Врагът сред нас

27.

Рап беше седнал в залата заедно с Ридли, Стилуел, Масуд и един от племенниците на Масуд. Всички с интерес гледаха телевизионната емисия на живо пряко от седалището на ООН в Ню Йорк. Вместо да пият чай и вода, те пиеха бира и пушеха пури. Рап от опит знаеше, че от иранците можеш да очакваш всякакви странности. Особено от президента им. В известна степен те бяха причудлива кръстоска от дипломати от ерата на Студената война по подобие на съветските и южноамерикански разбойници от типа на венецуелския Хуго Чавес. Те, например, никога не се колебаеха да повдигнат въпроси като този за свободата на пресата и да осъждат налаганите от Съединените щати ограничения, натрапчиво предлагайки в същото време собствената си „откритост“. Затварянето на Ормузкия проток за американските кораби обаче беше ход, който дори и Рап не беше предвидил. Медиите трудно можеха да изобличат в лъжа някой, който говореше за спазване на човешки права и свобода на словото. В тази област винаги имаше поле за маневриране, увъртане и шикалкавене. В случая обаче нещата бяха поставени пределно ясно. Самолетоносач, плаващ в широкия едва трийсет километра Ормузки проток, беше мишена, която нямаше как да не улучиш.

Международните води си бяха международни води. Всеки имаше право да се движи в тях. Иран притежаваше акваторията с широчина двайсет километра от бреговата ивица и нито сантиметър повече. Докато американските съдове не прекрачваха тази линия, иранците нямаха право да предприемат каквото и да било. Поне така беше на теория, но Рап имаше основания за съмнение. Техеран обичаше да пише собствени правила, та дори и да ги пренаписва. Те бяха самото олицетворение на принципа: „Добрата пропаганда не се нуждае от факти“.

На екрана се появи държавният секретар Уика. Рап забеляза, че иначе винаги спокойната и хладнокръвна, сега Уика едвам сдържаше гнева си. Беше сложила очилата си за четене и гледаше по посока на иранския външен министър, докато един от сътрудниците й шепнеше нещо на ухото й. Уика кимна и сътрудникът си седна на мястото. Отвори кожената папка, прелисти страниците, прегледа записките си за няколко секунди, затвори папката и свали очилата. Насочи погледа си към масата с представителите на петнайсетте държави-членки на Съвета и бавно заклати глава в знак на крайно неодобрение.

— Бих искала най-напред да уверя Съвета, че Съединените щати нямат каквото и да било участие в събитията, станали в началото на седмицата в ядрения комплекс в Исфахан. Току-що станахте свидетели на същата онази изтъркана тактика, към която иранското правителство прибягва всеки път, когато е изправено пред труден проблем. Виновна е Америка, виновен е Израел. Виновен е големият Сатана. — Уика изгледа гневно Салехи. — Всеки път, когато в Иран има някаква катастрофа или трагедия, ръководството размахва като плашило американското и израелското знаме, за да отвлече вниманието на народа и за да не негодуват хората за провалената политика на правителството. Твърде дълго търпяхме това и твърде дълго бяхме вашето жертвено агне. — Уика погледна назад и посочи към екрана. — Моля, покажете първия кадър. — На големия екран се появи спътникова снимка на ядрения комплекс в Исфахан. — Тези фотографии са направени мигове преди комплексът да бъде разрушен. Комплексът, който искам да напомня, беше построен в нарушение на резолюции 1696 и 1747 на Съвета за сигурност… На следващите кадри ще видите действителните разрушения. — На екрана една по една се изредиха няколко фотографии според хронологичния ред на тяхното заснемане. Уика продължи описанието си: — Забележете, че няма никакви проблясъци, експлозии и дим. — Уика отново се обърна назад. — Следващия слайд, моля.

На екрана се показаха силно увеличени изображения на покрива на сградата. Той беше разцепен на четири. Ясно се виждаха елементите на климатичната инсталация, а също така асфалтът, с който беше покрит покрива. Кадрите отново се заредиха на екрана, като първите показваха здравия покрив, а следващите — началните стадии на трагедията — пукнатини, които от космоса почти не се забелязваха. Към всяка от пукнатините сочеше червена стрелка, а кадрите бяха подредени по два — „преди“ и „след“ взрива. Следващата поредица фотографии показа по-широки пукнатини, които започваха от центъра на покрива и продължаваха към краищата подобно на назъбена паяжина. Сега линиите вече ясно се виждаха и нужда от червени стрелки нямаше.

— Обърнете внимание — продължи Уика — на обстоятелството, че никъде не се забелязват признаци на бомба, която пробива покрива. Нашите експерти подробно прегледаха фотографиите. Съветваме и останалите страни постоянни членове на Съвета да сторят същото и да се убедят в правотата ни, като прегледат внимателно снимките от собствените си спътници. — На следващата серия от кадри се виждаше как е пропаднал покривът. Голямо парче от центъра на плочата беше поддало и пропаднало надолу. Мигове по-късно същото се беше случило и с останалите секции. Отстрани изглеждаше сякаш буквално земята се беше разтворила и погълнала сградата. На последната фотография от огромната правоъгълна дупка беше започнал да се надига гъст облак прах, образуван от руините.

— Не само, че покривът не е пробит от бомба, но не се наблюдават и никакви признаци на експлозии, каквито би следвало да се очакват при въздушна бомбардировка. Показахме тези фотографии на десетки експерти, граждански и военни, и всички те са единодушни, че каквото и в действителност да се е случило в Исфахан, то е било причинено от цялостно срутване на конструкцията на комплекса отвътре. Не е имало външна атака. Никакви бомби не са хвърляни по сградата, както твърди иранското правителство. — Уика погледна право в очите иранския външен министър и добави: — В началото мислехме, че срутването се дължи на дефекти в строителството, но вчера отхвърлихме тази версия, след като получихме нова информация. — Тя се обърна настрани и леко кимна на сътрудника си. — Иранското правителство би искало да убеди света, че се ползва с пълната подкрепа на своя народ, докато в действителност съвсем не е така. Народните муджахидини на Иран, Националният съвет на съпротивата и Муджахедин-е-Халк са само малка част от групите и организациите, които се противопоставят на налаганата от Техеран диктатура. — Имената на изброените организации се появиха на екрана. — Повече от двайсет и пет години твърдолинейните мюсюлмански духовници правят всичко възможно да се разправят и задушат тези групи, като избиват водачите им и хвърлят в затвора онези техни членове, дръзнали да изразят открито несъгласието си с официалната иранска политика. Чрез стриктния контрол върху медиите иранското правителство до голяма степен успяваше да скрие от света надигащото се въстание. Докато обаче интернет направи изключително трудно за диктаторските режими като този в Техеран да контролират информационния поток.

— Това, което ще ви прочета, е изявление, направено от Муджахедин-е-Халк, или МЕК, както са придобили известност. Бих искала да подчертая, че този видеозапис се разпространява свободно в интернет и всеки, който пожелае, може да го изгледа. Както ме уведомиха, отпреди един час телевизия „Ал Джазира“ също е започнала да го препредава.

Рап беше гледал записа, направен в дома на Масуд, ден преди да бъде пуснат в мрежата. На пода, с кръстосани по турски крака, беше седнал мъж, облечен в зелена военна униформа, с черна качулка на главата, с прорези за очите. В скута му лежеше руски автомат „Калашников“ АК-47, а зад него на стената беше прикрепено синьо платно. На платното на персийски и на английски бяха изписани фразите „Свободен Иран“ и „Муджахедин-е-Халк“. Мъжът с качулката беше племенникът на Масуд, който перфектно владееше както фарси, така и английски. Той започна изявлението си на фарси и после премина на английски:

„Иранският народ твърде дълго страда, докато неговите властници се радваха на лукса и разкоша, оставени от покойния шах Мохамед Реза Пахлави. Смелият народ на Иран се изправи с оръжие в ръка, за да свали потисническия режим на шаха, но идеите и целите на революцията нагло бяха откраднати и присвоени от шайка егоистични страхливци. Тези хора алчно си натъпкаха джобовете с богатството на нацията, докато мнозинството от нас едва успявахме да нахраним семействата си. Те се задържаха на власт чрез потискане на всякакво недоволство и несъгласие. В техните разбирания Ислямът е непримирим към свободата на мисълта, към свободата на словото и свободата да изповядваш друга вяра. В Иран се слуша думата само на тази егоистична шайка, която издава суровите си укази от същите онези палати, принадлежали на прогонения шах и където те пият вино и гледат порнографски филми по сателитните телевизионни канали.“

Рап се усмихна. Сам беше писал тези думи. Беше се поколебал дали да употреби „порнографски“ заради чувствителността на обикновените иранци. За живеещите на Запада подобни обвинения биха прозвучали най-малкото смешно. Но за хората, живеещи под суровите ислямски закони, такова обвинение можеше сериозно да подкопае доверието и да разпали силно съмнение, че същите тези сурови закони не важаха за хората, които ги налагаха. И тогава като нищо щеше да се стигне до размирици и бунтове срещу властимащите.

„Тази шайка я пази тайна полиция — продължи маскираният на екрана, — която прибягва до много по-жестоки и безмилостни методи от страховитата в миналото САВАК на покойния шах. Те пребиват, измъчват и убиват всеки, който дръзне да отвори устата си и да изрази несъгласие. Те харчат милиарди в стремежа си да се сдобият с ядрено оръжие, докато средностатистическите граждани с мъка успяват да осигурят отопление за домовете си и прехрана за семействата си. Какво спечелихме ние, обикновените иранци, от създаването на ядрените оръжия, които не са ни нужни и които светът не желае да притежаваме? Отговорът е много прост — нищо. Те превърнаха нашата някога велика нация от народ в парии. Искам да попитам моите сънародници с какво животът ни днес е по-добър от времената, в които бяхме управлявани от шаха? С нищо не е по-добър и такава е горчивата истина. И точно затова ние унищожихме ядрения завод в Исфахан. Внедрили сме наши бойци в Революционната гвардия и буквално във всеки друг държавен орган и силова структура. Проектът в Исфахан беше красноречив пример за грешната политика на нашите властници. Дали изобщо ги е грижа, мислят ли за нашето икономическо и духовно благосъстояние? Не, тях ги е грижа само как да не изгубят властта, която алчно са заграбили за себе си. Позволихме на тези старци самолюбци да откраднат революцията ни и платихме за това тежка цена. Мнозина от сънародниците ни днес не са вече между живите, защото не предприехме никакви действия по-рано. Но сега е настъпил часът за втора революция. Време е да разчупим потисническите окови на аятоласите и управлявания от тях марионетен диктатор. С унищожаването на исфаханския комплекс ние отбелязахме началото на края на тези тирани. С тази акция ние поставяме началото на борбата в името на истински правдивия Ислям и в името на демократичен Иран.“