Врагът сред нас

23.

Слънцето залязваше зад хоризонта, когато „Гълфстриймът“ се появи от разкъсаните облаци и се спусна към земята. Град Мосул се разпростря под тях, разсечен откъм източния край от река Тигър. Пет главни моста съединяваха централната част на града с население около два милиона души с покрайнините. Мястото беше възникнало в древността като търговско средище. Векове наред тук се бяха стичали представители на най-различни етнически и религиозни общности. В края на осемдесетте години на миналия век Саддам Хюсеин сложи край на това многообразие. Той прогони евреите и християните, но най-брутално постъпи с кюрдите.

Диктаторът ги замести с чистокръвни сунитски семейства, които се бяха заклели във вярност към него или бяха от родния му град Тикрит. Кюрдите бяха изгонени насила от града и намериха убежище в планините по границата с Турция. Там те продължиха да създават партизанската си армия и да не признават властта на Саддам. След падането на диктатора градът се беше оживил неимоверно. ЦРУ беше създало много ефикасни връзки с кюрдите. Винаги когато ситуацията в Мосул загрубееше, ЦРУ се обръщаше за помощ към кюрдските си приятели, базирани на север от града. Кюрдите влизаха в Мосул и светкавично се разправяха с фракцията, предизвикала размириците. В северната част на Ирак шиитите бяха далеч по-малко отколкото на юг, но това не спираше Иран да изпраща бригадите „Бадр“ да сеят смут. Нито спираше опитите на „Ал Кайда“ да разпалва вражда между сунитите и кюрдите.

Рап погледна през илюминатора на десния борд и преброи мостовете. Не можеше да разбере защо страната просто не беше разделена на три. Тя беше образувана в сегашния си вид чак след края на Първата световна война. В продължение на пет века турци, кюрди, персийци и афавиди бяха водили войни за плодородните земи, намиращи се между реките Тигър и Ефрат. После бяха дошли британците и французите, решили да преначертаят картата на Близкия Изток и всичко беше отишло по дяволите. Мосул обаче, благодарение на кюрдите, се отличаваше с истинска стабилност. До такава степен, че пилотите се осмеляваха да подхождат по права линия към града. Ако беше Басра или Багдад, те щяха да описват широки кръгове, спускайки се спираловидно надолу и чак тогава да кацнат на летището — доста неприятен начин на приземяване.

Самолетът плавно докосна земята и продължи към сектора на ЦРУ. Там струващият шейсет милиона долара „Гълфстрийм 5“ беше вкаран в хангар с армирана конструкция. Един по един пътниците слязоха от самолета, след което отвориха люка на товарния отсек. Рап грабна обемистата си раница и два черни правоъгълни куфара, а после се насочи към вратата на хангара. Точно навреме, за да види двата приближаващи седана — Форд Краун Виктория и Шевролет Каприс Класик. Колите бяха очукани и целите покрити с прах и се приближаваха с доста висока скорост, което накара Рап да се почувства малко неспокоен.

Шофьорът на първата кола помаха през прозореца. Рап едвам успя да различи лицето — Стан Стилуел, шефът на резидентурата на ЦРУ в Мосул. Колата рязко спря и вратата се отвори със замах. Стилуел се беше нагласил като местен жител в най-добрите традиции на Лоурънс Арабски. С широк панталон и спусната отгоре черна карирана риза, с тъмнобронзов тен и с мустаци, толкова дебели, че сякаш беше започнал да си ги пуска още през пубертета.

— Братко Мич, радвам се да те видя — каза Стилуел и премести цигарата от дясната в лявата си ръка.

Рап се здрависа с него и го прегърна.

— Как я караш, приятелю?

Рап познаваше Стилуел от над десет години. С няколко години по-голям от него, Рап му беше нещо като духовен учител и наставник при неговите първи задгранични операции.

— При мен всичко е наред. Нещата тук, в Кюрдистан, са добри.

— Обзалагам се, че е така. Колко любовници имаш?

— Няколко. — Стилуел се усмихна.

— Знаеш ли, някой ден Бог много ще ти се ядоса и ще трябва да избираш — или женитба, или кастрация.

— Досега никой не ме е хванал.

Рап искаше да му припомни, че едва е успял да разубеди Кенеди да не му се накара за една от необявените му любовни забежки, но реши, че е по-добре да премълчи пред Ридли.

— Тези думи добре ще стоят на надгробната ти плоча.

— Не говори така.

— Само казвам, че рано или късно късметът ще ти изневери.

Стилуел дръпна от цигарата.

— Май си прав.

— Готово ли е всичко?

— Ъхъ. Той ни чака в дома ми. Дай ми този багаж. — Стилуел погледна над рамото на Рап и забеляза Ридли — Хей, шефе, какво е положението?

— Кофти — изръмжа Ридли.

— И аз се радвам да те видя. — Стилуел взе двата куфара на Рап и ги прибра в големия багажник на седана. — Шефе, защо не се качиш при Майк във втората кола? Не очаквам проблеми, но ще е глупаво да ги улесняваме по този начин.

— Стан — обади се отново Рап и посочи Дюмонд. — Запознай се с Маркъс.

— Здрасти, Маркъс, дай да сложа в багажника тези куфари. — Стилуел вдигна първия куфар и за малко не го изпусна. — Леле, какво носите вътре, бе?

— Оборудване.

— Не думай.

Рап отиде до задната част на колата, където се бяха събрали останалите.

— Роб обясни ли ти всичко? — попита той Стилуел.

— Не много подробно, но разбирам какво си намислил.

— И?

— Страхотно е, харесва ми.

— А Масуд?

Масуд Махабад беше главният водач на МЕК в Мосул.

— И той смята, че е страхотно.

— Можем ли да разчитаме на него?

Стилуел хвърли фаса на земята и извади нова цигара от смачканата кутия.

— Масуд е може би най-благонадеждният човек тук.

— Хубаво. Ще ни трябва ли малко повече хардуер за пътуването? — Рап имаше предвид оръжие.

— Не, няма да спираме.

— Сигурен ли си? — недоверчиво попита Рап.

— Ако така ще се почувстваш по-добре, върви отпред. — Стилуел повдигна края на ризата и показа пистолет „Глок“ с два резервни пълнителя. — На тавана е прикрепена едрокалибрена пушка, а под таблото на шофьора е скрит картечен пистолет P-90.

— Това ми стига. Да потегляме.

Ридли и Дюмонд се качиха във втората кола, а Рап се настани в първата при Стилуел. Веднага щом седна отпред, Рап бръкна под таблото и измъкна оттам картечния пистолет. Оръжието, конструирано по схемата „булпап“, беше с малки размери, отличаваше се с изключителна точност при стрелба и беше специално предназначено за тесни и затворени пространства. Рап издърпа затвора, за да провери дали има вкаран патрон в цевта, след което върна оръжието на мястото му.

— Нападали ли са те, откакто си тук? — попита Рап, след като потеглиха и се насочиха към портала.

— Няколко пъти, още когато се движехме със Събърбани. — Стилуел поклати глава. — Доста глупаво беше от наша страна. Те бяха като едни големи дебели мишени. — Шефът на резидентурата хвърли поглед към Рап. — Вече за нищо на света не се качвам в такъв.

— Хитър ход. Тази врата ми изглежда доста тежка. Да не сте поставили бронирани плочи?

— Да. Всъщност Масуд ми направи тази услуга. Неговият бизнес с авточасти в момента направо процъфтява. В допълнение към това се занимава и с брониране на стари автомобили като този.

Излязоха от главния портал и заописваха зигзази между бетонните бариери, докато накрая не излязоха на главния път. Стилуел зави на север и изгаси цигарата в пепелника. После извади от жабката чиста боксьорска гума за уста и я показа на Рап. Сложи я в устата си и даде газ до дупка. Големият осемцилиндров детройтски двигател заръмжа като разярен звяр.

— Оттук започва най-опасният участък от маршрута ни. Прилича на шампионата „Индикар 500“, само че с бомби.

Раи бързо си закопча колана и попита:

— А гумата за какво ти е?

— Тия хора са едни от най-лошите шофьори в света. Един от нашите попадна в катастрофа преди няколко месеца. Толкова силно го удариха, че при удара си отхапа езика.

Рап изгледа Стилуел да не би да се занася с него. Щом обаче забеляза побелелите кокалчета на пръстите на приятеля си, с които той беше сграбчил волана, реши, че всичко е напълно сериозно. Стисна здраво дръжката на вратата и се помоли наум.