Врагът сред нас

42.

Рап погледна през дебелото предно стъкло на бронирания „Хамър“. Влизаха в базата през главния портал. Той беше вдигнал сателитния телефон до ухото си и на лицето му беше изписано напрежение. По-голямата част от оперативната група за бързо реагиране все още се намираше на мястото на нападението. Участваше в отцеплението на района и в събирането на труповете. Рап беше реквизирал временно един „Страйкър“ и два „Хамъра“ за да откарат него и пленниците в базата, за да може да пристъпи към разпитите незабавно.

— Чък, — обърна се той към човека от другата страна на линията — тук е като в Дивия Запад. Нямам никаква идея кой я отвлече. Но възнамерявам да разбера и когато открия виновниците, съдбата им няма да е никак розова.

— Мич, — отвърна заместник-директорът на ЦРУ — умолявам те като приятел, върни я. В противен случай ще ни подлудят. Всеки един политик или журналист във Вашингтон ще се заеме да разнищва не само отвличането, но и последващите ни действия.

— И ще им кажа да вървят на майната си.

— Мич — Чарлз О’Брайън въздъхна — точно тази нагласа и поведение ще ти навлекат големи неприятности.

— Нека да сме наясно, Чък. Не искам да слушам повече за моята нагласа или поведението ми. Не искам никой да ми виси на главата и да поставя под съмнение действията ми. Разполагаме с не повече от двайсет и четири часа преди да я пречупят. Тук няма място за игра по правилата. Те откриха гангстерска война срещу нас. Не ми пращай аналитици от Багдад. Трябват ми трошачи на кости, хора, които избиват вратата с крак и после ритат по задника мръсника, докато не проговори.

— Мич, мисля, че трябва да се спреш и да обмислиш добре какво ще предприемеш. Аз ще съм в Белия дом в…

— Те ще я изтезават! — изръмжа Рап.

— Мич — О’Брайън отново въздъхна — никой от нас не иска това да се случи, но не можеш да се държиш като каубой. Трябва да…

— Не ми казвай какво да правя! — изкрещя Рап в телефонната слушалка. — Ти и всички останали във Вашингтон вземете да си напъхате миризливите глави в пясъка за следващите двайсет и четири часа и ме оставете да направя каквото трябва, за да я върна.

— Няма да стане. Не мога да ти позволя да го направиш.

— Тогава по-добре си вземи отпуск.

— В момента си под впечатлението на случилото се и си пристрастен. Трябва да се спреш и да се охладиш… не забравяй, че има закони.

— Май говорим на различни езици. Ти си свободен да се покриеш и спасиш кожата си, Чарли. — Рап поклати сърдито глава и добави: — Но аз още си спомням времето, когато работеше с партньор. Когато действаше като оперативен разузнавач. А сега гледам, че си се превърнал в поредния клатещ си краката чиновник-женчо.

Последва дълго мълчание и накрая О’Брайън отвърна:

— Ще се престоря, че не съм чул това, което току-що каза и ще си го обясня с факта, че си под силен стрес.

— Не се отричам от думите си, Чарли. Когато всичко свърши, ако медиите те погнат, съм готов с удоволствие да поема цялата вина. А сега ме извини, но трябва да си сложа белите ръкавици и да попитам тези типове дали желаят да се възползват от правото си на адвокат.

Рап прекъсна разговора точно когато „Хамърът“ забави скорост и спря пред резидентурата на ЦРУ.

Шофьорът хвърли поглед към Рап и му каза:

— Това е третата ми командировка тук. Де да можеше повече хора във Вашингтон да мислят като вас.

— И на мен ми се иска да беше така. — Рап слезе от джипа и изчака войниците да разтоварят пленника, който беше пътувал с тях. Рап беше разделил тримата. Командирът, който говореше персийски, натовари в „Страйкъра“, ченгето, завързано за носилка, постави в задната част на втория „Хамър“, а редовият боец на милицията, когото беше пратил в безсъзнание с ритник в главата, пропътува разстоянието заедно с него. Рап вече трескаво умуваше каква стратегия да избере. Трябваше да изстиска и изтръгне информацията от тези типове, колкото се може по-бързо. С обикновен бой едва ли щеше да успее. Поне не и в краткосрочен план. Ако разполагаше с няколко дни, можеше да ги поизтощи, но в момента времето беше лукс, който не можеше да си позволи. Трябваше да измисли нещо по-хитро и оригинално.

Не можеше да каже със сигурност колко дълго би се държала Кенеди и не искаше да се стига до там. Нещата бяха на лична основа. Самият Рап беше изтезаван преди години. Той отчаяно искаше да й спести болката, страданието и унижението. Неусетно се замисли, че за жена изпитанието беше много по-тежко и се опита да прогони от съзнанието си мрачната мисъл. Сега трябваше да се концентрира върху конкретните стъпки по намирането й, а не да изпада в паника и тревога. И нямаше и секунда за бавене.

Пристигнаха още два „Хамъра“. Рап позна командира на базата генерал Гифърд, който слезе от водещия джип. Генералът беше в пълна бойна екипировка, включително с каска на главата. Той веднага се насочи към Рап.

— Вдигнал съм разузнавателни хеликоптери във въздуха. Задействал съм и три „Предитъра“, а два „Рийпъра“ са на път от Багдад. В града се влиза от четири главни пътища, шест второстепенни. Сто и първа въздушнодесантна дивизия е пристъпила към организирането на пътни контролно-пропускателни пунктове по всичките десет шосета и магистрали.

— А реката?

— Погрижили сме се и за нея, на север и на юг — отвърна той с отсечения си военен маниер. — В момента мобилизираме всички налични войници и ги изпращаме на улицата. С нещо друго мога ли да помогна?

Рап си припомни разговора, който преди малко беше провел с О’Брайън.

— Да. — Той посочи с палец към тримата пленници с качулки на главите. Единият от тях можеше да върви сам, докато другите двама бяха на носилки. — Тези мъже с чувалите на главите… не си ги виждал никога… ясно?

Гифърд погледна към пленниците, после отново към Рап. Поколеба се за миг, обмисляйки евентуалните последици. После бързо кимна и отвърна:

— Какви мъже? Никого не виждам. — Генералът се обърна и се насочи обратно към „Хамъра“ си. — Преди да се качи, се провикна зад гърба си: — Ако ти трябва нещо, само кажи.

Секунди след като генералът потегли, пристигна Стилуел с кюрдите. Рап нареди на войниците да оставят на земята носилките и оттам ги поеха кюрдите. Колкото по-малко американски военни станеха свидетели на това, толкова по-добре. Рап и Стилуел влязоха във фургона с кабинетите и приемната.

— Имаш ли фотоапарат? — попита Рап.

— Полароид или цифров?

— Полароид.

Стилуел влезе в кабинета си и донесе фотоапарата.

— Нещо друго?

Мич провери дали фотоапаратът беше зареден.

— Да… разбери къде са телата.

— Кои тела?

— Онези, за които питах капитана от групата за бързо реагиране… — Той щракна с пръсти и се помъчи да се сети името.

— Капитан Дженсън.

— Да, същия. Казах му, че искам да докара телата тук, за да можем да ги идентифицираме. Погрижи се да ги донесат.

— Защо не в моргата на базата? — объркан попита Стилуел.

— Тук… право тук. Искам да ги съблекат чисто голи и да ги хвърлят в най-голямата килия, с която разполагате. Искам всяка педя на пода затрупана с трупове.

— Сериозно ли говориш? — попита го намръщен Стилуел.

— Да! — извика Рап.

Стилуел леко се стресна и отстъпи назад.

— Нещо друго?

Рап вече беше тръгнал към вратата. Спря се и го попита:

— Какви саундтракове би ми предложил, за да помогнем на момчетата да се размекнат?

Стилуел вдигна очи към тавана и изреди по памет:

— „Обичам те, Барни, ти обичаш мен“, „Макарена“, онази досадна песен на Нели Фуртадо, много хеви метъл… малко Бари Манилоу, който лично аз смятам, че не струва. Той е музикален гений, но…

— Не! — изкрещя Рап. — Имам предвид саундтракове, записи на измъчвани хора… крясъци, писъци, скимтене, умоляване за живота. Не ти искам сладникавия „Барни“. Нямам цяла седмица да се занимавам с тези негодници.

— О… извинявай. Да, имаме няколко такива записа.

— Пусни един. — Рап излезе от кабинета и прекоси площадката пред фургоните. Контейнерите-помещения за разпити се намираха до един огромен бежов хангар. Те бяха поставени един до друг и покрити с три пласта чували с пясък. Открити бяха само вратата и климатикът. Рап влезе вътре и мина покрай малко бюро и табло с монитори от наблюдателни камери. Дванайсет екрана с диагонал двайсет и пет сантиметра. По един за всяка килия. На бюрото седеше мъж в джинси и тениска. Беше вдигнал краката си и четеше списание.

Рап се спря и посочи мониторите.

— Записвате ли какво се случва в килиите?

— Непрекъснато. Двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. Разпореждане на Конгреса, заслуга на „Абу Гариб“.

— Страхотно — изръмжа Рап. — Записите на хард диска ли се съхраняват?

Мъжът погледна към компютъра на пода.

— Да.

— Извини ме за малко.

Рап се приближи до компютъра и изтръгна всичките свързани към него кабели.

— Хей, нямаш право. Това е против…

Преди онзи да е довършил, Рап го сграбчи под мишницата и го вдигна от стола.

— Я вземи си почини.

След тези думи го избута навън и се запъти към килиите. По средата по дължината на трите контейнера бяха изрязани отвори, като по този начин се образуваше нещо като коридор. От всяка от страните на коридора бяха оборудвани по шест килии. Всички врати и стени бяха стоманени, с дебелина един сантиметър, със звукоизолираща пяна по средата. Рап се натъкна на единия от кюрдите в коридора и го попита къде е пленникът, за когото предполагаха, че е някакъв водач. Кюрдът му посочи последната килия вляво. Мич отиде до вратата и погледна през шпионката. Мъжът лежеше на носилката, поставена по средата на килията. Мич отключи бравата, влезе в килията и застана до него. После се наведе и рязко смъкна качулката от главата му.

Мъжът погледна само за секунда и тъй като ръцете му бяха вързани и не можа да закрие очите си с длан, пак ги затвори. Рап вдигна фотоапарата към лицето на пленника и го фотографира. Полароидът щракна и веднага изплю почти проявената фотография. Рап се наведе и с главата си засенчи лампата на тавана.

— Отвори очи — каза му той, този път на английски.

Мъжът бавно се подчини.

— Къде я отведоха?

Мъжът стисна устни, сякаш отново се канеше да се изплюе.

Този път Рап го изпревари. Десният му юмрук се стовари право в устата на нещастника. Онзи се изкашля и изплю кръв и един счупен зъб.

Рап изчака няколко секунди, след което с любезен и спокоен тон добави:

— Добре, ами тогава ще трябва да го направим по трудния начин. Но знай, че ще ми кажеш. Непременно ще ми кажеш.

Мъжът изплю кървава храчка и отвърна:

— Майната ти.

Рап се изсмя и се наведе по-близо.

— Нека да ти разясня как ще стане. Ще започна като ти клъцна лявата топка… а после ще ти отрежа и дясната.

Мъжът затвори очи.

— И ако и тогава не ми кажеш… Няма да издържиш още дълго. Повярвай ми. Ще си изпееш всичко, което знаеш, защото никой нормален мъж не би искал да му отрежат онази работа и да му я натикат в гърлото.

Рап се изправи и когато пленникът отвори очи, той направи още една снимка. Почти веднага след това отвъд вратата се разнесоха викове и писъци на мъчителна болка. Без да каже нито дума повече, Рап се обърна и излезе.