Подводни течения

47

Ла Моя и Болд седяха в неговата кола на другата страна на улицата, срещу Брет Хил Ветеринари Клиник. Трафикът по улицата беше незначителен. Все още валеше интензивно.

— Сигурен ли сте, че това е правилно?

— Това е, с което „Видеомаркет“ разполага като референции за Ландж.

— Поразходи се за минута-две, аз ще вляза вътре. Виждаш го при излизане, наблюдаваш го незабележимо, но няма да сочиш с пръст.

Двамата мъже едновременно излязоха от колата, Болд се отправи към рецепцията. Никога не му бе харесвала миризмата на ветеринарите, винаги бе ненавиждал рева на животните. Той попита рецепциониста дали би могъл да разговаря с доктор Хил. Тя бе теснолика жена, с големи очила и широки рамене, напомняше на Болд боксьора, чиято карикатура бе залепена на касовия апарат. Гласът й звучеше така, като че бе глътнала гласпапир. Тя погледна дали води куче със себе си.

— Това първо посещение ли ви е при нас?

Една свръхдебела жена излезе от стаята, която водеше също така свръхугоено куче помияр. Болд с периферията на окото забеляза лаборантска дреха.

— Това ли е докторът? — попита.

Хил бе чернобрад мъж с бели зъби и плосък нос. Имаше една постоянна естествена усмивка.

Болд извади служебната си карта и се представи.

— Отдел „Убийства“? — възкликна Хил.

— Нужна ми е една минута от вашето време.

Двамата мъже влязоха в изследователската зала. На стената се виждаше картина с шотландско куче овчарка „Коли“, а в средата на стаята една от неръждаема стомана.

— Какво, по дяволите, става, сержант?

— Имахте ли служител на име Мило Ландж?

— Имах? Мило работи нощна смяна при нас. Той почиства кошарите и клетките на онези малки, които са на интензивно лечение.

— Нощна смяна?

— От полунощ до девет сутринта. Половин час свободен за закуска.

— Полунощ до девет?

— Два дни в седмицата, когато имаме нужда от него.

— Сигурен ли сте в това? — Ла Моя беше му казал, че във „Видеомаркет“ Ландж работи от обяд по полунощ шест дни седмично. Ако през нощите работи и тук, значи няма никакво време за сън. Психичноболните често страдат от безсъние — Болд добре знаеше това — но чак такова безсъние не можеше да си представи и самата мисъл за него го плашеше. Той знаеше от собствен опит какво означаваше дори само една безсънна нощ! Как един човек би се справил с цели седмици без сън? Оставяйки настрана профила от Куантико и започвайки да си създава един действителен образ, Болд постепенно си представи едно живо, дишащо човешко същество, вместо няколкото описателни параграфи на парче хартия. И въпреки упреците на Дафи, колкото повече се доближаваше до действителния образ, толкова по-силно Болд го възприемаше като животно.

— Може би затова той работи тук. — Болд изрази мисълта си на глас, което обърка доктора.

— За какво е всичко това, сержант?

— А миналата нощ беше ли на смяна при вас?

— Ако не ми кажете какво…

— Сега не е тук, нали? — засече го Болд.

— Не. Отиде си веднага след отварянето, както винаги.

— Чисти кошари?

— И наблюдава болните животни в нашето стопанство.

— Жилав човек! Носи джинси и гуменки?

— Има ли Мило някакви неприятности с полицията? Трудно ми е да повярвам. Много трудно е за вярване. Той е спокоен мъж, да знаете. Говори тихо и спокойно. Един добър и сигурен работник.

— Отговорете.

— Джинси и гуменки? Да. Това е Мило, добре. Винаги с бяла риза, джинси и гуменки. Тук има някаква шега.

— Имате ли някакъв негов адрес? Длъжен сте да го регистрирате, нали? Бих искал да видя вашите дневници, където фигурира името на Ландж.

— Сержанте, освен ако вие…

— Веднага, докторе. Бих искал да видя тези документи сега. По-зъл съм и от куче, уморен съм и вече губя търпение.

— И маниери!

— Също! — Болд искаше някак си да се извини. — На крак съм повече от трийсет часа непрекъснато, доктор Хил. Работя с фатално пределни срокове. — Болд направи гримаса — намек за двусмислието. — И освен това, нужно ми е нещо, което вие можете да ми дадете.

— Сега разбирам — каза Хил. — Вие сте оня, който води следствието по Кръстатия убиец. — Той изглеждаше като зашеметен. — О, боже господи, не…

— Имам нужда от вашата помощ.

Докторът кимна.

— Същият адрес! — каза Болд на Ла Моя.

— Пуснах им два фалшиви чека. Ландж получи парите в брой в „Райнер“ на Стоунуей.

Ла Моя кимна. Болд се обади по радиото и провери екипите по наблюдението. Все още никакъв знак от Ландж. Един от екипите беше близо до магазина на Четиридесет и шеста улица. Ландж трябваше да се появи всеки момент, за да се отчете. Те се надяваха.

Мениджър на банковия клон беше жена на около петдесет години, с рошава изрусена коса, тук-там прошарена с тъмни кичури на брюнетка по рождение. Блуза изцяло закопчана, вратовръзка — мъжка, тип „Дабъл Уиндзор“. Болд й обясни своята работа много внимателно. За пръв път от дълго време той се представи като служител на полицейската служба за специални задачи, свързан с това, което пресата бе нарекла „Кръстатия убиец“. Нямаше време за ползване на служебни канали и съгласувания — той се нуждаеше от нейната помощ незабавно. Тя поръча два телефонни разговора, след което и двамата седнаха и зачакаха. Тя се опита да проведе един малък разговор, но като видя умората на Болд, предпочете да си мълчи. Болд можа да дремне около пет минути, или по-скоро да поседи със затворени очи, защото постоянно чуваше досадно бръмчене на асансьорна музика от горните етажи. Нейният телефон иззвъня. Тя слушаше внимателно и си драскаше нещо като завъртулки, които трябваше да наподобяват цветя — никакъв талант — и после затвори телефона.

— Всичко е наред. Аз съм на ваше разположение — каза тя.

Няколко минути по-късно Болд разполагаше със същия стар адрес на Ландж. Телефонният номер зачертан, а до него написан нов на ръка. Болд си го записа. Преди да си тръгне, се досети да попита за още нещо.

— Вие му изпращате месечни уведомления, нали? Би трябвало да имате най-новия му адрес.

— Възможно е. Централният офис може би го има — каза тя. — Ние сме филиал. Центърът се занимава с всички уведомления, пощенски пратки и други подобни. Ние уреждаме само сделките. Това е всичко.

— Нямате ли го в компютъра?

Тя поклати глава.

— Не. В момента сме в процес на създаване на връзка с Центъра. Около Коледа ще бъде завършена и ще заработи. Това съвсем не означава, че не сме компютризирани. Разбира се, че сме, но само по отношение на разпечатки, отнасящи се до информацията за банковите смети. Това, което вие търсите, се извършва от Центъра.

— Бихте ли могли да се обадите? — попита Болд с очевидно нетърпение.

Тя изтръпна и сбърчи вежди.

— Добре — каза. — Щом е толкова важно. Но знайте, че това е нарушение на установения ред.

— Много ви моля!

Тя набра някакъв номер, каза какво иска и започна да навива един кичур коса на показалеца си, докато чакаше. След малко сви устни и кимна, като да искаше да каже: „Сигурно ще си навлека неприятности, но…“ и започна да пише. Затвори телефона и подаде на Болд листче хартия.

— Бяхте прав — каза. — Адресът е друг. Ще трябва да актуализирам моите данни.

— Не бих ви безпокоил, но… — каза Болд.

Ла Моя притвори прозореца. Болд получи разрешителното за обиск навреме, точно когато му съобщиха по радиотелефона, че Ландж току-що е пристигнал във „Видеомаркет“. Беше дванайсет и пет по обяд. Ландж получи пикапа и заявката за доставка и тръгна със заменената кола, очевидно без никакви смущения заради замяната на превозното средство. Две патрулни коли го следваха, както и едно ченге с десетскоростен велосипед, който имаше копие от заявката за доставка. Всякакви проблеми по наблюдението или нарушения на разписанието за доставките, трябваше да се съобщават незабавно. На Ландж беше предписано да се върне за допълнителни заявки за доставка на касети някъде между три и четири часа. Искането на Боби Гейнис за „Летните рицари“ трябваше да бъде във втората партида.

Блокът с апартаменти приличаше повече на къща с отделни стаи. Имаше пет стаи на първия етаж, които се даваха под наем и три на втория.

Стаята на Мило Ландж беше на втория етаж, с изглед към канала. Завеждащият отключи вратата за Болд и отстъпи назад. Болд го освободи, а Ла Моя го придружи надолу, като му напомни да си мълчи за тази секретна визита. Чък Ейбрамс ги последва с няколко минути разлика. Той влезе в сградата с ръчна кожена чанта и бързо се оказа пред вратата на стаята.

Болд стоеше в центъра на малката стая. В далечния ъгъл се виждаше единично легло, покрито със сив чаршаф, добре опънат. Единственото произведение на изкуството беше над леглото: Исус Христос на кръста, с трънен венец на главата и ручейчета кръв, стичаща се по неговото чело. Крака и ръце приковани към кръста. До леглото — едно изцапано от пръсти и често прелиствано копие на Библията. Единствен сгъваем металически стол бе поставен в отсрещния ъгъл до прозореца, на който нямаше завеса. Някаква мушама бе навита и закачена над рамката на затворения прозорец. Подът не беше застлан.

Ейбрамс обработи с прах топката на вратата на килера. Болд завъртя дръжката бавно, предпазливо, страхувайки се, че може да намери там Джъстин, свит на кълбо.

Килерът дрешник бе почистен до блясък. Върху рафта имаше три чифта сгънати, еднакво износени сини джинси, половин дузина жокейски шорти и куп черни чорапи. На желязна пръчка висяха три бели ризи, които не изискваха гладене, две от тях изглеждаха почти нови. До тях бе провесен шушляк, производство на „Дж. С. Пени“. Потник висеше на задната страна на вратата.

Единствена гола електрическа крушка се виждаше на тавана.

Болд отстъпи назад, за да може Ейбрамс да продължи своята работа. Опитният техник от Следствения отдел в течение на около трийсет минути огледа и провери за наличие на отпечатъци буквално всяко съмнително петънце в стаята. После се зае с труднодостъпните места. Накрая се обърна към Болд и каза:

— Няма да ви хареса, но този гей поддържа жилището си така дяволски чисто, че не може да се открият никакви отпечатъци.

Болд бе свидетел на старанието, което Ейбрамс прояви и очакваше такъв резултат. Колко по-лошо можеше да стане всичко това? — питаше се той. Колко още можеше Джъстин да издържи?

— А килера? — попита Болд.

Ейбрамс се зае с подробното му изследване. След около двайсет минути каза:

— Няма отпечатъци. Няма даже и върху ципа на дъждобрана. — Гласът му кънтеше в пустия килер. — Почакайте секунда — каза, като прегъна едното си коляно. — Тук има нещо! — Извади някакъв инструмент, тънък като нож, с който изчопли от пукнатина в пода тънко парченце нечистотия, сиво-кафяво на цвят. Постави го в пластмасова кутийка и затвори капака.

— Какво намерихте? — запита Болд.

— Прах, нечистотия, но по цвят много прилича на засъхнала кал.

— Като нашата кал?

— Да. Същият цвят.

— Би било добре, ако е така!

— Да. Нови идеи?

Болд погледна към Библията, покрита с прахта за отпечатъци.

— А ако проверим страниците?

Чък Ейбрамс се усмихна.

— Амин, дай боже!

Отпечатък на част от палец се появи в десния горен ъгъл на пета страница. Той съвпадна с другия частичен отпечатък, с който те разполагаха, и който бе достатъчен, за да убеди Ейбрамс, че наемателят на тази стая, който и да е той, неминуемо е бил и под навеса зад къщата на Крой. Но все пак той напомни, че това не беше достатъчно, тъй като за пред съда се изискват пет хълмчета от вълнообразния профил на пръста, а Ейбрамс разполагаше само с три.

Близо час беше необходим на Ейбрамс, за да почисти прахта и да заличи всякакви следи преди на напуснат стаята. Той убеди Болд, че си заслужава риска да откъснат страницата от Библията за изследване, което и направиха. Болд предупреди завеждащия да заключи вратата на стаята и да избягва среща с Ландж на всяка цена, тъй като дори погрешен поглед може да провали следствието. Двама служители още трябваше да дойдат за инсталиране на подслушвателната уредба.

Болд се надяваше да намери Джъстин. Безпокойството му се отразяваше на стомаха. Посегна към джоба си, но болките стихнаха.