Врагът сред нас

9.

Рап се загледа през илюминатора на „Гълфстрийма“, докато самолетът спусна колесника си. Ривера взе дланта му в нейната, което той прие за добър знак предвид факта, че беше мълчала почти цяла сутрин. Рап не можеше да се похвали с безпроблемни отношения с жените. Сигурен беше, че ако отидеше при психоаналитик, той щеше да сложи край на трудностите му за няколко минути. А може би и по-бързо. Баща му беше починал от сърдечен удар, когато той беше малък, момичето на сърцето му от гимназията загина в трагедията над Локърби, а жена му беше убита само преди две години. Като се прибавеше и вродената му недоверчивост към хората и се получаваше характер, присъщ на закоравял ерген. И тъй като си беше реалист, Рап би трябвало да намери утеха в мисълта, че е по-добре да си остане сам. Той обаче не намираше утеха. В живота му сякаш беше зейнала огромна дупка. С времето все повече се уморяваше от самотата и уединението. Не толкова от работата, към която продължаваше да подхожда все така ентусиазирано и страстно. По-скоро от влиянието на професията върху личния му живот.

Ривера обаче му даваше надежда. Да, южняшкият й темперамент се проявяваше често и тя си показваше зъбите дори и за най-дребните неща, но тази жена имаше чувство за мярка и, което беше по-важното, чувство за дълг и жертвоготовност. Това беше нещо, което Ана никога не можа да разбере. Жена му претендираше, че знае защо той върши тази работа. В действителност обаче нейната професия беше много по-различна и нямаше как да го знае в пълна степен. Тя работеше като репортер, а той като секретен оперативен офицер от ЦРУ. Тя искрено вярваше, че медиите имат право да знаят всичко, което става в правителството и властта. Той на свой ред беше твърдо убеден, че има неща, които цивилизованото гражданско общество е по-добре да не знае. Ако се бяха подложили на някой от онези предбрачни тестове, щяха да се провалят с гръм и трясък. Но дори и това нямаше да ги спре. Те бяха лудо влюбени един в друг и не минаваше и ден, в който той да не копнееше отново да я подържи в прегръдката си.

— За какво си мислиш?

Думите на Ривера го извадиха от унеса му като шамар в лицето. Той бавно се обърна към нея и я погледна в карамелените очи. Колкото и неумел да беше във връзките, не беше толкова глупав да й признае, че си мисли за покойната си съпруга.

— Чудех се защо съм им притрябвал в Атланта.

Рап говореше за шефа си, директорът на ЦРУ Айрини Кенеди. Тя го беше повикала и наредила самолетът да се отклони от курса, докато летяха над Мексиканския залив.

— Тя не ти ли каза?

— Спомена само, че президентът иска да говори с мен.

Ривера видимо се притесни.

— Нали не мислиш, че…?

— Не. — Рап поклати глава. Причината за тревогата й му беше известна. Президентът не знаеше нищо за ролята на Гарет в смъртта на съпругата му.

Ривера за миг впери поглед през илюминатора, след което очите й отново се спряха върху него. Тя леко стисна дланта му и каза:

— Искам да знаеш, че разбирам защо постъпи така снощи. Не, не съм се побъркала.

Рап се изненада.

— Наистина ли?

Беше се върнал на брега малко преди четири сутринта. Ривера го чакаше седнала до дърветата с радиостанцията в ръка. Беше се разтревожила за него. Той излезе от водата и продължи по мекия пясък. Не знаеше какво точно да очаква от нея, но беше сигурен, че тя със сигурност няма да реагира положително. За миг дори помисли дали да не я излъже. Тъй като по план трябваше да убият Гарет на втората вечер, можеше да й каже, че е бил на разузнаване. Но лъжата щеше да лъсне много скоро. Съпругата на Гарет щеше да обяви изчезването му още на сутринта, щом се събудеше. Трябваше да се измъкнат от страната преди полицията да е започнала да претърсва района.

Рап се приближи до нея и протегна ръка. Мария се хвана и той я издърпа на крака.

Тя го погледна в очите и го попита:

— Уби го, нали?

— Да — отвърна Рап след известно колебание.

Ривера продължи да го гледа с проницателните си очи, кимна и със спокоен тон добави:

— Да си събираме багажа и да се махаме оттук.

Рап очакваше по-сериозна караница. Дори когато я последва вътре в къщата, той очакваше препирнята да продължи по-късно. Докато Ривера прочистваше мястото, той се обади на пилотите и им каза да се приготвят за излитане. Беше им необходим по-малко от час да приключат с всичко. Докато небето на изток просветляваше, Рап метна чантите в багажника на наетата Тойота Еф Джи Крузър и заключи къщата.

Бяха пристигнали в Голфито с нает под наем корпоративен самолет, управляван от бивши военни пилоти, на които се плащаше допълнително да си държат устата затворена. Влизането в страната мина безпроблемно. Кацнаха на малкото летище на Голфито, където митническият и имиграционен контрол съществуваше по-скоро за отбиване на номера. Разузнавателен подготвителен екип вече беше уредил наема на къщата и джипа. Единствената неприятност бяха многобройните и шумни агенти на недвижими имоти, които бродеха из летището в търсене на потенциални купувачи. Бумът на този сектор от икономиката най-накрая беше достигнал и до отдалечената южна част на Коста Рика. Много заможни американци живееха в района и кацането на частен самолет на местното летище не беше необичайна гледка. Но също така не беше в реда на нещата да пристигнеш незабелязано. Имаше опасност някой напорист журналист да ги нападне с въпросите си, но едва ли щеше да узнае нещо съществено. Рап и Ривера пътуваха с мексикански паспорти.

Самолетът се отлепи от земята и се насочи на север малко преди седем сутринта. Няколко часа по-късно кацнаха в Канкун и влязоха в частен хангар, където смениха самолета и самоличността си. Сега бяха Боб и Сюзън Лутър, двойка съпрузи от Нешвил. Следващият етап от пътуването им трябваше да ги отведе в Хюстън, но малко след като излетяха, се обадиха от Ленгли. Тъй като не искаше да се впуска в подробности по незащитената линия, шефката на Рап каза само, че президентът искал да се посъветва с него по някакъв неотложен въпрос. Тя била с него в Атланта и двамата щели да потеглят обратно за Вашингтон след като обядват.

Ривера мълча през по-голямата част от полета. Беше забола нос в някаква книга и не обърна внимание на Рап. Фактът, че сега му казваше, че разбира защо сам е очистил Гарет, беше добър знак.

— Ти си много добър в занаята — каза Ривера. — Понякога дори ме плашиш. Но не в това е въпросът. На тази операция беше заложено много и тя трябваше да мине гладко и перфектно. Колкото и да ми се искаше лично да бях удушила онзи негодник, би било наивно да се заблуждавам, че ще ме оставиш да го сторя аз.

— Благодаря ти за разбирането.

— Сега е твой ред?

— Мой ред? За какво?

— Да ми се извиниш. — Ривера отметна назад кичур от лъскавата си черна коса и се намести в седалката. — Хайде, искам да го чуя.

— Какво да чуеш?

— Извинението ти, че не ми каза какви са истинските ти планове.

— Аз…

— Ти мислеше, че си знаеш най-добре и не беше сигурен как ще реагирам. Затова ме напи, успа ме, след което се измъкна от леглото и отиде да свършиш работата сам.

— Не е точно така. Нямах намерение да…

— Напротив, имаше. Дори и да не ти се иска да го признаеш, но го мислеше от мига, в който започнахме да обсъждаме и планираме операцията. Нямам нищо против решението ти.

— Ако ти бях казал, нямаше ли да ми се ядосаш? Да се възпротивиш?

— Може би, но в крайна сметка щях да се съобразя с решението ти.

Рап се изсмя. Не вярваше на ушите си.

— Значи твоите методи са по-добри? — попита го Ривера и му хвърли предупредителен страничен поглед. — Аз съм твоят партньор. Твоята поддръжка. Ако нещата загрубеят, от мен се очаква да съм редом до теб и да ти спася задника. Няма как да го направя обаче, ако съм заспала.

— Оставих радиостанцията включена. Ако възникнеше проблем, щях да те повикам.

Ривера се отдръпна и скръсти ръце.

— Само не ми казвай, че и ти си от онези мъже, които никога не биха признали вината си пред жена.

— Нищо подобно.

— Тогава какво има? Казах ти, че приемам тактическото ти решение да поемеш изпълнението на операцията в твои ръце. Искам само да признаеш, че трябваше да ме държиш в течение на плана си.

— Добре тогава… Трябваше да те държа в течение.

Ривера се усмихна.

— Не беше трудно, нали?

— Всъщност, беше.

Ривера се наведе към него и го целуна по устните.

— Знам кой си, Мич. Няма да се опитвам да те променям. Поне не много силно. Може би съвсем леко, колкото да изгладя грубите ти ръбове.