Подводни течения

49

Болд й показа с ръка, че трябва да мълчи. А няколко минути по-късно, когато го информираха по радиото, че Ландж си е тръгнал с колата по програмата си за деня, й кимна, че може да говори.

— И какво? — попита тя.

— Той ще се върне — каза Болд.

Тя го погледна с любопитство.

— Наземното наблюдение докладва, че преди да напусне, той е застопорил секретната брава на страничната врата на пожарния изход.

Тя плътно скръсти ръце на гърдите си, като че изведнъж й стана студено, въпреки че в апартамента съвсем не беше студено. Тя беше включила отоплението.

— Изглежда, няма да получа никакви цветя — опита се да се пошегува.

— Аз не бих разчитал на това — отвърна Болд. — Имам чувството, че страничният изход му е необходим като резерв — в случай, че „номерът“ на главния вход не успее. Решен е да те нападне. Просто си осигурява още една възможност.

— Студено ли е тук?

Лу Болд поклати отрицателно глава.

Тя приготви риба филе за вечеря. Болд изпи сам почти половината от приготвеното кафе. Тя бе пуснала на плейъра Стив Уинуд и същевременно допреглеждаше „Нюзуик“, преди да се опита да продължи започнатата книга, върху която очевидно трудно би могла да се съсредоточи. Включи телевизора и започна да гледа повторение на предаването „Нешънъл Джиографик Експлорър“. Варовита вода избликнала в Индонезия. Червени човекоподобни маймуни и дъждове. Болд гледаше през кухненската врата, докато му се придрема. Тогава отиде при умивалника и наплиска лицето си със студена вода, за да се разсъни. Ла Моя му предложи да го замести, но Болд отклони неговото предложение. Той бе очаквал в течение на месеци тази възможност.

Болд бе неуморим. Започна да се разхожда из апартамента, като от време на време леко отваряше завесата и поглеждаше към мократа от дъжд улица. Наблюдаваше как падат дъждовните капки в светлината на уличните лампи; сребристата дъждовна вода се събираше в бързотечни тъмни опалови ручеи, които жадно биваха поглъщани от шахтите на уличната канализация. Видя и двойка съпрузи в апартамент оттатък улицата, които гледаха телевизия. Всеки път виждаше преминаващи чадъри долу по улицата. Реши да попита какво става и усили звука на микрофона. Преди да го намали, получи отговор, че заподозреният не се е появявал. Колите бързаха: хората се завръщаха вкъщи от вечеря, от кино или от приятелски срещи — хора, които въобще не знаеха, че в този момент Болд очакваше появата на Кръстатия убиец. А имаше хора — Болд бе сигурен в това — които биха платили с готовност стотици, а може би и хиляди долари, за да узнаят за тази полицейска операция. Болд само се питаше дали и тази операция няма да се провали, както много други в последно време. Дали не се доближиха толкова близо до убиеца само за да загубят всякаква надежда за успех?

Видя покрива на някакъв фургон, който мина по улицата долу, и я чу да казва:

— Какво е това?

Фургонът изчезна във воала на дъжда.

— Какво искаш да кажеш?

— Вие спряхте дъха си за момент. Какво видяхте?

— Един фургон. Само покрива.

— Вие се самоизяждате, Лу, не трябва да надзъртате през прозореца.

Той подсвирна и я погледна.

— Е-е, аз само повтарям разпорежданията, сержанте! — Всъщност неговите собствени инструкции.

Той напусна прозореца и се върна в кухнята.

— Ние можем да си говорим, нали знаете? — каза тя, без да го вижда.

— За какво? — попита той саркастично. — За какво искаш да говорим в ситуация като тази?

— Говорете за забавни истории. Говорете за хубави неща. Говорете за всичко, което би могло да ви разсее.

— Нищо няма да помогне — каза той, като се показа на вратата и забеляза, че тя не гледаше телевизия, а се беше опънала на леглото и гледаше в тавана. — Извинявай, нерви.

— При мен е същото — каза тя.

В девет и четиридесет и пет рецепторът започна да шуми и един глас обяви:

— Кола деветнайсет. Имаме визуален контакт със заподозрения. Насочва се към вас, пост девет. Край.

— Роджър, деветнайсет — чу се гласът на Били Бийчъм, който координираше наблюдението от задната част на един фургон, паркиран долу на улицата. — Бъдете готови. Чухте ли, Деветка?

— Бийч… Тук е Чъби, мобилен трийсет и пет. Имаме визуална връзка. Повтарям — имаме визуална връзка. Заподозреният върви на изток. Край.

— Изток. Роджър Чъби. Край — потвърди Бийчъм.

Болд почувства сърбеж в скалпа си и стичаща се пот. Беше вече горещо, по дяволите. Разкопча яката си и намести рецептора в ухото.

— Вече са по петите му — каза.

Боби се показа на вратата. Лицето й бе напрегнато.

— Били. Дон съм, пост четири. Заподозреният е спрян от червен светофар. Ние сме със син шевролет вагон пред него; зад него червено волво. Потвърдете. Край.

— Аз съм с теб, Дон — отговори Чъби. — Две коли сме зад волвото. Чуваш ли ни?

— Роджър — отвърна Дон. — Разбрах, Чъб. Добре. Исках само да бъда сигурен, че това е фургонът. Окей. В момента завива надясно. Потвърдете!

— Роджър. Много бих искал този дъжд да спре. Били, минаваме напред, оставяме Пет да се закачи за него. Нещо против, Питър?

— Тук деветнайсет. Роджър, трийсет и пет. Имам го!

— Прието — намеси се Били Бийчъм, одобрявайки сделката.

— Мобилен деветнайсет. Заподозреният завива наляво; ще трябва да карам след него. Искам да карам с него, нали, Били?

— Прието!

— Ще го изпуснем! — чу се тревожен глас.

— Прието. Карайте!

— Копелето проверява за „опашки“ — каза Чъби от кола трийсет и пет.

— Карайте спокойно — повтори Бийчъм. — Потвърди, мобилен девет.

— Оставяме го да върви, Били. Кола девет, движим се успоредно.

Линията изпука силно и Болд се сви на стола си. Няколко гласове се преплетоха и Били призова за ред. Преобладаваха псувни, преди Бийчъм да се обади: „Спазвайте протокола, господа!“, след което настъпи затишие по линията. Цялата операция се записваше на лента, и Бийчъм просто искаше всичко да бъде ясно, колкото е възможно.

Дъждът се усили и започна да плющи силно в стъклата на прозореца. Болд трябваше да усили звука.

— Окей. Имам го, Били. Пост шест. Виждам го, Били. Край.

— Управление, пост шест?

— Окей. Аз съм шест. Отново ляв завой, тръгва назад към теб. Движи се наистина бавно. Потвърдете! Край.

— Потвърждавам — чу се гласът на Майкъл Дънди, един от северняците в този отдел. Дънди беше поставен в едно студио за танци на другата страна на улицата, с един блок по-надолу. Той бе един от двамата детективи, снабдени с „Нейтскоуп“ — бинокъл с инфрачервени лъчи за нощно наблюдение, въпреки че бе немного ефикасен при проливен дъжд.

Болд успя да успокои дишането си и да забави поне малко ударите на сърцето — вдишваше и издишваше дълбоко.

— Приближава се — каза на Боби.

По радиото се чу:

— Били, аз съм Куин, пост пет. Той паркира в момента. Край.

— Роджър, пет. Паркира фургона. Ти си зад него.

— Роджър. Аз съм пети. Окей, излиза от колата. Скрива нещо под дрехата си. Носи син дъждобран. Повтарям: носи син дъждобран. Край.

— Потвърждение, пет. До всички постове: заподозреният носи син дъждобран. Край.

— Насочва се към сградата. Към главния вход, Били. Край.

— Роджър. Всички постове. Изглежда, че е така. Потвърдете, от четвърти до първи.

— Четвърти потвърждава…

— Трети потвърждава…

— Втори потвърждава…

Болд натисна бутона „Кол“ два пъти.

— Роджър. Всички постове потвърдиха. — Бийчъм се колебаеше, неговата линия бе оставена отворена, блокирайки всякакви атмосферни смущения. — Да поддържаме линията чиста и свободна, момчета! Мобилни девет и трийсет и пет, позиции — както са предвидени. Потвърдете щом заемете позициите си, моля! Край.

Секунди по-късно двете коли потвърдиха.

Бийчъм каза:

— Той е пред главния вход. Повтарям: заподозреният е пред главния вход. Край.

— Виждам го оттук, Били — беше гласът на Пол Рад, който бе заел позиция в един от апартаментите на приземния етаж.

Домофонът забръмча силно. По-силно, отколкото преди, както се стори на Болд.

Боби се обърна с лице към Болд — объркване се четеше в нейния поглед.

Болд й кимна с глава и притвори още по-плътно вратата на кухнята. Сетне й каза:

— Той ще се опита да те повали, Боби. Дай му тази възможност, но се постарай да поставиш ръката си между лигатурата и шията си. Чуваш ли ме? Трябва да си готова за това движение всеки момент.

Тя стоеше неподвижна пред него. Не бе отговорила по домофона.

— По дяволите, Лу, ще се оправим!

— Отговори! — каза той притеснен от непрекъснатото бръмчене. — Бързо!

Тя се приближи до панела на стената и натисна бутона.

— Кой е? — попита.

— Барбара Гейнис? — чу се глас, съвсем различен от този, който бяха вече чули.

„Съвършено различен човек“ — помисли си Болд.

— Аз съм.

— Трябва да предам цветя за Барбара Гейнис, апартамент 209. Вие ли сте?

— Сигурен ли сте? — каза тя, повтаряйки това, което й беше казано. — За мен?

— Чуйте ме, лейди! — отново се чу неговият глас. — Аз разнасям цветя до десет часа. Искате да ги получите увехнали — ваша си работа. Само ми кажете. Но нека да ви кажа, че тук е пълно с котки и кучета…

„Борбен — помисли си Болд. — Пълна промяна на личността. Уверен е, че тя ще клъвне.“

— Не, не! Не ги оставяйте! Елате горе! — и натисна бутона, освободи го и погледна Болд. Тя бе пребледняла до бяло. Ръката й трепереше и тя я стисна с другата.

„Твърде зелена е — страхуваше се Болд. — Твърде зелена за такова голямо изпитание. Трябваше да помисля за това. Хайде де! Няма да ме разочарова точно сега. Нали аз я посочих за тази задача.“

— Изкачва се по стълбите — докладва Рад, шепнейки.

Разнесе се шепот по цялата линия, който смразяваше Болд. „Говорете нормално“ — искаше му се да извика.

Далечни стъпки — щом Ландж стъпи на площадката.

— Роджър, виждам го. Пост три, Били — прошепна детективът от апартамента срещу вратата на Боби. — Насочва се към вас, Лу! Виждаш ли го, Джимбо?

— Пост две, Били. Той е. Хайде, приятелю! Да, син дъждобран. Той е! Вземам го. Рози. Само да се пресегна…

Някакво изскърцване от другата страна на вратата.

— Нула часа, Лу! Той вече е ваш изцяло. Ние сме точно зад вас.

Почукване.

Боби погледна в процепа на кухненската врата, откъдето Болд я наблюдаваше. Той кимна.

Тя погледна към вратата, после пак към Болд.

Той й кимна отново.

„Хайде!“ — помисли си Болд.

— Върви! — прошепна, рискувайки цялата операция.

Тя пристъпи към вратата. Пристъпи с насилие върху себе си и пое дълбоко дъх. Болд се чудеше как ли се чувства тя в този момент. Знаеше себе си и своите чувства, но не можеше да си представи нейните.

Те трябваше да го хванат в акта на поставянето на лентата около нейната шия. Нападение. Опит за убийство. Нуждаеха се от нещо повече от поднасянето на букет от изкуствени цветя. Нещо много повече, за да го окошарят.

Тя отвори вратата. Цветята й бяха тикнати в ръцете моментално. Тя посегна да ги вземе.

— Почакайте за секун… — Искаше да каже, че вече го познава от първата доставка — на касетата. Но Мило Ландж беше изключително бърз. Като навита пружина. Веднага пръсна някакъв спрей срещу лицето й, бързо изви подадената ръка, завъртя я обратно, тласна я навътре — цветята паднаха на пода — ритна вратата и я затвори зад себе си.

Болд видя, че лицето й побеля, а тялото й омекна. Ландж нанесе първия си удар с някакъв вид много силен транквилант, който действа моментално. „Извади сега лигатурата — командваше мислено Болд, с револвер в ръка. — Сега сложи лигатурата около врата й!“ Болд понечи да тръгне напред, но навреме се овладя. Само насилието при влизането и нападението достатъчни ли са? Поколеба се за момент. Колко пъти си бе представял ритуала на убиеца? Колко пъти бе изгарял от желанието да се окаже на местопрестъплението и да го спре. Сега стоеше и чакаше това да стане.

Ландж извади ролката със залепващата лента от задния си джоб, отпусна Боби и тя падна на пода; откъсна парче лента от ролката.

Достатъчно!

Болд се втурна през вратата с насочен револвер в главата на Мило Ландж.

— Полиция. Не я докосвай, Ландж! — извика високо, достатъчно високо, за да го чуят през стените, освен по радиолинията.

Ландж изправи глава — не му се вярваше. Вратата се отвори с ритник; два изстрела проечаха в стаята.

— Полиция! — извикаха детективите.

— Много се извинявам, Ландж — каза Болд, размахвайки револвера, питайки се същевременно кой и какво контролираше в момента неговите мисли и действия. Никога не бе изпитвал такава силна омраза. Видимо не бе напълно подготвен за това. Искаше да убие престъпника. Изпитваше желание да убива.

— Христос обича всички нас! — каза Мило Ландж. Усмихна се и захвърли лентата.