Врагът сред нас

10.

Международното летище на Атланта беше едно от най-натоварените в света и благодарение на огромния Боинг-747, стоящ самотен в един отдалечен край на пистата, то щеше да се превърне и в най-охраняваното. Заради президентския кортеж беше спряно не само уличното, а и въздушното движение. Керванът от коли, лимузини, джипове, ванове и мотоциклети се устреми през бетонната настилка, сякаш закъсняваха и самолетът щеше да излети без тях. Което, разбира се, нямаше да се случи, но мъжете и жените, които отговаряха за придвижването на президента и свитата му, знаеха, че всяка минута е пари. Агентите от Сикрет Сървис сътрудничеха тясно с местните власти, за да мине всичко гладко. В модерната епоха на президентите със самолети те много добре съзнаваха какъв неблагоприятен икономически ефект би могло да има посещението на държавния глава върху дадено летище. Ако затвориш ключов терминал като този в Атланта за половин час, ще се отрази на целия регион, че и оттатък. Щетите ще се изчисляват на милиони долари за въздушните превозвачи и в загуба на полезно време за лайнерите.

Предвид всичко това хората от 89-то транспортно авиокрило и Сикрет Сървис направиха всичко възможно самолетът да бъде готов за излитане на секундата, щом президентът се качи на борда. Бедните репортери вече бяха докарани с автобус от баптистката църква Ебенезър, където президентът беше подел своята религиозна кампания. Те бяха настанени на втория етаж на самолета, по-близо до опашката, закопчали коланите и готови за излитане. Екипажът на Еър Форс-1 вече беше извършил всички предполетни проверки и четирите двигателя Дженерал Електрик бучаха в готовност.

Докато кортежът доближаваше масивното бяло-синьо туловище на Боинга, колите постепенно се откъснаха една по една от него. Обикновено пред трапа на самолета чакаха подредени местните величия, но сега президентът бързаше и церемонията по изпращането беше отменена. Преди първия кадилак „ДТС Президеншъл Лимоузин“ да спре пред червения килим, вратите на другите автомобили се заразтваряха и оттам наизлизаха мъже в тъмни костюми и няколко жени, които се присъединиха към вече стоящите на пост около самолета. Президентът Аликзандър слезе от лимузината и се насочи към предния трап. Спря се, само за да подхване за лакътя директора на ЦРУ, Айрини Кенеди, и двамата заедно се заизкачваха нагоре. Съветникът на президента по националната сигурност и шефът на кабинета ги следваха по петите. След тях вървяха трима агенти от екипа на личната охрана, а в същото време по втория трап бързо се качваха още техни колеги.

Едва трийсет секунди след пристигането на кортежа траповете бяха отместени от машината, а колите потеглиха към друга част на летището, където щяха да бъдат натоварени на самолети от 89-то транспортно авиокрило. Наземният персонал от ВВС издърпа яркожълтите подпори от колесниците и даде сигнал, че всичко е наред. Старши авиоспециалист с оранжева жилетка и големи слушалки на главата излезе пред носа на самолета и огледа пистата за последно. После даде сигнал с палките пилотите да карат след него. Машината запълзя напред. Авиоспециалистът отстъпи надясно и отдаде чест на самолета, който мина покрай него.

В този момент вътре в самолета президентът Аликзандър и неговите най-приближени съветници влизаха в заседателната зала, където чакаше Рап.

— Извинете ме за външния ми вид — каза Мич, след като стана. Носеше износен дочен панталон, избеляло поло и сако, което беше взел назаем от един от агентите от Сикрет Сървис. За капак на всичко не се беше бръснал от пет дни.

— Не се притеснявай. — Президентът свали сакото си и го метна на канапето от другата страна на конферентната маса. — Като те гледам, май пак си вършил нещо, за което е по-добре да не знам.

Рап за малко да се засмее, но размисли. За момент блокира и не можа да отговори нищо.

Президентът забеляза неловкостта му и го удостои с една от своите южняшки усмивки.

— Шегувам се. Избери си място и си закопчай колана.

Всичките петима присъстващи се настаниха по завинтените за пода кожени кресла. Президентът седна начело на масата. Вдясно от него седнаха съветникът му по националната сигурност Франк Озарк и началникът на кабинета Тед Бърн. Рап и Кенеди бяха от другата страна на масата, като Кенеди седна до президента.

Когато самолетът потегли, президентът се обърна към застаналия на вратата офицер от екипажа на Еър Форс-1 с думите:

— Щом наберем височина, искам да проведете телефонното обаждане.

— Да, сър. — Мъжът козирува и затвори вратата.

Заради силното ръмжене на двигателите Рап доближи устата си само на сантиметри от ухото на Кенеди и я попита:

— Ще ми кажеш ли какво става?

Кенеди вече беше взела папката в очакване на въпроса му. Отвори я, извади от нея сателитна фотография и му я подаде.

— Познаваш ли къде е това?

Рап се вгледа във фотографията и се почеса по гъстата неколкодневна брада.

— Не е ли комплексът в Исфахан?

— Да. — Кенеди му показа втора фотография, която на пръв поглед почти с нищо не се отличаваше от първата.

— Къде да търся?

Кенеди посочи с пръст в горния десен ъгъл на фотографията.

— Ето тук.

Погледът на Рап пробяга няколко пъти по двете „преди“ и „след“ фотографии.

— Това дим ли е?

— Така изглежда. — Кенеди взе фотографиите и постави на масата нови две. Те бяха увеличения, фокусиращи се върху интересуващото ги място. На първата ясно се виждаха климатици на покрива. На втората всичко беше закрито от големи облаци прах.

— Какво по дяволите се е случило там?

— Не знаем със сигурност.

— Не сме били ние?

— Не.

— Тогава трябва да са били израелците.

— Човек би си помислил това. — Кенеди му показа нова фотография, докато самолетът рулираше към пистата за излитане. На нея ясно се виждаха облакът от прах и отломките.

Рап погледна снимката и зададе логичния въпрос:

— Къде по дяволите е покривът?

— Изглежда е пропаднал в голямата дупка.

Рап се помъчи да осмисли видяното и чутото.

— Чакай малко. Кога е станало?

— Днес малко след пладне. По техеранско време.

— Имаме ли видеозапис в реално време?

— Отчасти. НРО го анализира в момента, докато разговаряме. — Кенеди имаше предвид Националната разузнавателна служба.

— Говори ли с Бен? — Бен Фридман беше шефът на Мосад.

— Не ми отговаря на обажданията.

Рап поклати глава.

— Това не е на добро.

— Вероятно, но сигурно в момента съвсем не му е до мен.

— Или пък нарочно те отбягва. Ами техния посланик?

— Засега нищо. От Държавния департамент го потърсиха, но той твърди, че знае по-малко и от нас.

— Сигурно казва истината. — Рап хвърли поглед към президента, който разговаряше с шефа на кабинета и съветника по националната сигурност. Помести се по-близо до Кенеди и я попита: — А аз защо съм тук? Доколкото виждам, тази работа не е за мен.

Кенеди свали на върха на носа си очилата за четене и отвърна:

— Идея си нямам.

— Я стига.

— Наистина. Самата аз разбрах преди сутринта да му изнеса брифинга. — Кенеди потупа с пръст по една от фотографиите. — Затова поиска и аз да пътувам с него. По средата на пътя между Вашингтон и Атланта той влезе в кабинета си, за да се обади на някого. Десет минути по-късно дойде и ми каза, че иска да се върнеш във Вашингтон.

Рап се облегна в креслото, скръсти ръце, премисли всички възможни причини за внезапния интерес на президента към него и измърмори:

— Питам се с кого ли е говорил от кабинета си.