по лечение на главата! — напомни й той. — Няма значение.

— Кажете какво ви е, Лу! Знаете, че можете да ми кажете! Какво лошо е станало?

— Оставете! — извика Болд, наранявайки я. — Благодаря за съобщението.

— Лу?

Той стана от стола и, без да я поглежда, се насочи към вратата.

Дафи го повика пак.

Той не се обърна, а с лице към стената каза:

— Аз ще напиша пълен доклад относно Крой и ще оставя на вас да решите дали си заслужава още един опит от Научния център. Звучи добре, нали?

Тя не отговори. Чакаше го да излезе. Накрая той се обърна, принуден да я погледне.

— Всичко е наред! — каза Болд и си тръгна. „Какъв щастлив семеен мъж…“ — звънеше в главата му.

— Много добре — каза тя раздразнено. — Прекрасно! Оставете отворено!

Той дръпна вратата назад, погледна часовника си, промърмори нещо като „вече е обяд, имам среща“, и се отдалечи. Забеляза Шосвиц някъде напред, причеса косата си и пристегна вратовръзката.