Подводни течения

12

Училищният двор отново напомни на Лу Болд неговите ранни години в Якима. Накара го да си спомни за своя баща, който непрекъснато пиеше бира, докато работеше на щанда в сервиза на „Волво“ за камиони и магазина за резервни части. Спомни си и за сладкия мирис на канела в майчината кухня, и за дългия път до вкъщи по правите като стрела пътища — тихите и спокойни пътища и улици с добри хора в къщите, хора, които се познаваха и си вярваха, хора, които се грижеха един за друг.

Зад него звънецът удари и първите деца — или млади възрастни — се втурнаха навън през вратата. Този звънец беше ехото на неговото минало отпреди трийсет години, което го развълнува. Колко много се бе променил той и в същото време толкова малко! Детските лица, които виждаше сега, не се различаваха от лицата на неговите съученици в миналото. Той се пренесе към миналото само за момент — безвъзвратното минало на безгрижната радост и свободата на младостта.

Джъстин Левит позна веднага Болд. Той не направи дори опит да погледне встрани и да го избегне. Направо отиде при него и подаде ръка, която Болд стисна.

— Благодаря ви, че не казахте на моите родители! — рече момчето.

— Няма проблеми.

— Майка ми ме чака.

— Да поговорим само една минута.

Момчето кимна с глава.

Болд веднага започна с това, което Дафи би нарекла втора фаза.

— Спомням си, че веднъж изпуснах монета от двайсет и пет цента в градската къпалня, вън от басейна. Тя падна между дъските на съблекалните и аз трябваше да лазя по пода, за да я намеря. По онова време четвърт долар беше много пари. Като се придвижвах на лакти и колене, се намерих точно под кабината на Тина Чътланд. Тя беше по-голяма от мен; имаше си вече всичко, което ти знаеш като мъж. Случи се така, че тя се събличаше в момента, когато минавах под нейната фамилна съблекалня. Можех да продължа и да не я гледам, но не направих това. Останах на място, точно под нея, не откъсвах поглед от нея. Тя се съблече съвсем гола. Можех да докосна нейните крака, беше толкова близо. Тя не бързаше да облича банския си костюм. Първо напръска с плажно масло цялото си тяло… — Той замълча и добави: — Но с това не свърши всичко. Аз оставих монетата долу, но продължих да наблюдавам Тина Чътланд от този момент нататък — когато и да отидеше тя в къпалнята и влезеше в своята кабинка, аз отивах за моя четвърт долар. Заедно с един мой приятел прекарахме голяма част от лятото там и опознахме Тина Чътланд наистина добре. Дори сега бих могъл да ти изброя всичките бенки по нейното тяло. Най-после филмът се изтърка и ние престанахме да ходим там. Какво, всъщност, се опитвам да ти кажа? Това, че за млади момчета е нещо обикновено да дебнат и да наблюдават голи жени. Това е продължило милиони години, може би и повече. Ти не искаш да превръщаш това в навик за цял живот… но някои от нас го правят! — Той се усмихна съвсем искрено. — Такова нещо и ти си изживял за известно време. За това си използвал и телескопа, нали, Джъстин? Имал си прекрасен поглед към спалнята на Черил Крой. Аз се върнах и проверих.

Лицето на момчето беше станало яркочервено, погледът му насочен надолу към зацапаните му с кал обувки. То преглътна един път и леко поклати глава в знак на съгласие. А после, някак си задавено продума:

— Това стана съвсем случайно!

Болд почувства, че го облива топла вълна на облекчение. Обгърна го с една ръка и отидоха да седнат на скамейка, откъдето се виждаха училищните игрища. Тревата беше все още зелена, като през лятото, небето все още навъсено, каквото беше от сутринта.

— Никога не съм я виждал гола или нещо такова! — каза момчето с глас, който звучеше съвсем неубедително. — Господин Чеймбър каза, че аз бих могъл да се включа в програмата „Махленско наблюдение“, а този глупав телескоп се оказа безполезен за наблюдения на звездите при всичките тези градски светлини, облаци и всичко останало. Можех да виждам ясно само надолу, по посока на северния край на езерото; виждах и велоалеята. Не бях мислил да използвам телескоп, но видях филм, в който едно момче наблюдаваше събличане на жени с телескоп. Не зная, но това ми даде просто една идея. Така започнах да проверявам къщите нощно време, за да разбера какво би могло да се види.

— И видя Черил Крой?

— Тази лейди, там долу? Е, да. Но не съм я виждал гола, кълна се! Видях много неща и в много къщи. Хората не завесват прозорците напълно, оставят процеп, през който могат да се видят много неща с телескопа. Но нищо неприлично не съм видял — просто хората вечерят или гледат телевизия, нищо повече.

— Кажи ми за нощта, когато тя беше убита.

Джъстин Левит се изчерви. Започна да говори, но спря.

Болд имаше желание да го прегърне.

— Истината никога не причинява болка, Джъстин! Не я прикривай, освободи се от нея, нямаш нужда да я маскираш.

Болд почувства, че момчето преживява всичко отново.

— Видях я през онази нощ. Нищо мръсно. Просто я видях, това е всичко.

Болд забеляза, че липсваше в гласа на момчето онази убеденост, на която се надяваше. Той изгледа Джъстин насмешливо; момчето гледаше към игрището.

— Не посмях да кажа нищо. Вие не познавате майка ми. Тя би ми нашарила гърба, ако узнаеше нещо от всичко това.

— Ти видя и него, нали, Джъстин? Видя убиеца?

— Аз не знаех! — Момчето се огледа наоколо, сълзите му течаха. — Кълна се в Господа, не знаех. Иначе бих повикал полицията. Кълна се, бих го направил.

— Добре, добре, Джъстин!

Той заклати глава.

— Не! Не разбирате ли? Ако бях позвънил…

Болд посегна да го погали с ръка, но вместо това я постави върху облегалката на пейката. Гърлото му беше засъхнало от вълнение. „Хайде, момчето ми, говори по-нататък“ — чувстваше, че има желание да му каже, но се въздържаше.

— Не знаех какво да правя. Как трябваше да им обясня?

— Какво видя, Джъстин? Видя ли го?

— Боже мой! — Госпожа Левит се приближаваше с бързи стъпки към тях. — Не мога да повярвам!

— О, гадост! — каза момчето и стана.

Болд също се изправи.

— Вие сте много амбициозен, лей…

— Той се маха, мам! — изрева Джъстин Левит и прикова майка си на място. — Чакай ме в колата!

Долната челюст на госпожа Левит се отпусна.

— Аз разговарям с господин Болд. Ще свърша след минута. Това е личен разговор, мам. Личен. Постоянно говорите за уважение към моята личност, а какво правите?

— Джъстин? — каза тя побледняла. Отказът беше заплашителен, но като не получи отговор — момчето стоеше на мястото си и чакаше — тя отстъпи и се отдалечи, изненадвайки Болд.

— Ще ти обясня после! — извика момчето след нея с глас, пълен със съжаление.

— Гадна работа! — изсъска отново той, но вече по-тихо, само за Болд. — Да, видях го! — каза на Болд и веднага се обърна назад към майка си. Неговият глас се колебаеше между момчешки и мъжки. — Той носеше нещо и влезе откъм задния двор. Не можах да видя какво носеше. Като заобиколи къщата, го изпуснах от погледа си. Тя беше горе в спалнята — каза с досада. — Ядеше закуската си. — (Той каза това, без да разбира фамилиарните нотки в избора на думите, което обикновено се опитваше да избягва.) — Мисля, че трябва да е чула звънеца на входната врата, или нещо… — Той замлъкна.

— Продължавай! — насърчи го Болд.

— … защото тя излезе от стаята. Не отиде много далече. Аз така прецених. — Гледаше Болд право в очите. — Знаех как изглежда нейният приятел. Не бях виждал този младеж — неговото лице, но знаех, че това не беше приятелят й. През следващите дни не разбирах какво беше станало, докато вашите момчета не я намериха.

— Тя се върна в спалнята, и после?

— Мисля, че и двамата влязоха. Не знам. — Момчето заклати глава. — Тя падна върху леглото, след което завесата се затвори. Това беше всичко, което видях, честна дума!

Болд мълча продължително време. Видя птички да кацат на покрива на училището. Светлините в класните стаи започнаха да гаснат.

— Много съжалявам, излъгах ви! — каза Джъстин.

— Не, не си ме излъгал. Просто си изчаквал удобен момент да ми кажеш, това е всичко. Какво те накара да промениш намеренията си?

— Не тези глупости за къпалнята. Нали не беше истина? — попита момчето, като бършеше сълзите си.

— Не.

— И аз си помислих същото! — Момчето се ухили.

Болд запази деловия си тон, а Джъстин повдигна рамене и каза:

— Не знам защо. Имате работа да вършите, нали? Така ми казахте оная нощ. Аз мислих върху това. Ако бях направил нещо онази нощ — лицето му се сви болезнено, — тя би била все още жива!

— Ти не знаеш това.

Момчето избухна в плач.

— Вие не знаете как се чувствам. — Той първо се обърна към Болд, а после се сви на топка и обгърна коленете си с ръце.

Болд протегна бавно ръка към него и го потупа по гърба. Вдигна очи и видя, че госпожа Левит беше застанала и ги наблюдаваше отдалеч.

— Забрави това, синко! — Тези думи се оказаха още по-болезнени за него. — Знам точно как се чувстваш, ако това ти помага с нещо.

Джъстин клатеше наведената си глава, все още хълцайки.

— Виждаш, че и аз, ако си бях свършил добре работата още първия път, ти нямаше да видиш този човек онази нощ. Никога не би се случило, защото щях да го арестувам. Но аз не го направих. И ще ти кажа нещо повече. Тази мисъл ме преследва постоянно и нищо не мога да направя със себе си. Ние с теб сме в една лодка: искаме да върнем всичко, както си беше, но не можем, нали?

Момчето спря да хълца и бавно се изправи на крака.

— Не, предполагам, че не! — каза със съжаление.

— Нас ни проверяват по странни начини, синко!

Момчето кимна.

— Не мога да ти кажа, че това, което си направил, е било правилно. Ти самият трябва да си помислиш. Но мога да ти кажа друго: няма начин да променим това, което е станало, но благодарение на тебе можем да хванем престъпника. Ти можеш да станеш герой, Джъстин!

— Не искам да бъда герой!

— Отнася се за нас двамата, но понякога не може да се избегне.

— О, ако бях позвънил!…

— Слушай, ти не си имал възможност да знаеш, нали? Не бъди несправедлив към себе си. Има дяволски много „ако“ в тоя живот, Джъстин! Без глупости! — Той таза това с надеждата да привлече вниманието на момчето и да успее. — Но малко от тези „ако“ заслужават самоосъждане. Забрави това. Мисля, че знаеш какво се опитвам да ти кажа.

Момчето кимна в знак на съгласие и избърса очите с ръкав.

— Ще имам нужда от твоята помощ, синко. Ще те питам за същото стотици пъти. Най-накрая ще ме намразиш за всичко това. Най-доброто е може би, че вероятно ще те спрем от училище за около два дни. — (Момчето се оживи.) — Ние можем дори да летим над целия окръг Вашингтон само за да разговаряме с теб.

— Без детинщини!

Сега вече имаше момчето.

— Е, това звучи добре! Ти самият се чувстваш по-добре, нали?

— Да.

— Мисля, че трябва да се извиниш на майка ти.

Момчето прекоси училищния двор бегом, погълнато от опрощаващата прегръдка на майката. Когато Болд се приближи до тях, госпожа Левит промърмори някакво извинение през сълзи.

— Простете ми! — каза тя.

Болд кимна с глава.

— Същото! — каза той и ги съпроводи до колата.