Подводни течения

2

Северозападната част на Седемдесет и четвърта улица, на разстояние около три квартала от Грийн Лейк, беше тиха, тясна, стръмна, очертана от плътно построени къщи, някои от които преустроени като апартаменти. Мъничко островче на кръстовището служеше за принудително намаляване на скоростта. Паркирали коли имаше само на лявата страна. Мрежата от електрически жици приличаше на черна паяжина. Болд би искал жиците да минават под земята. Те дразнеха окото.

— Това ли е? — попита Болд.

Те паркираха срещу бледозелена двуетажна къща с входна алея от лявата страна.

— Да — отвърна Крамер.

— Не бързайте! Дайте ми доклада за първоначалния оглед.

Крамер перифразира и започна да чете:

Крамер напомни и за фотокопията, приложени към докладите: един от северната, другия за източната страна на къщата.

— Колко са били отворени прозорците? — попита Болд.

— Не е написано. Аз не бях тук.

Болд си записа нещо.

— Казахте, че колегите й са дошли тук в понеделник?

Крамер потвърди с кимване.

— Какво беше времето в понеделник?

— Дъжд.

— Силен?

— С прекъсвания.

— А в неделя през нощта? Когато аз заминах, беше прекрасно.

— Да! Това и аз помня добре. Наистина беше хубаво. Мисля, че започна да вали към полунощ.

— И така, счита се, че смъртта е настъпила между шест и дванайсет в неделя през нощта — каза Лу Болд.

Крамер кимаше с глава някак си по детски неуверено.

— А защо? — запита той.

— Защото прозорците са останали отворени. Тя би ги затворила.

Крамер кимна отново.

— И защото всички убийства стават по това време — добави Болд, като сваляше стъклото на вратата. — А какви са данните за местопрестъплението? — запита той.

— Не желаете ли да влезете вътре? — отвърна Крамер с въпрос.

— След малко. — Болд посочи с ръка към докладите. — Не искате ли да ми прочетете?

— О, да, разбира се!

Болд се опитваше да даде възможност на Крамер да участва в полските разследвания. Би предпочел да бъде съвсем сам, но и това ща стане след няколко минути. Крамер прочете нещо от следващия доклад, а после започна да го перифразира, както направи и с първия доклад.

— Нямаше запалени лампи в цялата къща. Единствено светеше нощната лампа в банята до спалнята. Никакви данни от съседите.

— Кого натоварихте с тази задача?

— Шосвиц я възложи на Ла Моя. Той влезе сам в помещенията, за да се избегне всякакво нарушение на обстановката. Това беше най-чистата работа, Болд. Ла Моя направи първоначалния доклад. Сетне Док Диксън, а след него и Ейбрамс.

Диксън, когото Болд наричаше просто Дикси — главен патолог в центъра за медицински изследвания на графство „Кинг“, беше близък приятел на Болд, както и Чък Ейбрамс — Ейб — техникът ветеран на Следствения отдел.

Ейбрамс напръска с прах всички предмети за възможни отпечатъци, както винаги много внимателно. Ла Моя направи цветни снимки и видеофилм; скицира плана на етажа и отбеляза всички ъгълчета, откъдето е снимано, и състави доклад и контролен списък, докато Док Диксън оглеждаше тялото. Крамер обърна страницата.

— Крой беше намерена на леглото, легнала по гръб, с лигатура на шията и множество рани от намушкване в гърдите. Обичайният кръст, изрязан с нож върху гърдите, също личеше, както винаги. Док смята, че е използван кухненски нож, както в предишните случаи. Парче от нейната нощница е все още върху врата й, но самата нощница липсва.

— Взел е още един сувенир — каза Болд.

— По всичко личи, че случаят е идентичен. Завързал я е за леглото, удушил я е, а после я е развързал и обърнал, за да постави своя знак.

— Намерена ли е нощницата? — запита Болд.

— Навсякъде. Същата програма. Същият престъпник. Взел е нощницата със себе си. С това е попълнил колекцията си. Може би ще отваря бутик.

— Продължавайте!

— Празно шише от мляко, близо до леглото. Последната поща, която е отворила, е от събота. Имаше и неделен брой на вестника в кутията, разделът „мода“ беше върху леглото й. Не сме докосвали нищо, което не трябва да се пипа. Шосвиц казва, че вие можете да боравите с всичко както намерите за добре. Няма признаци за кражба. Следственият отдел откри следи от същата кал — маслено-бензинова смес — върху верандата на лицевата фасада. Такава кал намираме вече за трети път. Сместа би могла да бъде от мотор на лодка, верижен трион или за унищожаване на плевели. Не може да се каже. Все още не се знае нищо за последния контакт с жертвата, но се предполага, че такъв е имало в петък през нощта с нейния приятел на име Маркет. Намерихме няколко хартийки за свиване на цигари и една кутия в хола, заедно с около четвърт унция1 тютюн. Няма други принадлежности. Японски вибратор е намерен на нощната й масичка, съвсем обикновен, продаден й по пощенска поръчка. Няма улики за извратени сексуални прояви. Това е.

— А косми?

— Следственият отдел вакуумира много проби от това жилище. Всички са вече в криминалната лаборатория. Вие се интересувате от червените фибри, както разбирам?

— Да, така е! — каза Болд.

Преди няколко години, по съображения за ефективност, полицейската лаборатория беше демонтирана в полза на държавно финансираната криминална лаборатория. Нейните услуги се ползваха съвместно от ФБР, полицията и пожарната, а разходите се начисляваха отделно за всяко ведомство. В резултат на това често лабораторията се оказваше пренатоварена, понякога неефективна в анализите и пробите, събирани и представяни от техниците или детективите на полицейското управление и следственият отдел.

— Ако е имало такива, те вече са при нас. Взехме шест отделни торбички с проби от главния вход и задната врата, вътрешни и външни, от стълбището и няколко от спалнята.

— Добре!

— О, има още нещо! — каза Крамер, като обръщаше страниците назад.

Болд погледна към него. Крамер имаше лунички по лицето, светлозелени очи и златисто-ръждива коса. Той изглеждаше като нещо повече от звезда от филмите на Уолт Дисни.

— Ла Моя — продължи Крамер, — забеляза някаква странна миризма във въздуха, миризма на лекарство. Беше познато за него, но не можа да открие източника. Техниците на Док Диксън също отбелязаха такова нещо, но никой не го откри.

— Миризма на лекарство?

— Така казаха.

Болд кимна с глава след този отговор.

— Аз ще се поразходя наоколо и след няколко минути ще вляза вътре. Имате ли ключ? — Крамер му подаде ключа. — Ще ви се обадя, като свърша.

— През задната врата. Ние всички използвахме задната врата. Тя беше затворена на глухо. Главната входна врата беше на нощно резе — добави Крамер. — А аз ще се закотвя някъде и ще ви чакам.

— Не зная точно колко време ще ми трябва — каза деликатно Болд.

— Няма значение. Ще чакам. Ако някой има нужда от мен, ще ме потърси по радиотелефона.

Болд видя как Крамер изтегли изпод предната седалка сутрешния вестник и го разгъна на спортните страници. Крамер знаеше всичко, което можеше да се научи за професионалните спортове.

— Мога ли? — помоли Болд.

— О, разбира се! — каза Крамер, като погледна над очилата, които беше вече поставил. Подаде на Болд схемата и дебел кафяв плик с фотоснимки.

— Боже мой! — каза Болд по повод тежестта на плика.

— Нали ви казах, че направихме много снимки.

Болд затвори вратата на колата и тръгна към къщата.

Той потърси схемата и намери фотокопие на плана на етажа, който беше скициран от Ла Моя. Спалнята се намираше в задната част на къщата на втория етаж, а долу беше холът с директен вход и единственото стълбище. Болд изследва първо външната обстановка на къщата. Две от пердетата бяха частично дръпнати. Той искаше да провери дали може да се види нещо отвън. Но не би могъл да узнае, ако не се върне, когато се стъмни, за да може осветлението да бъде същото, каквото е било за убиеца. През изтеклите след двадесет и девети април месеци бяха убити осем жени в района на Грийн Лейк. Черил Крой беше деветата. Всички бяха убити по вечерно време. Много често беше чел в докладите на местните патрули: няма нарушители на обществения ред в района около Грийн Лейк — няма кражби, неприлични прояви, ексхибиционизъм, клептомания или фетишизъм. Знаеше достатъчно добре, че маниакално-експулсивно поведение често води до по-отчаяно престъпление. Крадците най-много прибягват към това. Но нищо нямаше до сега. Болд обходи целия квартал, като се спираше до всяка къща и проверяваше изгледа към къщата на Крой. Започна да пада тежка влажна мъгла, но той не обръщаше внимание, само вдигна яката си. Не можеше да се нарече ръмеж, но тази мъгла беше типична за есента. Въздушните електрически жици заблестяха. Образувалите се върху тях водни капки падаха върху улицата. Докато изкачваше височината, почувства болки в лявото бедро и дясното коляно — резултат на контузии от времето на студентския футбол. Като отиде по-нататък, той загуби погледа към къщата на Крой.

Разходката из квартала му отне около петнайсет минути. Когато стигна отново до къщата, палтото му беше вече влажно, косата — на тъмни кичури. Хвана себе си, че си подсвирква „Синия монах“. Той изследваше първо екстремния периметър на малкия парцел, като вървеше покрай ниска ограда с поглед, насочен надолу. Почвата все още не беше толкова влажна, че да остават видими стъпки — нещо, което трябваше да избегне на всяка цена. Не намери нищо. После намали радиуса с няколко крачки и започна ново обхождане. На два пъти се спря, за да обърне капачка от бутилка, после клечка от сладолед. Изглеждаха безцветни и стари. Вероятно малко бяха полезни, но не и безполезни. Нищо, което е намерено до местопрестъплението, не може да бъде безполезно. Застана пред някакъв кучешки екскремент и си отбеляза върху картата на Ла Моя, нагъната вече от мъглата. Написа в основата на страницата: „Галеник“?

Тези обиколки му отнеха още петнайсет минути. Нито един път не вдигна очи нагоре, за да види какво прави Крамер. Болд разтвори празен пакет цигари „Марлборо“, стъпкан във влажната земя, показващ също възраст и атмосферни влияния. Въпреки това той нанесе бележка върху влажната страница и маркира мястото върху картата. В бележката се казваше: „Кой е пушачът?“. Освен това намери скъсана и зацапана с кал връзка за обувки, градинска лопатка, два памучни парцала, видимо използвани за полиране на синя боя, и пет угарки от „Марлборо“. Всички тези неща не изглеждаха достатъчно нови, за да имат някакво отношение към убийството, но бяха грижливо описани и маркирани върху картата. Болд подчерта „Кой е пушачът?“ пет пъти. Той пъхна кафявия плик с фотоснимките в панталона си отзад на кръста и ги закри със закопчаното си сако. Извади плика оттам едва след като успя да отключи вратата на кухнята. Пантите на вратата бяха много шумни. Погледна вътрешността на къщата: нормална кухня и нормална къща и в нормално съседство, но нещо отвратително беше станало тук. Затова и той виждаше…

Лу Болд не можа да се постави в мислите и разума на убиеца. Много искаше да стори това, но той беше не психолог, а полицай. Единственият начин да узнае трагичното и гротескното, случило се тук, беше чрез цветните снимки в този пакет и факта, че този ключ подхожда на тази врата. Трябваше още да разглежда снимките. Мразеше ги, а още повече ненавиждаше тяхното въздействие върху самия него. Презираше и това животно, което е било тук преди него. Той не можеше да възприеме мисълта, че убиецът може да бъде нормално човешко същество въпреки аргументите на Дафи. Мразеше и тази работа. В сърцевината на неговата неудовлетвореност беше задължението да разкрива личния живот на хората. Убийството — мислеше си той, — е случай, когато се затваря един пакет и се излагат на показ интимните нюанси и секрети, които хората биха искали да скриват през целия си живот. Поради липса на достатъчно време, за да се погребат тайните, жертвата остава демаскирана, страшно уязвима, съвсем естествена. Дали Черил Крой е искала някога всички да узнаят за вибратора на нейната масичка? Едва ли! Дали тревите, скрити в хола, я правят по-малко човешко същество?

Болд поддържаше постоянен резерв от кафяви хартиени торбички в левия джоб на спортната си дреха, а в десния — хирургически ръкавици. Той постави чифт ръкавици на ръцете си, за не оставя отпечатъци. Предполагаше се, че убиецът е носил подобни ръкавици — Болд помисли за него, преди да завърти топчето на вратата.

Той влезе първо в кухнята. Нахлуваше в нейната интимност. Разполагаше с фотоси и доклади. Затвори вратата и погледна наоколо.

Кухнята изглеждаше чиста и спретната. Той си отбеляза наличието на трохи от хляб в умивалника от неръждаема стомана. Дръжката на хладилника все още задържаше тъмната маска на черния прах, използван за откриване на отпечатъци. Болд отвори хладилника и видя неговото неособено голямо съдържание: зеленчуци, йогурт, истинско масло, мляко, кашкавал, майонеза, горчица, половин бутилка от скъпото вино „Калифорнийско шардоне“, туршия, кетчуп, прясна паста и грейпфрут в дъното. Нямаше месо. Фризерът съдържаше пакет френски зелен фасул и няколко комплекта диетична храна за вечеря. Тук също нямаше месо. Полупразна, замръзнала форма за лед. Той си записа сроковете за годност на млечните продукти и затвори двете врати. Може би данните за годност ще дадат някаква идея за времето на последното пазаруване. Може би ще се намерят и касови бележки в пазарската чанта, ако ги е съхранила. Шкафовете бяха хубаво подредени и чисти. Тя е използвала предимно преподсладени тестени храни, ориз, кифли за закуска, но очевидно не е харесвала консервирани храни. Имаше и кафеварка за „еспресо“, микровълнова печка, кафемелачка и тостер за две филийки. Той отбеляза само наличието, но не можеше да бърка вътре с ръка. Забеляза също, че на прозореца над умивалника липсваха завеси. Надзърна навън в постоянно движещата се мъгла — искаше да узнае кои къщи се виждат от този прозорец. Много възможности имаше да се наблюдава прозореца. Отбеляза това върху картата на Ла Моя.

Прозорецът на долния етаж, който беше намерен отворен от колегите на Крой, се оказа част от малка баня, пъхната под стълбището на гърба на кухнята. Под умивалника намери дамски превръзки, някакъв вид препарат за почистване и тоалетна четка. Ножички за нокти, аспирин и прах за зъби имаше в аптечката. Върху ръба на клозетната чиния откри две капки урина и косъм от пубиса, което показваше ползване от мъж. Болд записа бележка и я загради с кръгче.

Той приемаше, че знае кого търси. Научният център за поведение на ФБР в Куантико, Вирджиния, беше създал психологически портрет на убиеца, следвайки данните за втората жертва Ян Редик през май. Въпреки тайнствения рекорден успех и точност на НЦП-профилите, много колеги на Болд малко им се доверяваха, разчитаха повече на своята професионална интуиция. Въпреки всичко Болд ги смяташе за полезни. Престъпникът беше бял, на възраст между двайсет и пет и трийсет години, изтощен, живееше сам или с един родител, първороден син или единствено дете, страдаше от безсъние, ползваше транквиланти, носеше сини джинси и баскетболни гуменки. Трудността на този профил беше в радиуса от три мили около езерото Грийн Лейк. Това представляваше огромно пространство. През последните шест седмици двама детективи покриваха напълно четири проучвателни сектора, а оставаха двайсет и седем.

С откриването на урината, Болд може би имаше в ръцете си нещо вече. А може би не!

Като стигна до входната врата, той се спря. Докладът фаворизираше именно главния вход като най-вероятен за влизането на убиеца. Същото, както при другите обекти. Това безпокоеше Болд. Къде точно е влязъл? Как я е убедил да отвори вратата? Дали го е познавала тя? Дали не се е представил като ранен? Или че колата му е аварирала? Не е ли бил облечен като жена? На последната мисъл го навеждаха други случаи, когато бяха открити от лабораторията колосани червени нишки, за които се смяташе, че са от дамско боне. Жертвата нямаше такова боне. Нишките бяха намерени върху възглавничката на един от столовете на местопрестъплението, като че шапчицата беше поставена там или убиецът се беше събличал. Не е ли бил травестит?

От гледна точка на един детектив по убийства два са ключовите елементи в ритуала на серийните убийства: изборът на жертвите и начинът на влизане в къщата. Извън тези елементи, ритуалът служи на следователите, доколкото може да помогне за определяне на психологическия портрет на субекта. За сега Болд нямаше доказателства за нито един от основните елементи.

Той направи първата стъпка, като се опита да се постави на мястото на убиеца, да мисли и действа с неговата глава и разум. Беше много трудно, тъй като нямаше реална представа какво значи да си вътре в мозъка на един психопат. Той затвори очи; искаше да се почувства налудничав и готов да убива, вън от контрол, обезумял. Лу Болд отвори очи и тръгна нагоре по стъпалата. Стомашно разстройство, може би. Извън контрол, обезумял? Не!

Петото стъпало от основата нагоре скръцна под неговата тежест. Дали убиецът е стъпвал леко или тя го е посрещнала? Не е ли чула в стаята си скърцането на стъпалото? Стълбището му се струваше по-тясно с приближаването на горната площадка — илюзия на неговото нарастващо нетърпение. С всяка стъпка се приближаваше все повече до нейното най-интимно светилище; с всяка стъпка се доближаваше до конфронтацията; беше все по-близо до нейния финален момент. Той се движеше бавно, но уверено навътре; кръвта яростно биеше в ушите му, погледът му ставаше напрегнат до болка. За момент почувства нейния страх, който се появи в центъра на гърдите като мехурче и бързо се превърна в несъизмерим балон пред вратата на нейната спалня. Не се нуждаеше от картата на Ла Моя, за да разбере коя беше тази стая.

Той помнеше разказите на полицаите, които „можеха“ да имитират убийства, да блуждаят на местопрестъплението и да интерпретират събитието с мислите на убиеца. С Лу Болд ставаше обратното: той изпитваше смазващия страх на жертвата, последният ужас да се чувстваш жертва на някого; и макар това да помагаше рядко за събиране на доказателства, то му даваше мотивация, издигаше го над онези пунктове, където други полицаи биха спрели.

Той отвори вратата на нейната стая.

Като видя засъхналата кръв, действително чу нейния пронизителен вик, за да провери дали шумът не идва от сойка отвъд прозореца. Избърса челото си с кърпичката и я смачка небрежно в задния джоб. Разхлаби вратовръзката си набързо и разкопча яката на ризата си. Обстановката в стаята беше наистина добре запазена. Жълта тебеширена линия открояваше върху изцапаните чаршафи положението на жертвата след убийството. Без да стъпва навътре в стаята, той изследва бледоморавите стени и подхождащите им по цвят завеси. После обърна лице към двойното легло с оригинално изплетената табла откъм главата и дъбовата масичка; разгледа белия килим, сега покрит с ужасни кафяви петна. От лявата му страна, в ъгъла, имаше бюфет с разхвърляни върху него семейни фотоси в рамки; до същата стена беше и бюрото, на което бяха поставени телевизор и видео. Приклекна на коляно и продължи да се взира, после се наведе до самия килим и забеляза под леглото евтина книга на Джудит Кранц.

Болд извади първата снимка от кафявия плик и я завъртя според обстановката в стаята. Крой беше гола, окървавена, лежеше по гръб с поглед към вратата — към самия Болд. „Не гледай към мен“ — помоли той. Но не тя, а той гледаше сега. Както при другите жертви, убиецът беше оставил Крой с отворени очи, използвайки специална сребриста лента за залепване на клепачите, вследствие на което лицето се опъва и изкривява, а уголемените очи плуват в дълбоки розови кухини. Краката в глезените и китките на ръцете оставаха вързани здраво с найлонов канап, докато другите краища, развързани от леглото, висяха на спирали под нивото на дюшека. Откъснатото парче от липсващата нощница оставаше завързано около шията на убитата. С изключение на този окървавен гердан, тя беше напълно разсъблечена, с нарешетени гърди от дълбоки рани във форма на кръст — жестокият символ на убиеца, който започва от гърлото и стига до пъпа. Неговата „търговска марка“. Затова вестниците го бяха нарекли „Кръстатия убиец“.

Болд продължи с другите снимки: нейното лице в едър план, раните, възлите и части от чаршафите — всичко заснето от различни ъгли и с различни обективи върху цветна лента. Кадър след кадър, всеки един запечатваше някакъв детайл в съзнанието на Болд, заемайки своето място в общата картина. Убийството на Черил Крой беше вече част от самия него. То щеше да витае в него с устойчивост и зловоние.

„Ако аз бях свършил добре моята работа — мислеше той, — вие щяхте да сте жива все още.“

През изтеклите седем години работа по убийствата, той никога не беше чувствал такава всепоглъщаща тежест, каквато това следствие поставяше върху него. Повечето от случаите на убийствата не повличаха след себе си повторения. Повторението просто го унищожаваше — предварително знаеше какво ще види, дори преди да е стигнал на местопрестъплението. Имаше чувството, че убиецът нарочно го принуждаваше по такъв отвратителен начин да поддържа у себе си това чувство и отново го наказваше за неговата неспособност да се справи със случая.

Имаше ли убиецът достатъчно съзнание, за да поиска да бъде спрян — както някои извършители на серийни убийства, или беше замаян и дезориентиран, блуждаещ безцелно по света, готов да влезе отново в капана на своята собствена психика и „тласнат“ към следващото убийство?

Нищо не можеше да се предскаже в това следствие. Дори Центърът на ФБР предупреди Болд, че убиецът не се вмества само в едно-единствено профилно описание. Някои части от неговия ритуал в извършването на убийството го характеризират като медиум: спонтанен дисфункционален индивид, често отговарящ на въображаеми гласове и команди. Други аспекти го сочат като психопат: калкулативна, асоциална и криминална мисъл. Беше казано на Болд, че има работа със случай на сложна личност и по тази причина профилът на Центъра бе могъл да не се взема предвид.

Той изтръгна книгата изпод леглото. За разлика от другите предмети в стаята, върху нея нямаше признаци на прах за отпечатъци. Те са я пропуснали. Отвори я на страницата, отбелязана с хартийка, която се оказа касова бележка, датирана предната събота. Не е ли скрита нарочно от Крой тази книга под леглото, за да послужи касовата бележка като следа? Дали в лицето на убиеца тя не е разпознала човек от магазина, където е купила книгата и леко я е плъзнала под леглото? Той изследва бележката, като избягваше да я докосва. Знаеше, че такава касова бележка се откъсва от регистър и дава възможност Следственият отдел да извлече отпечатък на палец или показалец. Той я постави най-отгоре върху снимките в кафявия плик. Черил Крой го гледаше право в очите, с широката лента, стягаща нейното лице.

Болд мина на другата страна на стаята и възстанови картината на убийството като филмов режисьор, който се готви да заснеме някаква сцена. Представи си как убиецът затяга нещо около шията на Крой, носна кърпичка може би. Тя започва да губи съзнание. Той не я оставя да загуби съзнание напълно. Това би провалило неговия ритуал. Довежда я до границата на безсъзнанието, като отпуска своя турникет, за да се възстанови. Болд наблюдаваше сега как престъпникът завързва глезените на краката и китките на ръцете на жертвата си, как я притяга към леглото, първо с лице надолу, а после — просто не е за вярване — залепва очите й така, че да останат широко отворени. Но защо? Каква бе неговата цел? Какво трябваше тя да гледа? Те знаеха, че неговият ритуал включваше някакво изпълнение, но какво изпълнение? Нямаше доказателство за онанизъм. Защо очите? Да не би убиецът да е обезобразен?

Докато тя все още е завързана с лице надолу, той продължава да задушава живота в нея, след което я обръща по гръб и завършва своя ритуал с кухненския нож, въпреки че тя може би вече е мъртва. При всички досегашни жертви на този убиец медицинското изследване етикира раните от пробождане като перимортем — направени в или около момента на настъпването на смъртта. Няма начин да бъдем абсолютно сигурни. За какво е този брутален завършек на ритуала? Какво значение има за него?

Болд се върна към ъгъла на стаята изтощен. В неговата представа чудовището все още работеше. В момента поставяше главата й така, че да гледа към вратата. При всяка жертва едно и също. Най-после събира всичко, вероятно облича сакото си — или палтото — и спокойно напуска къщата през главния вход, по същия път, откъдето е влязъл. Дали върви по улицата, присъединявайки се към обществото, част от което той не се чувства, или се промъква през сенките на къщите, боязливо прикривайки своето оттегляне?

Болд се намери сега стоящ върху площадката пред главния вход, а плътният дъжд падаше върху раменете и косите му. Чувстваше тежест в стомаха и горчив вкус в гърлото си от раздразнената жлъчка. Опитваше се да си представи пътя на убиеца.

Крамер натисна клаксона на колата, когато Лу Болд беше вече върху стъпалата пред входа на малката къща на Крой на Седемдесет и четвърта улица.

Напълно разсеян, детективът отправи поглед надолу към първото бетонно стъпало и се наведе. Забеляза блестящо петънце да плува в една локвичка вода върху стъпалото. Наведе се още по-ниско и го докосна с върха на пръста, и то веднага прилепна към кожата. Като го приближи до очите си и напрегна поглед, откри какво представляваше — беше една-единствена червена власинка.