Подводни течения

45

Рапортът от щатската лаборатория пристигна в десет и половина. Болд пиеше третото си кафе. Той го прочете, извади копие, постави го в папката на Норвак, а оригинала — в папката на Фюлър. Трудно беше да мисли сега за дубльора, когато мислите му бяха заети с Джъстин Левит.

Тестът за наличие на стероиди в тъканната проба на Джейн Доу даде отрицателни резултати — още едно доказателство, че Джейн Доу не беше Бетси Норвак. Това още повече озадачаваше Болд относно действията на дубльора — човек, който трябваше да е толкова близо до следствието — защо му е било нужно да убие една жена на Вешън Айланд на такова разстояние от града, на няколко мили от района на действие на Кръстатия убиец. Ако се съди по изключителното му старание в предишните убийства да повтаря точно Кръстатия, то този път той радикално е излязъл вън от „формулата“. „Защо е поел такъв риск?“ — чудеше се Болд.

Като се свърже това и с опразненото чекмедже в апартамента на Фюлър, прибързаното опаковане на багажа, предназначено да заблуди полицията допълнително, логично се стига до въпроса: какво го е подтикнало към такива допълнителни рискове. Всичко това учудваше Болд. Не е ли започнал и дубльорът да убива спонтанно? А не е ли това втори неконтролируем убиец?

Отговорът трябваше да дойде от Фюлър. Защо бе наела сърф в Сиатъл, а отишла с ферибот до Вешън? Болд посегна за телефона да се обади в банката на Фюлър в Лос Анджелис, но остави слушалката обратно, щом чу зад себе си гласа на Ейбрамс: „Имаме съвпадение“.

Болд се завъртя на стола си, несъзнателно връщайки слушалката на мястото й. Беше не само необичайно Ейбрамс да посети неговия офис — беше просто немислимо.

— Ейб? — бе всичко, което можа да каже.

— Кола номер три. Те държат колите си на паркинга зад един магазин, близо до Балард. Шофьорите застъпват на смяна около обяд и се завръщат към полунощ. Номер три бе паркирана зад къщата на Крой, а също и до къщата на Левитови. Перфектно съвпадение. Никакво съмнение. Имаме и снимки, за да докажем това — каза Ейбрамс, ухилен до ушите — нещо съвсем странно за Чък Ейбрамс.

Болд кимна.

— Няма съмнение за минифургона?

— Никакво. Номер три в тяхната флота. Това малко ще улесни вашата работа, нали?

Болд не отговори. Отново се завъртя на стола и вдигна телефона.

— Заповядайте! — каза радостно Ейбрамс.

Болд вдигна ръка и бързо погледна към приятеля си.

— Искате ли някои от албумите за презаписване? Не ограничавам времето. Дълготрайно предложение.

Ейбрамс се поколеба за момент.

— Сериозно? — почти извика.

— Когато поискате и за колкото време поискате.

— Ах, кучи сине! — каза той ентусиазирано, след като напусна офиса.

Болд поиска връзка с Ла Моя. Радиодиспечерът го записа на своята „Моторола“ и след по-малко от пет минути Ла Моя се обади. Той беше радостен не по-малко от Ейбрамс, което накара Болд да си зададе въпроса дали тези хора не са твърде преуморени, за да могат да работят ефективно. Той поръча на Ла Моя да провери по разписанието за предния ден кой е шофирал минифургон номер три, по същия начин да направи справка и за нощта на убийството на Крой. Беше по средата на обясненията си за това, че трябва да се побърза, когато Ла Моя го прекъсна.

— Това е същото видео, сержанте!

— Повтори!

— Проверих за фамилията Фабиано, както ми казахте. Записани са в магазина на Четиридесет и четвърта улица. Аз съм в същия магазин в този момент. Те са наели един филм, озаглавен „Рицарите на горещото лято“ — ужасно порнографски филм. В него има една сцена… шикарно момиче бива свалено от един гей, който я изнасилва и начертава кръст върху гърдите й с червило.

Болд запази абсолютно мълчание. Чувстваше се някаква смразяваща небрежност в тона на Ла Моя, която предизвикваше студени тръпки.

Ла Моя продължи.

— Предполага се, че е наистина еротичен филм. Само една двойка в отвратителни сцени, както и да е. Върнахме се назад към по-задни дати със списъка. Имам предвид към датите на другите убийства. Може би щях да открия още нещо, но прекъснах, след като намерих две имена. Крой и Хюстън са били наели „Рицарите“ няколко дни преди да бъдат убити. Това трябва да е връзката между убийствата.

— А кога съпрузите Фабиано са наели филма?

— Тук е най-интересното! — Ла Моя просто викаше, силно развълнуван. — Те са взели филма миналата нощ, а се оказва, че е върнат и си е на място, сержанте. Беше оставен в кутията за нощните доставки, както аз си представям… — Той очакваше Болд да го прекъсне. — При миналите убийства обикновено убиецът поставяше жертвите си под наблюдение — това едно, окей? Подготовката му е продължавала около два дни. Преди извършването на убийството, видеокасетата е била вече върната в магазина, това е ясно. Но този път той не е чакал, не е правил подготовка, както по-рано, не е огледал предварително обстановката, действал е импулсивно, окей? След като ги е убил, той е решил, че няма кой да върне касетата. Изпаднал е в шибано положение. Трябвало е да се прикрие — да върне това нещо в магазина. И така той взема касетата и я донася обратно, нищо не липсва, окей? Магазинът трябва да има нещо като полиция за забавени касети. Той не може да си позволи едно бързо откриване на връзката доставка — убийство, нали? Погрижва се за това — използва нощната кутия за връщане на касети. Има смисъл, нали?

— Ти докосва ли касетата? — Болд се тревожеше.

— Не! — Ла Моя се поколеба, след това каза с шепнещ глас: — Боже мой, аз и не помислих за това!

Болд с нетърпение очакваше Ла Моя да пристигне, когато чу гласа на Шосвиц:

— Лу, Джон! Веднага! — и се затича към асансьора.

Болд бе на две стъпки зад Крамер, секунда преди да се затвори вратата на асансьора.

Шосвиц каза:

— Минифургон номер три е засечен. Нашите го следят.

— Кой е наредил това, по дяволите? — Болд попита учуден.

— Аз! — каза грубо Шосвиц. — Навън вали адски дъжд, Лу, движението е пълна бъркотия, а този гей се движи по „Аврора“ с осемдесет километра в час. Искате да го оставя да избяга?

— Това може да се окаже голяма грешка, Фил! Животът на момчето е в опасност.

Асансьорът се отвори и мъжете побягнаха към паркираните коли.

— Аз отивам с моята кола! — извика им Болд.

Шосвиц и Крамер тръгнаха заедно.

Дъждът плющеше неистово по предното стъкло. Болд не виждаше дори предната част на колата. Той се чувстваше в някакво изкривено време. Толкова дълго продължи това следствие, че изглеждаше просто невъзможно да могат за броени минути да хванат убиеца. Дъждът се усили, а с това и мракът се сгъсти — за това спомагаше и плътната облачна покривка. Някаква локална станция изджавка по радиото, Болд продължаваше да следи колата на Шосвиц. Чистачките работеха ритмично. Болд често се бе опитвал да си представи как ще се осъществи арестът. Типични фантазии — това, което ставаше сега, беше съвсем различно. Някъде напред, на разстояние няколко блока, жълт фургон се движеше с пределна скорост, вероятният убиец зад волана. Болд си бе представял ареста в някаква къща — в нечий дом — убиецът си играе с една от своите жертви, преди да я убие; Болд дърпа спусъка и го поваля.

Каква ирония на съдбата: след толкова усилия да се съберат доказателства за арестуването на убиеца; след хиляди часове полицейска работа, с безразсъдната си скорост убиецът по същество се оказва над своите преследвачи.

Той знаеше, че те поемаха голям риск. Ако от сега нататък допуснеха някаква грешка, никога нямаше да могат да осъдят този престъпник за нещо друго, освен за превишена скорост. За сега обаче, по отношение на заплахата за живота на Джъстин Левит и възможността да изпуснат фургона в интензивния трафик, не им оставаше никакъв избор — трябваше да продължават преследването.

Чудеше се къде можеше да бъде в този момент Джъстин, какви страхове го измъчват, доколко е безнадеждно неговото положение. Гняв се надигаше в него. Ако вестниците не бяха поместили на челните си страници историята с Джъстин Левит — че той е видял лицето на убиеца — може би Дъглас и Нанси Левит щяха да бъдат все още живи! И някой е допуснал умишлено тази информация да стигне до пресата. Някой от неговата служба. Тази личност заслужаваше да се постави зад решетките наравно с убиеца. Вероятно Крамер много изкусно скриваше следите на това изтичане на информация, дори по-добре, отколкото по-рано — това беше област, в която той имаше много връзки, повече от всички останали.

Болд се питаше какво би станало, ако хванат сега убиеца и той откаже да признае отвличането — какво би се случило с Джъстин? Няма ли да бъде обречен на гладна смърт?

През следващите седем минути — сторили се на Болд няколко часа — радиото пукаше неистово с увеличаване на скоростта в стремежа си да настигнат жълтия фургон нагоре по „Аврора“. Болд следваше плътно колата на Шосвиц, който умело търсеше пролуки в движението, а патрулните коли сгъстяваха своята колона след тях. Болд ускоряваше отчаяно, сирената виеше, движеше се след Шосвиц само на няколко ярда разстояние.

Две блокади, устроени от Специалния полицейски отдел, препречваха пътя на фургона към центъра, където високата скорост представляваше голяма заплаха за сигурността на уличното движение. Фургонът бе принуден да тръгне към въздушната автомагистрала при Кингдом. Шофьорът направи отчаян опит да заобиколи втората блокада и се заби челно в една от колоните на надлеза.

Двама мъже от патрула се опитваха да отворят задните врати на фургона, когато Болд спря рязко зад тях. Други двама работеха с пожарогасителите. Под автомагистралата не валеше, но във въздуха се носеха тежки валма студена мъгла, която пробиваше спортното яке на Болд. Закопча го плътно и заедно с Шосвиц и Крамер се качи на фургона отзад.

— Жив е, лейтенанте! — каза един от двамата патрули, които бяха притичали първи. — Но няма да е за дълго.

Шосвиц и Болд се преместиха встрани и Шосвиц нареди на патрулния да слезе и да не допуска никого да се приближава до идването на линейката. Той взе фенерчето с мигащи светлини от ръцете на патрулния. Десетки видеокасети бяха разпилени по пода.

— И нито дума на никого — посъветва го Шосвиц.

Патрулният напусна колата. Пространството беше тясно за трима души. Болд се обърна назад. Достатъчно кръв бе видял в последно време. Тялото се беше прегънало напред в твърде неудобна поза. Шосвиц потърси пулса по окървавената шия на престъпника. Кимна.

— Почти няма пулс — каза той.

Портфейлът на шофьора стърчеше наполовина извън задния му джоб. Шосвиц го изтегли и го отвори. Освети го с фенерчето и извади някакви бележки, под които се намираше шофьорската книжка и снимката.

— Херман Викоф — прочете.

— Този е твърде едър — каза Болд.

— Какво ли означава това?

— Този гей е твърде едър и не носи гуменки.

— Но той бягаше от нас, Лу? Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Не е същият! — каза Болд нервно.

— Изглежда ми същият! — обади се Крамер.

— Насочете светлината насам! — помоли Болд. Той повдигна един от видеозаписите. Етикетът бе изкривен и небрежно надписан.

— Това е вашето основание за преследването — каза.

— Какво говорите? — Очевидно Шосвиц бе недоволен от поведението на Болд.

— Лу!… — каза укоряващо Крамер.

— Контрабандни видеозаписи! Ето защо е бягал от нас. Не е този, който ни трябва, Фил!

— Лу! — извика Шосвиц, видимо объркан.

— Една стъпка навреме, нали, лейтенанте? — попита Крамер.

— Да ти пикая на такава стъпка! — изруга Болд и си тръгна.

Трябваше да си пробива път през тълпата от полицаи и любопитни зяпачи. Няколко камери блеснаха срещу лицето му, множество репортери произнесоха неговото име последвано от въпрос. Светлините го заслепяваха, той вдигна ръце и направи щит над очите си, за да стигне по-бързо до колата.

— Лу! — провикна се Шосвиц откъм фургона.

Лу Болд чу, но се престори на глух; принуждаваха го да заобикаля, но той не се поддаде — ако беше застанал на място за секунда, пресата щеше да го заобиколи и задържи. Всъщност как пресата се озова тук толкова бързо?

— Детектив Болд! — гърмеше гласът на Шосвиц.

Болд стигна до колата си и отвори вратата. Погледна назад само за секунда, но това беше достатъчно, за да срещне погледа на Шосвиц, който бе обграден от медиите зад фургона. Бели стерилни светкавици се сипеха, докато репортерите се надвикваха. Шосвиц закри очите си с ръце пред светлината на една телевизионна миникамера. Болд дръпна вратата и завъртя контактния ключ. Чистачките заскърцаха по стъклото.

Кървавите гледки на жертвите изчезнаха.

Вместо тях виждаше само изтерзаното лице на Джъстин Левит и мъртвешкия, безцветен поглед на неговия убиец.