Врагът сред нас

6.

Адам Шошан зави с количката зад ъгъла и започна да брои крачките си. За щастие дългият коридор беше празен. Бързо откри знака, който собственоръчно беше отбелязал с молив върху стената на височината на кръста. Разгъна малката си стъпенка, бръкна под количката и извади оттам една метална кутия. Издърпа восъчната хартия и оголи залепващата повърхност на устройството. Огледа се назад, с куцане се качи на стъпенката и здраво залепи устройството за стената. Нямаше никакво време за губене. Адам слезе, сгъна стъпенката, качи я най-отгоре на количката и продължи по пътя си.

Никой не предполагаше, че мисията на Шошан ще претърпи такива коренни промени. Той беше изпратен да шпионира в най-класическия вид на това занимание. Задачата му беше да събира разузнавателна информация за ядрения комплекс в Исфахан и нищо повече. И не биваше да поема никакви ненужни рискове. Само да следи кой влиза и излиза и по кое време. Трябваше да състави досиета на най-значимите учени, но най-важното, трябваше от първа ръка да разбере какъв е капацитетът на центрофугата за обогатяване на уран, изградена дълбоко под земята. Впоследствие на военновъздушните сили им хрумна нещо и те отправиха една допълнителна молба. По възможност те искаха да хвърлят око върху чертежите на обекта. В края на краищата върху тях щеше да се падне задачата да го унищожат и с колкото по-конкретни данни разполагаха, толкова по-големи щяха да са шансовете им за успех.

Шошан получи категорични заповеди да действа предпазливо, да не прибързва и да се стреми да предава точна информация. Това не беше операция с бързо проникване и изтегляне. Хората от оперативния отдел в Мосад изчислиха, че ще трябва да остане в страната най-малко една година. Шошан прие всичко това с чест и чувството, че изпълнява дълга си към родината. Всеки път, когато маниакално обсебеният ирански президент се появяваше по телевизията и изказваше желанието си да види Израел, пометен от ядрена експлозия, Шошан си даваше сметка колко много зависеше от способността му да мине за персиец.

Той се сливаше със средата и вършеше мълчаливо работата си. Чистеше тоалетни, миеше подове и през цялото време си отваряше ушите и очите на четири. В началото той беше изключително предпазлив. Внезапните проверки бяха нещо обичайно, а хората от охраната и сигурността се държаха необичайно сурово с всеки новодошъл. Малката стая, в която той държеше почистващите препарати и парцалите, беше претърсена два пъти през първия му месец. Това накара и без това вече предпазливия Шошан да стане още по-бдителен и предпазлив. След втория месец разбра, че охраната е претърсила стаята му, не за да търси доказателства за шпионаж, а за да отмъкне част от препаратите. През следващите месеци Шошан се опозна с тях по-добре и техните подозрения към новодошлия се стопиха. Тук никой не би могъл да предскаже, че ще му помогне неговото отдавнашно хоби да бърника и поправя всякакви механически и електрически уреди.

Един ден той почистваше стаята за почивка на охраната, когато случайно подочу двама души да се оплакват за слабия телевизионен сигнал. Попита ги дали може да погледне телевизора и те се съгласиха. Шошан бързо откри проблема и го отстрани само с няколко завъртания на отвертката. В очите на пазачите той се издигна почти до статута на бог. Скоро невзрачният чистач вече поправяше развалени телевизори, микровълнови фурни, радиоприемници — с две думи всякакви електрически уреди. За новия сръчен чистач се разчу бързо. Дори шефът на охраната Али Фарахани го повика веднъж. Летните месеци бяха задушни и горещи, а климатикът в дома на Фарахани не работеше.

Шошан отиде у Фарахани и разбра какъв е проблемът. Поръча нова част и на следващия уикенд я подмени безплатно. Фарахани остана много доволен и попита Шошан как може да му се отблагодари. Шошан отвърна, че има как и му показа работното си помещение в комплекса. Заедно с почистващите препарати, метлите, парцалите и кофите там стояха безразборно струпани на купчини най-различни домакински уреди. Първоначално Фарахани много се ядоса, защото си помисли, че другите служители бяха решили да се възползват от великодушието на чистача. Шошан обаче го успокои и му обясни каква е работата. Той нямаше семейство, при което да се прибира след работа — всички бяха загинали в земетресението. Благодарение на хобито си самотните му вечерни часове минаваха по-бързо. Шошан искаше от Фарахани да му разреши да остава след работа, за да може да поправя уредите. Фарахани не само че му разреши, но му намери и много по-голяма стая на третото подземно ниво, където той можеше да оборудва импровизираната си работилница. Още тогава Шошан знаеше, че това беше огромен пробив и успех, но и в най-смелите мечти не беше предполагал каква невероятна полза ще му донесе този ход.

В последвалите месеци Шошан започна да прекарва повечето вечери и уикенди в комплекса. Всеки ден оглеждаше коридорите, докато вървеше бавно из тях, бутайки пред себе си количката от едната стая в следващата. Пазачите свикнаха с него и му хвърляха само бегъл поглед, докато минаваше покрай тях с кутиите си с инструменти, релета, батерии, жици и всичко друго, необходимо да оборудва работилницата си за поправки. Тогава се запозна с Кир Омидифар. Омидифар беше главният инженер на целия комплекс. Той отговаряше за безупречното функциониране на конструкцията. Електроцентралата, асансьорите, вентилационните системи, водопроводите и канализацията — всичко беше под контрола на Омидифар. Също като Шошан и той обожаваше да човърка разни устройства.

Първоначално Шошан не схвана цялата значимост на Омидифар и поверените му за надзор системи. Твърде зает беше с учените и ядрената програма, за да обръща внимание на някакви си чисто инженерно-строителни аспекти. Мнението му обаче се промени, когато една вечер посети Омидифар в кабинета му, разположен над земята. Там на масата бяха постлани чертежите на целия комплекс. Шошан си спомни искането от ВВС и се наруга мислено за това, че не беше взел със себе си миниатюрния цифров фотоапарат. Надвеси се над чертежите и схемите, стараейки се да запечата в съзнанието си колкото се може повече детайли, докато приятелят му говореше по телефона.

Когато Омидифар свърши, той отиде при Шошан до масата.

— Впечатляващо достижение на инженерната мисъл, нали? — похвали се той.

Шошан се съгласи.

— Проектиран е така, че да действа като поредица от мрежи.

Омидифар прелисти горната страница. На следващата беше изобразено странично издигане на нивото на приземния етаж.

— Най-горният етаж е дебел два метра и е подсилен с шест слоя преплетени пръти от арматурно желязо. Ако американците хвърлят противобункерни бомби, тази първа защитна линия със сигурност ще ги спре.

Шошан не беше толкова уверен. Преди да дойде в Иран му бяха казали, че американските военни учени работели върху нова серия противобункерни бомби, които биха се справили и с тази задача.

— А ако не ги спре? — попита той приятеля си.

Омидифар сви рамене.

— Надолу има още три етажа, през които бомбите ще трябва да проникнат. Те не са толкова дебели като първия, но не е и необходимо. Първият етаж ще спре или ще забави най-тежката бомба. Ако някоя обаче все пак успее да проникне, тя ще трябва да пробие още три етажа. Всеки от тях е дебел един метър и е подсилен с мрежа от арматурно желязо. Единственият начин американците да унищожат обекта е да прибегнат до ядрена бомба, но те не биха проявили подобно безумие.

— Ами евреите? — попита Шошан. Той си беше научил добре ролята да мрази евреите.

Въпросът накара Омидифар да се замисли. Той беше прагматик, не фанатик, бълващ антисемитски слова.

— Не съм много сигурен за евреите. Лично препоръчах цялата операция да се проведе в пълна тайна, но безстрашният ни президент обича да дразни врага. В момента представляваме цел номер едно при евентуална бомбардировка.

Шошан се усмихна и кимна. Вниманието му отново се насочи към чертежите и острият му като бръснач ум се зае за работа. Този път разсъждаваше не като разузнавач, а като човек, който непрекъснато се интересуваше кое на какъв принцип действа.

— Как издържа конструкцията на тази огромна тежест?

Омидифар разлисти още няколко страници и му показа друга схема в разрез.

— По същество ние построихме подземен небостъргач. Цялата конструкция се крепи на стоманен скелет.

Тогава на Шошан му просветна. Досега не му бяха позволявали да слиза на четвъртото подземно ниво, където се намираха реакторът и центрофугите. Той предполагаше, че са изградени в или под голяма скала. Комплексът беше неуязвим от каквито и да било въздушни удари, с изключение само на ядрен. И въпреки войнственото поведение на някои „ястреби“, Шошан съзнаваше, че нито американците, нито израелците биха разиграли ядрената карта. В Исфахан живееха над един милион души. Никой не би се съгласил да хвърли ядрена бомба върху град, населяван с толкова много цивилни. Интуицията обаче му подсказваше, че комплексът може да се разруши и без въздушен удар. Цялата конструкция можеше да бъде съборена с много по-прости средства. Докато в онзи ден гледаше чертежите, той обърна специално внимание на размера и диаметъра на стоманените пилони. И когато излезе от кабинета на Омидифар в ума му вече се формираше нов план за действие. Шошан беше готов да премине от шпионаж към саботаж.

Няколко месеца по-късно по ирония на съдбата атентатът срещу кулите-близнаци в Ню Йорк му отвори очите за ахилесовата пета на комплекса. „Близнаците“ не го интересуваха нито във вида им от преди 11.09.2001 година и как те доминираха гледката в южния край на Манхатън, нито като купчините от отломки и изкривена стомана, в каквито се бяха превърнали след атентата. Концентрира се върху петсекундния видеозапис, който показваше как всяка от двете сгради се срутва под собствената си тежест.

Същата вечер, след като се прибра от работа, той не спа до сутринта. Превърташе в съзнанието записа на срутващите се кули отново и отново. Знаеше, че е напипал слабото място под корема на дракона. Умът му запрепуска трескаво. Направи списък на нещата, от които щеше да има нужда и как да ги вкара незабелязано в комплекса. В онази нощ преди близо половин година цялата идея му се струваше налудничава, но това важеше за всеки дързък план в неговия начален стадий. На следващата сутрин той описа всичко в зашифрования си доклад и го остави на уреченото място в тайника. Докато чакаше отговора от Тел Авив, Шошан си намери повод да отиде отново в кабинета на Омидифар, но този път взе със себе си и фотоапарата.

В продължение на два месеца експертите обсъждаха достойнствата и недостатъците на плана на Шошан. Решаваща роля изигра неувереността на ВВС, че ще поразят обекта ефективно, ако не използват ядрено оръжие. През тези два месеца Шошан усъвършенства плана си, проучи местоположението на нишите на третия подземен етаж, откри и фотографира колкото можа стоманени пилони. Изпрати цялата събрана информация заедно с отговорите на предугадените от него въпроси. През това време Шошан започна също така да гради двойна стена в дъното на неговото складово помещение, тъй като беше необходимо да скрие материалите за диверсионната акция.

Шошан прекара безброй часове сам с мислите си, в усилията си да сглоби всички елементи от плана в едно цяло. Извеждането от строя само на една или две точки нямаше да свърши работа. Трябваше максимално да прецизира плана си, което означаваше, че ще му трябват часове, за да изпълни замисленото. Трябваше да постави всеки от зарядите на мястото му. Щеше да се движи открито през цялото време, а в него щяха да са експлозивите. Дори и най-небрежният пазач би се натъкнал на устройствата.

Решението дойде от само себе си, когато един ден в комплекса за кратко спря токът. Шошан почистваше стаята за отдих на охраната на втория подземен етаж. За няколко секунди всичко потъна в непрогледна тъмнина, но веднага след това се включи аварийното осветление. Шошан се вторачи в квадратното устройство, прикрепено към стената, точно под тавана. То се състоеше от дълга четирийсет сантиметра и също толкова широка бежова кутия с две монтирани върху нея лампи-прожектори. Той излезе от тоалетната и погледна в дългия коридор. Само в тази част на етажа преброи още четири такива аварийни светлини. В същата вечер той фотографира лампите и си записа марката и номера на модела. На следващата сутрин съобщи на Мосад, че е намерил решение на проблема.

Пет седмици по-късно първата пратка с дузина лампи напусна Хайфа и се отправи към Мумбай, Индия. След като мина митническата проверка пратката беше преопакована и насочена по море към иранската свободна търговска зона в Чабахар. Оттам продължи по суша до Исфахан. По същия път минаха още две пратки. Всеки ден Шошан спираше до главния портал на комплекса своя мотоциклет, който имаше две багажни отделения от двете страни и стара пластмасова щайга, завързана отзад. Щайгата почти винаги беше пълна с механични части и не предизвикваха никакво съмнение у пазачите. Във всяко от багажните отделения обаче той носеше по една фалшива аварийна лампа. И нито веднъж през този месец пазачите не го накараха да ги отвори, за да проверят какво има вътре.

Шошан беше провеждал многократни сухи тренировки. Експертите в Израел бяха помислили за всичко. Вместо пластичен експлозив от типа C-4 те бяха напъхали в устройствата сравнително новия термобаричен експлозив. Термобаричните експлозиви бяха особено подходящи за подземните пространства на комплекса. Те буквално щяха да изсмучат целия кислород от въздуха и да създадат вакуумен ефект с чудовищна сила. Тежаха по-малко и бяха три пъти по-мощни от обикновените. Настройването на устройствата да се взривят по едно и също време до секунда беше следващият проблем. Детонирането с помощта на кабел беше отхвърлено веднага. Активирането им с дистанционно също не беше практично. Нямаше как радиовълните да проникнат през множеството пластове от бетон и стомана. Намериха решение, като монтираха на всяко от устройствата високоточен часовник. С помощта на пулт за дистанционно управление Шошан можеше да настрои прецизно времето на взрива. Той го стори в работилницата си преди да постави устройствата по местата им.

Всяко от двайсет и шестте устройства тежеше около четири килограма. Фирмите за промишлени взривове и пиротехника използваха много повече взрив, за да срутят една сграда до малки спретнати купчини. Но целта на Шошан беше друга. Той не искаше да бутне сграда и определено не го интересуваше как после ще разчистват развалините. Задачата му беше много по-проста. Той щеше да взриви главните подпорни колони между четвъртия и втория подземни етажи. Нарушаването на целостта на структурата щеше да предизвика така наречения ефект на палачинката — горните три етажа щяха да се стоварят върху най-долния подземен етаж. Цялата тази маса, падаща с огромна сила, щеше да прекърши като сухи клони вертикалните стоманени пилони в дъното на конструкцията. Четирите етажа щяха да се притиснат един към друг като купчина палачинки. И реакторът и центрофугите щяха да бъдат размазани, а районът на обекта — облъчен от силна радиация.

Шошан продължи да върви, накуцвайки по коридора. Погледна часовника си. Имаше по-малко от трийсет минути да почисти помещенията. След поставянето на устройствата му оставаше само да върне количката в складовата стая и да се качи на повърхността. Когато избухнеха експлозиите, той щеше да е на портала и да се измъкне в настъпилата суматоха. Отвори вратата и бутна количката вътре. Тази стая без прозорци му беше служила за убежище почти цяла година. В момента, в който комплексът се опразнеше и се задействаха експлозивите, той щеше да затвори тази страница от живота си и да свали маската на иранеца Мошен Норврастех. И отново, макар и не веднага, щеше да си бъде отново израелецът Адам Шошан. Шошан обаче стигна до извода, че характерите на двамата човека не се различаваха много един от друг.

В подобни мигове той изпитваше най-силни вътрешни противоречия. Когато се тревожеше за всичките мили и добри хора, с които се беше запознал, и за съдбата им след взрива. Шошан се чувстваше гузен, задето трябваше да изтегли напред часа на експлозията. От щаба му бяха заявили ясно и категорично, че искат комплексът да се срути през деня. Не само искаха да направят на пух и прах ядрения обект, но и да унищожат научния потенциал на иранската ядрена програма. Колкото повече хора се намираха на работните си места и в лабораториите под земята, когато избухнеше бомбата, толкова по-добре щеше да е за Израел.

Шошан не се изненада от заповедта да причини максимални щети на противника. Самият той беше корав човек, неведнъж принуждаван да дава заповеди, заради които някои биха го обвинили в безсърдечие. Откакто обаче беше получил нареждането от Тел Авив, той по цели нощи лежеше буден в леглото и се опитваше да измисли начин как да заобиколи исканията на началството. Тук в комплекса се беше запознал с някои много мили и любезни хора, сред тях разбира се имаше и изпълнени с омраза антисемити, но повечето с нищо не се различаваха от неговите съседи и колеги в Израел. Несправедливо и нечестно беше те да загинат, само защото служат на един религиозен фанатичен режим.

Но щом Шошан видя Имад Мухтар, всичките му задръжки се изпариха. В съвременната история на Израел може би нямаше по-жесток и безмилостен човек от него. Мухтар беше източникът и доставчикът на пълчища от атентатори-самоубийци, ракетни нападения срещу цивилни и организаторът на безброй отвличания. На съвестта му тежеше смъртта на хиляди израелци. Като един от основателите на „Хизбула“, Мухтар яростно проповядваше тоталното унищожение на Израел. Самият факт, че беше дошъл в комплекса, потвърждаваше най-лошите страхове на Израел — Иран нямаше никакви задръжки да предостави атомна бомба на спонсорирана от него терористична групировка като „Хизбула“. Присъствието на този човек в комплекса по-малко от час преди взрива беше изкушение, на което Шошан трудно можеше да устои.

Той огледа набързо стаята за инструменти или уреди, които си заслужаваше да вземе. Основната му грижа беше да прочисти всичко. Дори и малкото, което оставяше след себе си, беше скрито добре и щеше да бъде унищожено от експлозията. Шошан излезе в коридора и затвори вратата на стаята. Докато вървеше към асансьора, мислите му се върнаха към Али Омидифар. Беше решил да отклони вниманието на приятеля му, за да не е в комплекса, когато конструкцията се срути. Натисна бутона на асансьора и си каза, че щеше да извърши поне едно хуманно дело, за да сподави гузната си съвест заради всичките онези хора, които щяха да умрат.

Когато вратите се отвориха, той се озова лице в лице с Али Фарахани, шефът на сигурността в комплекса. Той му се стори уморен и бързаше за някъде. Шошан предположи, че е заради мъжете, които стояха зад Фарахани. Той бързо отстъпи настрани и измърмори някакво извинение. Докато стоеше с наведена глава, тримата слязоха от асансьора и тръгнаха по коридора към кабинета на Фарахани. Шошан влезе в кабината и натисна бутона за приземното ниво. Докато вратите се затваряха, той погледна за последно в гръб на Фарахани. Примиренческото робско изражение на лицето му за малко отстъпи място на широка самодоволна усмивка.