Врагът сред нас

11.

За последната година Рап беше присъствал на повече видеоконференции, отколкото през всичките си предишни години държавна служба, взети заедно. След единайсети септември бюрокрацията нарасна неимоверно. От няколкостотин посветени на каузата мъже и жени, работещи в ЦРУ, ФБР, Държавният департамент и шепа други служби и агенции, апаратът набъбна на хиляди души с общ бюджет от над един милиард долара годишно. В класическата традиция на Капитолийския хълм политиците решиха да се преборят с проблема, като го затрупат с пари, независимо дали това решение беше добро или не.

Бяха създадени нови агенции като Вътрешна сигурност, Националния център за антитероризъм и Център за обобщаване на терористични заплахи. Агенции, за които дори и Рап не знаеше, като например Националната агенция за геокосмическо разузнаване, бяха извадени от забрава и поставени под големия чадър на антитероризма. Рап така и не разбра с какво се занимаваха хората от геокосмическото разузнаване, но знаеше за новата им лъскава щабквартира и бюджета им, който беше достатъчно голям да смути и лобист. Като се прибавеха и филиали с офиси в най-големите градове по целия свят, непрекъснато нарастващите по обем контратерористични операции в министерствата на отбраната, на правосъдието и в Държавния департамент, резултатът беше гигантска бюрокрация, пъргава и маневрена като ядрена подводница в река Потомак.

Беше се сбъднал един от най-големите страхове на Рап. Неимоверно голям брой талантливи хора и ценни ресурси биваха привличани към отделите за поддръжка, а не в оперативните звена, където най-много се нуждаеха от тях. И тъй като един от най-важните изводи от единайсети септември беше за липсата на координация и взаимодействие между отделните институции, от Капитолия спуснаха нареждане от сега нататък всички да се държат послушно и да си споделят информация. А оттук дойде и бумът в количеството на видеоконференциите. Те се бяха превърнали в начин на живот, част от ежедневието, с която обаче Рап не можа да свикне.

На стената на конферентната зала, срещу президента, беше монтиран голям плазмен екран. В момента екранът беше разделен на две — в лявата половина показваше министърът на отбраната Брад Инглънд, а в дясната — Държавният секретар Съни Уика. Президентът Аликзандър беше избран на поста преди малко повече от година и за щастие на младия лидер досега администрацията успяваше да избягва всякакви големи международни конфликти. Тази картина обаче щеше да се промени много скоро. Рап беше чувал от Кенеди добри неща за президентския екип по националната сигурност, което донякъде действаше успокоително предвид сериозността на случилото се в иранския ядрен комплекс, каквото и да беше то. Както при повечето видеоконференции Рап възнамеряваше да говори колкото е възможно по-малко. Той се отнасяше с подозрение и скептицизъм към твърденията на хората от комуникационния отдел, че линиите са защитени срещу прихващане. Винаги когато станеше дума за комуникационни сигнали, препредавани от сателити, Рап допускаше, че някой улавя тези сигнали и ги дешифрира.

— Брад, — започна президентът — извинявай, че те откъснах от почивката ти.

— Няма нищо, господин президент. Това е част от работата ми. — Инглънд беше заминал за уикенда в планинската си вила в Бийвър Крийк, Колорадо. Беше на възраст малко над петдесетте години и въпреки посивялата коса в него имаше нещо момчешко. Бивш топ финансист в „Мерил Линч“, Инглънд беше нужен за плана на президента да вкара в кабинета повече хора от частния сектор.

— Здрасти, Съни — поздрави Аликзандър държавния секретар. — Разбра ли нещо повече от израелския посланик?

— Не, нищо важно.

Уика беше седнала на бюрото в кабинета си във Фоги Ботъм. Рап знаеше, че шефката му и Уика се разбираха добре. Той прие за добър знак факта, че до нея не стояха петима от заместниците й.

— Външният министър върна ли ти обаждането? — попита президентът.

— Да, току-що разговарях с нея.

— И?

— Официално правителството на Израел няма никаква представа какво се е случило в комплекса в Исфахан.

— А неофициално?

Уика повъртя в дланта си черната писалка „Монблан“. Макар и на седемдесет и една, тя изглеждаше с десетина години по-млада.

— Говори се, че една организация може да има пръст в това.

Президентът погледна към седналата от лявата му страна Кенеди.

— Генералният директор Фридман не отговаря на обажданията ми — каза Кенеди.

— Това обичайно ли е за него? — попита Аликзандър.

— Не много.

Рап запази коментарите за себе си. Той познаваше Бен Фридман отдавна и беше работил в тясно сътрудничество с Мосад при поне половин дузина операции. Фридман би направил всичко, за да съхрани милия на сърцето му Израел. Той изобщо не се свенеше да го демонстрира и настояваше, че във взаимоотношенията им със САЩ Израел трябва да е печелившата страна. Рап уважаваше Фридман заради способностите и упоритостта му, но не се заблуждаваше, че той би го продал без да му мигне окото, ако с това щеше да даде на родината си и най-малкото предимство.

— Какво се чува от Иран? — попита Аликзандър. Въпросът беше зададен към цялата група.

Уика се отзова първа:

— Официално — нищо.

— От Агенцията за национална сигурност докладваха голям ръст на комуникационния обмен — отвърна Озарк.

— Какъв точно ръст?

— Във всичко. Трафикът на разговорите от мобилни телефони, интернет, военните комуникации, службите за гражданска защита, религиозните водачи, политиците… цялата страна се е разприказвала.

— А медиите?

— Преди двайсет минути „Ал Джазира“ излъчи извънредна емисия, в която показа пожарни коли и линейки да влизат в комплекса — отговори държавният секретар.

Президентът обмисли чутото за момент и погледна към плазмения екран.

— Брад, какво казват от Обединения щаб?

— Имаме два самолета АУАКС на позиция в района. — Министърът на отбраната имаше предвид самолетите E-3 на ВВС с монтирана Система за въздушно предупреждение и контрол. — Единият е над Багдад, а другият — над северната част на Персийския залив. Тази сутрин във въздушното пространство над обекта не е прелитало нищо, което да не е било наше или на британците.

— Сигурни ли са?

— Да… Съществува обаче една много малко вероятна възможност.

— И каква е тя?

— Израелците да са създали техен бомбардировач „стелт“. Но всички от щаба са единодушни, че подобен сценарий е нереалистичен.

— Айрини? — обърна се президентът към директора на ЦРУ.

— Не сме чули нищо подобно. Само един наш B-2 струва над два милиарда долара. Тяхната икономика никога не би могла да понесе подобни разходи, а дори и да можеше, защо биха рискували да извършат полета през деня?

— Съгласен съм — каза Инглънд.

— Имаме ли сателитни фотографии? — попита президентът.

— Националната разузнавателна служба трябва да изпрати доклад до час. — Кенеди свали очилата и ги постави до тефтера на масата.

— Аз разполагам с предварителен доклад на моите специалисти по оценка на резултатите от бомбардировки — добави Инглънд. — Според тях няма никакви доказателства, че е извършен въздушен удар.

В залата настъпи тишина за цели десет секунди.

— Тогава какви са версиите? — попита накрая президентът.

Кенеди взе химикалката, потропа с нея по кожения тефтер няколко пъти и тихо отговори:

— Диверсия или нещастен инцидент.

— Нещастен инцидент?

— Иранците не се славят като добри строители. И преди са имали проблеми в инженерните конструкции, обикновено по време на земетресения. Преди няколко години се срути цял нов жилищен комплекс. Оказа се, че строителят през цялото време е загърбвал стандартите и контрола за качество. Загинаха почти сто души.

— И мислиш, че биха загърбили стандартите и качеството при толкова важен за тях проект? — попита началникът на кабинета.

— Не разбира се. Но от опит знам, че иранците са непредсказуеми.

Президентът се замисли за няколко секунди, след което се обърна към Рап с думите:

— Някакви предложения?

В първия момент Рап реши да премълчи част от подозренията си, но размисли.

— Ако трябва да направя предположение, без да разполагаме с всички факти, деветдесет и пет процента съм сигурен, че израелците стоят зад случилото се. Има много малка вероятност срутването да е станало поради слаба конструкция, но според мен това вече няма значение.

— Защо? — попита президентът.

— Надутите персийци никога не биха си признали подобен провал. Дори това чудо да се е срутило само, те ще хвърлят вината върху Израел. И в двата случая ще тръгнат да отмъщават с кръв.

— Съгласна съм — намеси се държавния секретар Уика. — Ще добавя само, че Иран ще обвини и нас за случилото се.

— Има ли някакъв шанс да накараме техния външен министър да се разприказва? — попита президентът.

— Едва ли. Очаквам ги да пазят пълно мълчание. Ще оставят Аматула да говори. Това е удобен случай да се възползваме от нашия таен канал.

Аликзандър реагира изненадано.

— Не знаех нищо за такъв.

Кенеди се покашля многозначително и продължи:

— След единайсети септември, сър, ние открихме линия с иранския министър на разузнаването. Те също не са големи почитатели на Ал Кайда и другите сунитски терористични групи. От известно време следят изкъсо действията на Талибаните и Ал Кайда. Предоставиха ни ценна информация и ни помогнаха в първите месеци на войната.

— С кого поддържате контакт?

— С моя колега Азад Ашани.

— Имаш ли му доверие?

— Доверие е малко силно казано, но ми се струва доста разумен и уравновесен човек.

— Добре. Виж какво можем да разберем. А израелците? Май е време да звънна на техния министър-председател, а?

— Не мисля така — отвърна Уика. — Не бих желала да се поставите в позиция, в която на него ще му се наложи да ви излъже. Да видим първо какво ще можем да открием по другите канали.

— Съгласен съм — обади се Тед Бърн.

— Добре. — Президентът погледна часовника си. — Трябва да се обадя до едно друго място. Хайде да се съберем пак след час. — Той се обърна към съветника по националната сигурност: — Щом кацнем, искам шефовете на всичките важни служби и ведомства да ме чакат в Овалния кабинет.

— Слушам, сър.

Аликзандър стана от креслото си и погледна към Рап.

— Мич, би ли дошъл с мен? Искам да обсъдя нещо с теб.