Врагът сред нас

20.

Когато „Гълфстриймът“ кацна на международното летище „Бен Гурион“, към него веднага се доближи камион-цистерна. След като резервоарите на машината бяха заредени, пилотите придвижиха машината към един овехтял хангар, разположен далеч от главния пътнически терминал. Пилотите от ЦРУ внимателно прокараха самолета с размах на крилете двайсет и осем метра и половина през широките трийсет метра врати на хангара, след което изгасиха двигателите. Мич Рап надникна през илюминатора на левия борд и огледа мъжете, които се бяха събрали да го посрещнат. Приличаха на някакви персонажи от филм за Студената война, които се канеха да разменят заловени шпиони на Чекпойнт Чарли.

Той разкопча колана на креслото, стана и погледна Роб Ридли, който понечи също да се изправи.

— Стой си на мястото — каза му.

— Да бе, сигурно — отвърна шефът на близкоизточния отдел на ЦРУ и направи нов опит да стане.

Рап твърдо го спря като постави длан на рамото му и го побутна надолу.

— Сериозно ти говоря.

— Ама досега седях, цели дванайсет часа — оплака се приятелят му. — Да не си се побъркал? Трябва да се разтъпча, да раздвижа краката си.

— Ако слезеш от самолета, може да се наложи да ти счупя краката. Затова остани на мястото си, докато не ти кажа да слезеш.

— Бога ми, ти си отгледан не от хора, а от глутница вълци. Защо все заплашваш с насилие?

— Стой мирно. Нали знаеш колко е потаен Бен.

Рап тръгна по пътеката и се спря до креслото на Маркъс Дюмонд, главният компютърен спец на Ленгли и ненадминат хакер.

Дюмонд вдигна глава към него и го попита:

— Какво става?

— Остани тук, докато разговарям с Бен. Той не обича непознати.

Раи продължи по пътя си и свали трапа на самолета. Наведе се, за да не се удари в ръба на отворения люк и бавно слезе по стъпалата. Облечен беше с официален черен панталон и риза с къс ръкав, спусната отгоре. Черните му италиански мокасини стъпиха върху гладката бетонна настилка и той се насочи към главния директор на Мосад. С гъстата си четина на лицето и разрошена черна коса Рап повече приличаше на местен за този регион отколкото посрещачите му. Това, разбира се, не беше обичайното му облекло, но му позволяваше да се слива със средата, в която се налагаше да действа. Твърде голяма част от наемните охранители, командировани в Близкия Изток, ходеха облечени с бежови тактически облекла и кубинки. По този начин на фона на местните жители веднага се набиваха на очи, което до известна степен беше възпиращ фактор за нападателите. Нещо от сорта на предупредителен знак „Не се закачай с мен. Въоръжен съм и ми е разрешено да стрелям по всеки, който ми се изпречка на пътя.“ Но пък имаше и недостатък — така наемниците бяха ясно забележими. А Рап не искаше това. Там, закъдето беше тръгнал, трябваше да се слее с местните, да се движи сред тях като риба във вода.

Фридман беше в компанията на двама мъже — по един от всяка страна. Изглеждаха така, сякаш само чакаха сигнал от шефа си да прекършат Рап на две. Самият Фридман не се отличаваше много от тях. Метър и седемдесет на ръст, тежащ сто и петнайсет килограма, с рамене и врат на боксьор тежка категория и лъщяща плешива глава с масивна челюст. На младини се беше занимавал доста усилено с вдигане на тежести. Сега, превалил шейсетте, той беше оставил тези занимания на хора като двамата му придружители.

— Бен, колко любезно от твоя страна да дойдеш и да ме посрещнеш — каза Рап, когато приближи групата.

Фридман си остана с кисела физиономия.

— Всеки път като стана от сън, първо се сещам за теб.

— Още ли ти става на тази възраст? Браво на теб, старо куче.

Костотрошачът отдясно на Фридман пристъпи половин крачка напред.

— По-леко убиецо — каза Рап. — Не ми се иска да ти наритам задника точно пред очите на шефа ти и твоя брат-близнак.

— Имах предвид дупката от куршум, която направи в крака ми — продължи директорът на Мосад.

— Ами, Бен, не ми се мисли какво би ми сторил, ако аз бях убил израелски гражданин и ти ме беше хванал да се меся в политиката на страната ви.

Фридман предизвикателно вирна брадичката си, без да обръща внимание на двамата бодигарда, които гледаха в момента към него.

— Какво?… Не си казал на двамата си горилоподобни приятели? — попита с престорена изненада Рап. — О, с удоволствие ще го направя вместо теб. Ще ги осветля за тайната операция, която ти провеждаше срещу най-верния съюзник на страната ти. Та значи, момчета, нещата стояха така…

— Стига! — извика Фридман. — Почакайте ме отвън — отсечено нареди той на двамата. Подобно на дисциплинирани ротвайлери бодигардовете се подчиниха на командата на стопанина, обърнаха се и се отдалечиха без да се налага да им се повтаря. Веднага щом се отдалечиха достатъчно, за да не чуват, главният шпионин на Израел процеди през зъби:

— Какво искаш?

— Малко измъчен и изтощен ми се виждаш, Бен. Да не би да не си спал напоследък?

— Единствената причина да дойда е, че президентът ви настоя да се срещнем. Какво искаш?

— Не искам нищо, Бен.

Фридман го погледна изкосо.

— И прелетя океана, само защото ти липсваше красивата ми физиономия.

— Не, прелетях океана, за да ти благодаря.

Израелецът се ококори.

— За какво да ми благодариш?

— Че ни направихте услуга и унищожихте иранската ядрена програма.

Фридман го погледна право в очите и отвърна:

— Понятие си нямам за какво говориш.

Рап постави единия си крак напред, скръсти ръце и с тон на възхищение каза:

— Мисля, че ти си най-изкусният лъжец в света, Бен.

— Изречено от устата на експерт в тази област като теб, това значи много за мен.

— Благодаря за комплимента. А сега сериозно. Знам, че вие сте унищожили обекта и вие го знаете също. Аз съм на ваша страна. Казах на президента Аликзандър, че ни направихте огромна услуга.

— Не сме хвърляли бомби по комплекса и не ме интересува какви ги говори оня дребен ненормалник… В момента на атаката нито един израелски самолет не е прелитал над територията на Иран, което ме води до един-единствен извод.

Рап се усмихна.

— Интересно, да го чуем.

— Мисля, че забелязаните самолети над Исфахан може би са били американски.

— Да бе, някой от нашите пилоти е превъртял и е бомбардирал обекта самоинициативно, без одобрението на Пентагона и президента.

— Казвам само, че самолетът, който са видели над Исфахан, не е бил наш, а значи е по-вероятно да е ваш.

— Невероятен си, Бен. Прелетях почти десет хиляди километра, за да ти спася задника, а ти ме правиш на глупак и ми излизаш с някакви плоски лъжи.

— Не помня да съм те молил да ме спасяваш.

— Не си, но със или без съгласието ти, смятам да направя точно това.

— Не се нуждая от помощта ти.

— Напротив, нуждаеш се и още как — с надигащо се негодувание отвърна Рап. Той отстъпи назад и добави: — Като се имат предвид предишните ни спречквания, може би президентът не постъпи добре, като изпрати мен, но така се получи. Искрено съм благодарен на съдбата, че вашите хора имаха куража да решат проблема по този начин. Президентът, макар и обстоятелствата да не му позволяват да го заяви публично, е на същото мнение като мен. Той ме упълномощи да проведа операция, целта на която е да свали вината от вас и да изобличи лъжите на иранските управници.

— Не съм…

— Бен, остави ме да довърша, ако обичаш. Знам, че вие сте го направили и дори знам как сте го направили. Не е имало никакви самолети, нито ракети. Нищо подобно. Вкарали сте някого вътре, взривили сте онова чудо и то се е срутило само върху себе си. Чисто и елегантно. Възхищавам ви се за този успех и ако ти не беше такава голяма досада, още сега щях да ти се хвърля на врата и да те прегърна.

Фридман се намръщи още повече.

— С колко души си говорил на тази тема?

— Само с Айрини и президента.

Шефът на Мосад въздъхна и се огледа из хангара. По притеснения му поглед личеше, че Рап е разкрил една от най-ревниво пазените тайни на Израел.

— Кой е източникът ти на информация?

Рап се усмихна. Фактът, че Фридман задаваше подобен въпрос, беше равносилен на признание.

— Имам си приятел в твоята фирма. — Мич добре разбираше, че тези думи, макар и лъжа, щяха да изкарат директора на Мосад от кожата му. Той се възползва от момента и премина по същество: — Искам вашето правителство да ни съдейства. Пазете мълчание и продължавайте да отричате всичко. Без значение какво казват иранците и с какви доказателства те твърдят, че разполагат, само не признавайте участието си в инцидента. В петък сигурно ще организират спектакъл в ООН и ще ви обвинят официално за Исфахан. След като си изиграят представлението обаче, ние ще им издърпаме чергата изпод краката и ще ги накараме да изглеждат като пълни идиоти.

Фридман се заинтригува от предложението.

— Какво сте намислили?

— Не се тревожи, много скоро ще разбереш. Отново искам да предам благодарностите на президента. Не те харесвам, Бен, но определено се възхищавам на дързостта и смелостта ти. — Рап се обърна и тръгна към изхода.

— Къде отиваш? — провикна се зад гърба му Фридман.

— В Северен Ирак — провикна се в отговор Рап. — Ще ти спасявам задника.