Подводни течения

17

Болд се върна в гората, където беше намерено тялото на Кейт Дехавелин. Трябваше да си отговори на твърде много въпроси и се надяваше, че самотата ще му помогне. Как Дехавелин е могла да избяга навън, дори за кратко време, след като другите не са успели? Защо убиецът е залепил устата на Дехавелин затворена, докато при никоя от другите такова нещо не е имало?

Той мисли няколко минути, мъчейки се да си представи какво е направил убиецът, след като я е умъртвил. Дали се е върнал в къщата или е пресякъл през шубраците? Ако успееше да установи това, би могъл да разгадае цялата стратегия и да определи как убиецът е доближил къщата. При Крой убиецът беше влязъл през задния двор, като беше заобиколил предната фасада — съгласно очевидеца Джъстин Левит. Той е носел нещо. Но какво? Женски дрехи, включително шапчица с колосани червени нишки? Болд не вярваше вече на теорията за наличие на травестит. Джъстин Левит беше видял престъпника в сини джинси и по реда на събитията, следваше въпросът как би могъл убиецът да има достатъчно време за смяна на дрехите. И така, носел е нещо! Шапка? Боне?

Болд не можа да открие допълнителни доказателства, оставаше си единствено отпечатъка на обувка „Рокпорт“. По посока на езерото, където земята под дърветата беше по-размекната и определено биха останали следи от стъпки, нищо не би могло да се намери. Нима убиецът е дошъл през гъстите шубраци? И как се е изтеглил обратно?

Той обходи цялото пространство на двете съседни кварталчета, за да търси следи от автомобилни гуми, с надеждата да свърже следите зад къщата на Крой с това убийство, но нищо не откри. Питаше се дали фургонът, забелязан зад къщата на Крой, има въобще такова значение за това убийство, както би могло да изглежда. Колко хиляди такива фургони имаше в района на Голям Сиатъл?

След разговора с Дафи за възможните мотиви на един убиец дубльор, Болд продължаваше да си представя в тази роля свой колега полицай, който умело се спотайва някъде в сянка, поглеждайки предпазливо през рамо. Гняв. Ревност — заради неговата способност да се прикрива. Идеята изглеждаше абсурдна, но не можеше нищо да се изключи напълно. Единственото лице, известно на Болд като невинно, беше самият той.

Той караше към центъра на града, но мисълта му бръмчеше непрекъснато. Като изкачи хълма при „Аврора“, видя града под себе си като на длан. Наляво Междущатски път номер пет беше нагъчкан с автомобили. Днес не забеляза белите пластмасови знаци. Вместо това видя корабостроителниците покрай канала и ръждиво оцветените корпуси на рибарските кораби, чезнещи в черните води.

Няколко минути по-късно паркира пред комедийния бар „Голямата шега“ на Беър Беринсън и влезе вътре. Забеляза, че стъклата на прозорците се нуждаеха от измиване, а тротоарите — от метене. Няколко клиенти ядяха миди на бара, пиеха бира и слушаха тиха видеомузика по телевизора, поставен високо над тях. Болд не позна собственика. Все едно да се върнеш у дома и да видиш не собствената си майка, а някоя друга жена в кухнята. Барманката имаше птиче лице и беше в началото на четиридесетте, изгледа го с любопитство.

— Беър не е ли наоколо? — попита.

Тя имаше пресипнал глас и широка отблъскваща уста. Той несъзнателно я сравни с Дафи — не с Елизабет, а с Дафи — и някаква болезнена конвулсия за вина го преряза.

— В офиса е. — Тя се опита да бъде учтива.

— Кажете, че Монаха е тук, моля ви!

— Монаха? Като в Теолонис?

— Да.

Тя поклати глава безсмислено и вдигна слушалката. Болд откри клавиатурата на пианото и се загледа в белите клавиши с такава любов, с каквато бащата поглежда в люлката на своето дете. Той дочу само една дума — Монаха, и затварянето на телефона, но не отдели погледа си от клавиатурата, докато тя не каза:

— Вървете! Една музика е достатъчна, освен ако не сте музикант.

— Трейси! — каза той към кривогледите й очи.

— Това да не е истинското ви име?

— Не! — отвърна той, приемайки разговора. — Столът се е разклатил и се нуждае от поправка. Пластмасово покритие на долно „F“ е отчупено, а на горно „С“ и горно „Е“ е прогорено с цигара. Непростимо!

Той плъзна пръстите си по отворения риф на „Синия монах“ и извади нежен акорд с лявата си ръка. Притвори очи, пропусна нота, това го накара да съсредоточи погледа си върху клавишите, за да избегне следващи грешки.

Мелодията събуди у него порой от спомени, както често му се случваше и с други мелодии. Почувства се едновременно в множество барове. Спомни си лицата на някои хора, дори за една бурна нощ с някаква червенокожа от Небраска.

Беър беше винаги малко шумен и много забавен. Беше човек твърде умен, за да не преуспее; прекалено изтънчен за Якима Хай и твърде неизвестен за останалия свят. Двамата с Болд се отдадоха на джаза, заедно дойдоха в тукашния колеж, търсейки слава, богатство и жени. Болд започна в селскостопанските науки, след като беше работил много в областта на овощарството, и мислеше, че не познава фермерските проблеми. Но още в първи курс часовете по психология го накараха да се заинтересува от човешката мисъл. Това, от своя страна, го доведе в курса по криминално поведение, после дойдоха криминални науки, докато се обвърза напълно.

Беър изпадна от училището, записа се в армията. След около шест месеца беше изпратен във Виетнам за пръв и последен път. Попаднал на мина, докато търсил отхвръкнал зар. Мината откъснала част от десния крак, а едно парче засегнало лявата му ръка. Зашили по-голямата част от ходилото на крака, но въобще не намерили два от пръстите на крака. По тази причина бил освободен от армията и пенсиониран до края на живота за нетрудоспособност. Той претендираше, че е спечелил голяма слава като комик на тези отвъдморски територии. Болд смяташе, че наличието на спестени пари у Беър има нещо общо с това. Последният път, когато го беше видял, Беър все още пушеше непрекъснато и се кикотеше силно на ужасните шеги в дъното на своя клуб. Той беше издълбал сцена за себе си. Имаше силен клуб, който се посещаваше от колежаните въпреки пътуването до центъра, както и лоялна тълпа за обяд и вечеря, което спомагаше за покриване на разходите.

Облегна се с огромната си тежест върху пианото и каза:

— Проклет да съм, ако това не е Трейси. Монаха! Как върви ловът на вещици?

Беър носеше голяма брада, с която изглеждаше уморен и по-възрастен. Все още се отличаваше с проницателните си кафяви очи и черните си буйни вежди, разбира се, но зъбите му не бяха така бели, както някога, а очите му оставаха постоянно кървясали.

— Пея, Беър!

— Какъв вятър те довя тук, Монахо?

— Пропускам клавиши вече! — каза той, като продължаваше да свири.

— Ти ми липсваше. На всички нас — също. Обади ми се, преди да си тръгнеш. Ще бъда в дъното при бръмкалото. — Беър се поклони и тръгна нататък, като се разхождаше бавно из бара.

Трябваше да е сигнализирал барманката незабелязано, защото минута по-късно върху пианото се появи чаша с мляко. Болд продължи да свири в течение на четиридесет и пет минути, после поръча кошничка миди, и когато бяха донесени, отиде при Беър на ъгловата маса, далеч от сцената.

— Искаш да се върнеш към старата професия? Бих могъл да ползвам някого за „Щастливия час“.

Болд се почувства за момент изкушен от идеята.

— Мога ли да взема билет за отложеното състезание?

— Предлагат се правостоящи.

Те са наблюдаваха взаимно около една минута. Болд се зае с мидите.

— Добре са опържени.

— Сменяме редовно маслото. Трикове на бизнеса. — Беър каза това с леко чувство на самосъжаление.

Болд не би могъл да си представи какво значи да се осигурява непрекъсната работа на такова заведение, какво означава да започнеш работния ден в девет или десет часа и да работиш до два или три часа през нощта. При това служителите винаги те мамят, посетителите също. Да живееш живота си само на едно място, където мирише на вкисната бира и стари пури, където всеки поглед към външния свят е считан за натрапничество, а разговорите са досадни. Няма благодарности. Но всичко това показваше, че неговият живот е дяволски добър.

„Може би затова и дойдох тук“ — помисли си Болд.

— Как ви върви работата по „кой го направи“? — попита Беър.

— Все още не зная кой го е направил.

— За какво ти плащат?

— Плащат, защото никой не се заема с тази работа.

— Да, има смисъл.

— Имаме работа със смахнат човек. Обича да беси жени.

— Че кой не обича?

— Напуснах Елизабет — каза Болд.

Това беше възприето със закъснение.

— Вие какво?

Болд кимна.

— О, боже! Това е адски звучаща нота.

— Ако говорим за ноти, пианото ти се нуждае от настройка.

— Е, не прехвърляй темата върху мен. Искаш ли да говориш за това?

— За пианото или за Елизабет?

— Не превръщай разговора в прослушване. Аз съм сериозен. Искаш ли да говориш?

— Не!

— Ох! Дошъл си тук заради добрата храна?

— Съжалявам. Няма за какво толкова да се говори. Тя мисли по моя въпрос от месеци. Загубихме всяка връзка между нас. Тя печели пари в своя бизнес. А аз не зная къде съм. Изцяло в работата, мисля. В откриване на убийци. Тя иска да работи по свой начин. Иска къща в Броудмор и яхта в Шлиснол.

— И какво лошо има в това? Някои имат и по-лоши мечти.

— Завъдила си е любовник.

— О-о!

— В „Четирите сезона“, не където и да е.

— А защо не? Момчето вероятно ще я отпише скоро. — Беър го погледна с надеждата да предизвика приятеля си, но разбра, че не е успял. — Винаги се забавлявам — каза.

— О, нямам нищо против.

— А ти къде си?

— Под наем в Интерлейк — близо до Стоун Уай — зад Алайд Ван. Малка къща с две спални, в дъното на двора, оградена с висок жив плет. Верандата смърди на котешка урина. Знаеш ли нещо против такава миризма?

— Обгаряне! — Пак не улучи.

Болд кимна.

— Аз съм в квартал три хиляди и петстотин. Може би ти си някъде наблизо. Това е единствената къща, която не се вижда от улицата. Търси джунглата. Това съм аз.

— Тарзан.

— Правилно.

— Много съжалявам за Лиз.

— Аз също.

— Не е ли възможно помирение?

— Не зная. Аз я обичам. Трябва да я обичам все още, иначе това не би ме наранявало толкова много. Предполагам, много неща могат да се простят, стига да има желание за това. За сега ми липсва такова желание. Минаха само няколко дни. Това може и да се промени.

— По дяволите! Направи същото. Това ще те накара да се почувстваш добре и същевременно виновен и по-малко сърдит на нея.

Болд се усмихна.

— Такъв ли е механизмът?

— По дяволите, така е.

— Не съм много добър в тази област в последно време. Да знаеш някакъв цяр?

— О! За мен лекарството е Катлийн Търнър. Тя с открития кредит към стария Джеймс Бонд. Голи пухчета, плуващи наоколо със светлини зад тях. Вземаш под наем две филмчета, купуваш малко сусамено масло, останалото идва съвсем естествено. Опитай с лявата ръка — за смяна.

— Ти си досаден понякога, знаеш ли?

— Заслужава си разходите. Катлийн Търнър в „Боди Хийт“. Казвам ти: тя е способна да събуди и мъртвото във всеки от нас.

Болд не можа да се въздържи да не се разсмее. Беър ще си остане на петнайсет години завинаги.

— Имаш ли собствено видео?

— Не. Искам да кажа да, но вече не.

— Ще наемеш видео. „Боди Хийт“, казвам ти.

Болд извади портфейла си, но Беър го спря:

— Един музикален сет покрива напълно кошничка миди. Квит сме. „Щастливия час“, от пет до седем и половина. Двайсет долара на сет и мляко, колкото можеш да изпиеш. Запомни!

Болд стана.

— Аз правя това някак си, Беър, но ще помисля за пумпала.

Без да става от стола, Беър му подаде ръка за довиждане.

— Приятно ми беше да те видя, Монахо! Идвай по-често.

— Сега вече като самотник вероятно ще живея тек.

— Постарай се да свикнеш.

По пътя към изхода Болд затвори капака на клавиатурата, помилва гладката повърхност на пианото нежно и замислено, и след кратка пауза излезе навън.