Подводни течения

20

В понеделник сутринта Болд и Гейнис разпитаха Дейвид Монтроуз. Той беше канадски французин, експерт по лингвистика, нает от университета по силата на някакви споразумения за културен обмен, което той обясняваше, но Болд го пропусна. Неговите зъби приличаха на надгробни камъни в лошо поддържано гробище, завъртени, наведени и с различни височини. За разлика от разбърканите зъби, всичко останало подчертаваше неговия характер: мургавото лице, буйната коса и свирепите сини очи. Имаше успокояващ, хипнотичен акцент и начин на говорене — професионално избягваше инверсията във фразите и разместваше предлози, местоимения, определения. Болд забеляза, че младата полицайка не можеше да откъсне погледа си от него. Той веднага почувства недоверие към този човек и беше уверен в себе си, защото имаше голям опит във формирането на първоначални оценки.

— Вярно е. Аз попълних рапорта до полицията. Но моля ви, не бързайте със заключенията си. — Монтроуз погледна към Боби и се въодушеви. — Това беше един роман, но той свърши. Ако мога да говоря откровено: тя има характер на жена, която не приема отказ. Има твърде много пари и свой начин на живот от дълго време. Представяте ли си, първоначално не разбирах това, но такъв е начинът й на живот. Имаше свада между нас и аз прекарах цялата нощ сам.

— В коя нощ стана това? — прекъсна го Боби.

Той се замисли.

— Петък.

— Датата? — попита Болд.

— Преди две седмици, по̀ миналия петък.

Болд погледна към Боби, която каза:

— Трийсети септември.

Монтроуз продължи:

— Но това не беше за пръв път, да се случи такова нещо. Най-често обаче тя ми се обаждаше на следващата сутрин и се извиняваше. Наречете го интуиция. Може би това е по-скоро мъжко самолюбие. — Той погледна към Болд. — Но след като тя не ми се обади, аз й телефонирах, но не можах да се свържа с нея. Опитах отново няколко вечери по-късно — трябва да беше вторник, мисля — след което подкарах моя автомобил към нейната къща и я чаках там. Нейният сърф и колата липсваха. Помислих, че е отишла да потренира, но трябва да кажа, че това малко ме изненада.

— Какво, по-точно? — прекъсна го Болд.

Монтроуз го порази като човек, който никога не спира да говори. Той се самонавиваше и с удоволствие би продължавал да доминира разговора цели часове. Това беше добре за един професор по лингвистика, но не беше съвсем идеално за полицейския разпит. Болд беше доволен, че разговарят прави и си мислеше в каква ли словесна престрелка щеше да се превърне този разговор, ако бяха седнали.

Монтроуз беше недоволен от прекъсването.

— Тя е нещо като фанатичка по отношение на здравето. Да? Аеробика, сваляне на тегло, такива неща. Но сърфинга преди всичко! Това е нейната любов.

— Казахте, че сте бил изненадан — Болд го прекъсна отново и с поглед му показа, че това значи бизнес. После кимна на Монтроуз да продължи.

— Тя имаше болки в лакътя от дълго време. Мисля, че беше от сърфинга.

— Посещаваше ли лекар във връзка с това?

— Да, доктор по костите — той погледна към тавана за помощ, — терминът е…

— Ортопедия — помогна му Боби.

Той се усмихна, бляскайки с развалените си зъби.

— Да, благодаря ви. Не зная неговото име.

Болд си записа. Монтроуз имаше необикновено малко ходило и носеше черни кожени италиански обувки. Въпреки това Болд го попита дали притежава чифт „Рокпорт“ обувки. Монтроуз изглеждаше обиден от този въпрос. Той се погледна и каза:

— Моля, лейтенанте. Нима ви изглеждам така, че бих могъл да притежавам „Рокпорт“ обувки?

Болд го попита сетне за историята на приятелството му с Норвак. Монтроуз твърдеше, че я е срещнал в така наречения „Боди шоп“ по време на упражнения, че първоначално са се срещали като случайни приятели, но впоследствие това приятелство е прераснало в нещо по-динамично. И допреди няколко седмици са се срещали „редовно“.

Споменаването на „Боди шоп“ привлече вниманието на Болд. Ла Моя беше отбелязал разните „Клубове за здраве“ при изброяването на местата, често посещавани от жертвите, преди тяхната смърт. В полицейската работа нямаше пространство за случайни съвпадения, а най-малко в мислите на Болд. Един „Клуб на здравето“ би могъл да бъде прекрасно място за набелязване на жертви.

Боби запита:

— Какво е могла да облече за уиндсърфинга и къде би могла да отиде?

Монтроуз се ухили и преглади двата края на устните си, като че имаше мустаци. Или се стараеше да скрие зъбите си?

— Тя носи водолазен костюм, госпожице Гейнис!

— Какъв тип бански костюм? — попита отново тя.

— Не, не мисля, че ме разбирате, госпожице Гейнис. Носи само водолазен костюм. Това е всичко. Никакъв бански. — Той погледна към Болд и поясни: — Тя обича костюмът да прилепва плътно… към кожата й. Да? Без костюм!

— Сигурен ли сте? — Тя беше озадачена от противоречието.

— Слушайте! Това е нещо, което аз би трябвало да зная. Не е ли така? Например понякога тя облича един от тези костюми от изкуствена материя без долно бельо. Без нищо въобще. Харесва да се облича по този начин. В други неща е също своеобразна. Повярвайте ми. Тя е необикновена във всичко. И тези неща прави по свой начин, различен от другите, с претенцията да докаже, че не е онова покварено богато момиче, каквото всъщност е. Мисля, че с времето тя ще изживее и ще надрасне всичко това. Някой ден. Но в това дете се крие една бъдеща деликатна и нежна жена, която очаква своето време да цъфне. Не сте ли срещали такива жени?

— Не е ли носила бельо, което бързо се сваля?

Той поклати отрицателно глава.

— Вие слушате ли ме? — Той погледна и двамата. — За работа, сигурно. За спортуване, никога. Повярвайте ми. Това беше и една от причините да си купи този минифургон, аз мисля. Тя би могла да обиколи Лейк Вашингтон, парка, и да намери място, където да си смени дрехите с водолазния костюм под прикритието на колата.

— Какъв беше фургонът на цвят? — попита Болд.

— Тъмносин — отвърна Монтроуз.

— А защо Лейк Вашингтон? — учуди се Болд. — Защо не в пролива?

Монтроуз вдигна рамене.

— Мисля, че не е плавала в пролива. А какво по-точно имате предвид, детективе?

Болд не отговори. Вместо отговор го помоли да продължи описанието на фургона. Монтроуз направи това много детайлно, като стигна дори до антената, която била счупена от някакъв вандал. Боби си записа. Разказът на Монтроуз звучеше като на амбулантен търговец комисионер. Първоначалното недоверие на Болд спадна. Сега не изпитваше недоверие към този човек, а просто не го харесваше. Монтроуз беше влюбен в себе си. Затова Болд не се изненада, че една жена започва да търси други след няколко месеца, прекарани с него; същевременно разбираше и неговата привлекателност. Монтроуз имаше бесния поглед на картоиграч, студен, успокояващ акцент и силно тяло, пакетирано в екстравагантни дрехи. Той беше канадец, който се смяташе за континентален европеец. Премести се близо до стената, като очакваше детективите да го последват, и запали цигара без филтър. Всмукна толкова надълбоко още при първото дръпване на цигарата, че от устата му не излезе никакъв дим, когато заговори.

— Тя има много хубав тен. Обикновено прекарва по няколко минути всеки ден под лампите — вие знаете — една от онези специални лампи. Тя си купи една и я постави в стаята на долния етаж.

Болд си спомни за долната стая с дръпнатите завеси и го попита дали е имал предвид нея. Оказа се, че да.

„Дали това не е представлявало възможност за съгледвача да открие потенциалната жертва?“ — чудеше се Болд. Крой с нейната среднощна закуска, Норвак с нейната тен-лампа. Тази схема на съгледвачество може би най-много се вместваше в последните убийства. Дехавелин беше изключение. Тя и нейните приятели са поддържали завесите на спалнята винаги спуснати заради ослепителната светлина на уличните ламти и не са известни никакви привички, които биха позволявали на един зяпач да надзърта в стаята. Но, разбира се, винаги може да се намери някаква възможност. В един град няма пълно усамотение.

Холър Лейк беше далеч от Грийн Лейк, но попадаше в зоната, определена в профила на Научния център с радиус три мили. Прималя му, като си помисли каква огромна работа е това. Сигурно живееха десетки хиляди хора в обсега на този радиус. А така нареченият „Кръстат убиец“ беше един.

— Казахте, че вашето приятелство бе… прекъснато. Или аз не съм разбрала добре? — питаше Боби Гейнис.

— Бетси е една кокетка. Една драка. Всеки път я намирах в „Боди шоп“ с нещо ново, облечено на голо, просто за показ. Какво мога да направя? Такива места… Разбирате какво искам да кажа, нали? Мъжете отиват там, за да търсят жени. Жените — за да търсят мъже. Страхувам се, че не ценя високо една жена, която показва своите прелести по един такъв очевиден начин. Поставите ли нужната стръв, рибата обезателно ще клъвне. Не е ли така? — Той стисна цигарата между устните си и потри ръце. — Да я оставим да флиртува с когото си иска сега! — каза злобно, стисна цигарата и дръпна продължително.

Интервюто продължи още петнайсет минути. Монтроуз обясни, че поради своята финансова обезпеченост и независимост Норвак не е работила. Тя беше дъщеря на филаделфийски банкер и нямаше близки на запад от Чикаго. Той осигури на детективите груба схема на нейния типичен „работен“ ден, който включваше главно уиндсърфинг и занимания в „Боди шоп“. Беше имала трима близки приятели, които той познавал. Боби си записа техните имена, предполагайки, че Болд ще поиска от нея да ги намери и да уреди с тях среща. Болд се заинтересува дали Норвак би продължила с уиндсърфинга при това студено есенно време, но Монтроуз отговори, че вятърът по това време на годината е наистина страшен, затова пристрастените към сърфинга излизат, когато вятърът е подходящ.

— Не съвпада! — каза Боби, когато бяха вече в колата.

По тротоарите цареше обикновената бъркотия и разнообразие: млади момичета, които се опитваха да изглеждат по-възрастни, богати професори, които се стараеха да изглеждат по-млади. По-голямата част от тях вървяха на двойки или тройки, разисквайки бурно и местейки учебниците ту в едната, ту в другата ръка. Двусекционен автобус зави на ъгъла пред тях, прегъвайки се в средата и пълзейки като червей. Афишите откъм видимата страна рекламираха любимата на Болд джаз станция. Той завъртя ключа на радиото и хвана съответната вълна.

Боби продължи.

— Ако Монтроуз е прав в това, че тя не е обличала нищо под костюма, в такъв случай Джейн Доу не е вероятно Бетси Норвак също. — Тя се колебаеше. — Искате ли да започна отново цялостната проверка на донесенията за изчезнали хора? Кълна се в Бога, проверих всички тези неща много внимателно, но съм готова да опитам пак, ако вие желаете това.

— Мисля, че той говореше на шапката си. Не смятам, че трябва да следваме стриктно това, което той каза. Имаме отпечатъци на обувки в нейния гараж, които могат да съвпаднат с тези на Кръстатия убиец. Разполагаме с някакви изгорени дрехи. Липсва колата. Все пак ще вървим по следите на Норвак, въпреки показанията на Монтроуз. Вие искате да прегледате папките още един път? Вероятно това е добра идея. Но искам да направите проверка за водолазния костюм на Джейн Доу: дали не е взет под наем.

— Помислих, че това не ви интересува. — Тя се усмихна малко глупаво.

— Не започвайте с мен — реагира той. — Искам да се намери минифургонът също.

— Вие не го попитахте дали скарата е била с нея.

— Не. Сметнах, че трябва да се почака. Ейбрамс засне пръстови отпечатъци от мукавените чинии. — Той замълча за момент, давайки й възможност да направи връзката, и продължи: — Спомняте ли си кога подадох полицейската си карта на Монтроуз?

— Да.

— А спомняте ли си как той я пое?

Тя изглеждаше озадачена.

— Постави палеца си точно върху пластмасовото прозорче.

— Значи имате отпечатък от неговия палец.

— Точно така.

— Видях ви като бършехте картата с носната си кърпичка, когато вървяхме към него, но не разбрах с каква цел.

— Сега вече имаме нещо, което да сравним със следите върху чиниите. Ние дори не знаем дали ще имат някакво значение тези чинии. Може господин Монтроуз да не е замесен въобще. Зависи от това, което ще се открие.

— Винаги ли лавирате по този начин?

— Не мисля, че това е лавиране. Да се остави един човек вън от подозрение и да се изключи от следствието, това не е лавиране. Това спестява време на полицейското управление, икономисва времето на господин Монтроуз и парите на данъкоплатеца. Същевременно на Монтроуз трябва да кажем толкова, колкото ние преценим. Аз предпочитам да нарека такъв подход ефективен.

— Какво има за „Клуба на здравето“? Така наречения „Боди шоп“? — попита тя.

— Вие мислите като детектив, Боби. Това е добре.

— Не искате ли да го огледам отвътре?

— Не. Искам първо да намерите нейния минифургон. Аз ще ви закарам до колата ви, а вие ще огледате първо около Лейк Уошингтън. Повикайте я в центъра на града и узнайте регистрационните номера на фургона. Вижте дали е цитирана или глобявана през последните две седмици. Проверете да не е задържана нейната кола.

— Лейк Уошингтън? Намерихме я в пролива.

— Най-напред проверете спокойните места около езерото. Сърфистите са като клика. Може някой да я познава. Те могат да ви кажат също къде са топлите и спокойни места в пролива. Или можете да проверите в магазините. Може би я познават. Това ще ви позволи да подушите нещо и за наемането на непромокаеми костюми. Не ме интересува как ще направите всичко това. Огледайте първо Алки Пойнт като искате. Нейният фургон е първи приоритет, това е всичко.

— Търсим куп дрехи зад къщата. Нещо такова, нали?

— Когато го намерите — той използваше метода на Дафи да загатва успеха, — гледайте, но не пипайте. Ще поискаме Следственото управление да се заеме с това.

— Какво става, Лу? Норвак не е Джейн Доу, нищо не съответства.

— Аз не зная какво става. Искам само определен отговор от Следственото управление за Джейн Доу. Искам да зная коя е тя. Това е нашата отправна точка. Но аз не се предавам по въпроса за Норвак. Не, докато Ейб не ми каже, че няма никаква връзка.

— А какво мислите за „Боди шоп“?

— Аз ще се оправям там — беше отговорът.