Врагът сред нас

24.

В отвратително настроение, Имад Мухтар огледа недоволно правоъгълната маса. Тъй като беше човек на действието, нищо не го тормозеше така, както да слуша разни мекушавци да говорят баналности и да сипят празни обещания. Всеки път се получаваше така с тези самохвалковци. Ще изтласкаме Израел в морето. Ще унищожим цялата страна, ще я заличим от картата. Ще накараме американците да си платят. Ще… ще… Само обещаваха, а в действителност не си мръдваха пръста, за да изпълнят и една стотна от заканите си.

Мухтар страшно много искаше акциите му да надхвърлят рамките на Израел. Малката еврейска страна вече му беше станала скучна и показваше признаци на слабост. Старата гвардия там постепенно отмираше. Онези, които помнеха за неизпълнените закани на арабите си отиваха, а на тяхно място идваха млади евреи, на които им беше писнало от нападения и атентати, от кръвопролития и убийства. Толкова им беше писнало, че се бяха хванали като удавници за сламка в илюзията за някакъв мир. Мухтар не изпитваше и капка уважение към тях. Той може и да мразеше техните прадеди и бащи, но имаше респект към тях — към тези твърдоглави и упорити негодници. Младото зелено поколение — както в Тел Авив, така и в Бейрут — с техните айподи и мобилни телефони, постепенно губеха националната си идентичност.

Мухтар беше в надпревара с времето и технологията. Никой друг от присъстващите тук, в конферентната зала на Аматула, не разбираше какви промени стават по границите на страната им. Те до такава степен си бяха повярвали в Ислямската революция, че дори приемаха собствената си пропаганда за истина. И вярваха, че печелят войната на Изтока срещу Запада. Мухтар обаче беше реалист. Броят на загиналите американски войници в Ирак беше смешно малък в сравнение с предишните конфликти. Последния път, когато Иран воюва с Ирак, умряха един милион души. Така или иначе обаче, те трябваше да накарат американците да се изтеглят възможно най-скоро. Ефектът от окупацията им беше твърде сериозен, за да не му обръщат внимание.

Телевизията, радиото, интернет, мобилните телефони и зачестилите пътувания размиваха границите между раси и етническа принадлежност. С всеки следващ ден, в който американската военна машина оставаше в Близкия Изток, правоверните мюсюлмани губеха за каузата все повече младежи, които падаха жертва на изкушението от капитализма и комерсиализацията. Разширяваше се икономическият просперитет, както и влиянието на имигриралите през десетилетията араби от Ливан и Палестина в Европа, Америка и Канада. Този просперитет ги обезкървяваше, лишаваше ги от сърдитите млади мъже, нужни им, за да продължат борбата. Доволните от живота юноши не желаеха да постъпват в редиците на атентаторите-самоубийци. За щастие, саудитците и пакистанците продължаваха да доставят за Ирак достатъчно на брой млади мъже, чиито мозъци бяха промивани във финансирани със саудитски пари медресета. Атаките на атентаторите, колкото и незначителни в стратегически план да биха те, пречеха на американците да установят мир и стабилност. Трябваше да открият нов фронт, да ударят янките в носа и да ги принудят да се изтеглят. Ако не го стореха, рискуваха да допуснат заразата на икономическия просперитет да се разпространи още по-широко. А случеше ли се това, хората щяха да изгубят куража да се бият.

Дърдоренето продължи, като всеки следващ съветник на Аматула се стараеше да надскочи в обещанията и заканите преждеговорящия. Търпението на Мухтар беше на изчерпване. Аллах със сигурност му беше отредил по-различна съдба. Защо иначе би го оставил жив след ужасната атака срещу ядрения комплекс? Изкара първия ден в болницата, натъпкан с болкоуспокояващи. Дробовете още го боляха от кашлицата. Когато Аматула изпрати да го повикат, той охотно се съгласи да се махне от болницата и да се отърве от досадните изследвания и човъркания на лекарите и сестрите. Ако знаеше обаче, че съвещанието ще протече по този начин, би предпочел да си остане в леглото.

Генерал-майор Дадрес, главнокомандващият въоръжените сили, се отрече от думите си, че само да даде заповед, неговата брегова артилерия ще потопи цялата американска армада в Залива. Сега твърдеше, че макар и да причини големи жертви на Съединените щати, подобен агресивен ход би се счел за обявяване на война и би повлякъл след себе си сериозен отпор.

— А това, което те ни причиниха, как го наричаш? — попита го Аматула с полуусмивка. — То не е ли обявяване на война? Да си седим и да оставим нападението им безнаказано, така ли?

— Не, разбира се — отвърна генерал Дадрес, стремейки се да прозвучи трезво и разумно. — Но действията ни трябва да са адекватни и пропорционални.

Мухтар отметна глава назад и изръмжа недоволно. Аматула и съветниците му се обърнаха към него, за да видят какво беше ядосало грубоватия лидер на „Хизбула“.

— Какво има? — попита ги Аматула, леко развеселен от случилото се.

— Слушам и не вярвам на ушите си — отвърна Мухтар без изобщо да направи усилие да скрие недоволството и отвращението си от болшинството присъстващи. — Адекватно, пропорционално… дрън-дрън. Във войната няма равни пропорции. Бяхме нападнати от Израел и Америка без да сме им давали повод. Правехме точно това, което и Израел, но преди тридесет години, когато създаде свои ядрени оръжия в противоречие с резолюциите на ООН и Международната агенция за атомна енергия. Тъкмо затова и те имат най-малкото право да постъпват така с нас.

На вратата се почука и след миг влезе Азад Ашани. Министърът на разузнаването огледа масата и събралите се около нея. Накрая спря очите си върху Аматула и каза:

— Извинете, че не можах да дойда по-рано.

— Казаха ми, че си в болницата.

Ашани се хвана за опора за един от празните столове.

— Лекарите обичат да се презастраховат.

Аматула изгледа подозрително с присвити очи Ашани, след което се обърна към генерал Дадрес:

— Докъде бяхме стигнали?

— Мисля, че трябва да попитаме нашия ливански приятел какво да правим.

Мухтар си отбеляза факта, че генерала намеси в разговора втората му родина. Изкуши се да му зададе въпроса колко души е изгубил той в битката срещу Америка и Израел, но размисли.

— Ти ще ги удариш — каза той със спокоен и равен тон. — Идеята — обърна се към Аматула и продължи: — да потопим един от нашите танкери и да обвиним американците е добра, но ми се струва, че трябва да минем един ход по-напред. Ще потопите танкера и веднага ще насъскате новите, закупени от Русия, подводници да издебнат техните самолетоносачи и да ги потопят.

— Ако докоснем с пръст и един техен самолетоносач — реагира шокиран Дадрес — те ще пратят на дъното целия ни флот.

— Ами да го пратят. То пък един флот.

Дадрес се отвърна от Мухтар и се обърна към Аматула:

— Аз съм за решителни действия, но трябва да сме пълни глупаци, за да не се съобразим с мощта на американците при евентуален ответен удар.

На Мухтар не му беше присъщо да седи спокойно, докато някакъв си възпълен угоен и дърт генерал го нарича глупак.

— Знаеш ли колко от хората ми загинаха в боевете срещу Америка и Израел? — Той не даде възможност на генерала да отговори. — Хиляди. А колко от твоите подчинени са загинали, генерале?

Лицето на Дадрес се изчерви от яд. Той удари с юмрук по масата и излая:

— Няма да позволя да обиждаш войската!

— Много хубаво! — Мухтар се изправи. — Значи се уговаряме така: ти ще ги пратиш в битка, както аз пращах моите три десетилетия поред.

— Как смееш! — Генералът също стана от стола.

— През целия си живот само това правя, генерале — да смея и да съм дързък. Смея сам да влизам в сражения. Смея да заповядвам на хората си да се сражават. Смея да се опълчвам срещу израелците, които биха дали мило и драго за главата ми. Предизвиквам французите, американците. Списъкът е дълъг и обширен. Нека пуснат техните бомби. Нека потопят флота ни. Но те никога няма да нападнат и нахлуят в страната ни.

— Дори и ако потопим техен самолетоносач?

— Особено ако потопим самолетоносач. Обикновените американци са уморени от войната и вече започват да се уморяват всеки път да се застъпват за евреите-престъпници. Сега е времето да бъдем смели и дръзки. — Мухтар тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита го Аматула.

— Връщам се в Ливан, а оттам в Америка, където възнамерявам да отмъстя за атаката срещу страната ви. — Мухтар рязко отвори вратата, излезе и я затръшна с всичка сила.

Ашани бавно обърна глава към присъстващите и погледна към всеки от тях един по един. Всички без изключение бяха навели очи от срам с изключение само на Аматула. Той се беше ухилил зловещо и гледаше отнесено някъде в пространството. Ашани го наблюдава внимателно в следващите няколко секунди. Ъгълчетата на устните на Аятолаха бавно се извиха нагоре и той доволно се усмихна. Ашани вече беше достатъчно разтревожен от чутото, но сега го обзе много лошо предчувствие и стомахът го сви. Нещо му подсказваше, че Аматула беше инструктирал Мухтар да провокира събралите се към дръзки, но неразумни и прибързани действия.

Министърът на разузнаването не се съмняваше как биха постъпили американците, ако някой от самолетоносачите им бъдеше поразен. Особено предвид обстоятелството, че те твърдяха, а по всяка вероятност бяха прави, че не са замесени в атаката над Исфахан. Ашани познаваше добре колегите си. Ако някой оспореше честта и достойнството им, те непременно щяха да реагират, за да го опровергаят. Особено ако този някой беше човек без знатен произход като Мухтар. Ашани на всяка цена трябваше да ги забави, да охлади страстите им.

Той се покашля високо и изрече:

— След няколко часа Салехи ще произнесе обръщение към Съвета за сигурност на ООН. Информираха ме, че Държавният секретар на САЩ е заминала за Ню Йорк и също иска да говори пред Съвета. Директорът на тяхното ЦРУ се свърза с мен и иска да обсъдим случилото се.

— Накъде клониш? — попита го Аматула.

— Преди да предприемем нещо, което ще изложи на риск правителството и народа, според мен е редно първо да говорим с американците и да видим какво ще предложат, за да се избегне конфликта.

Един по един съветниците закимаха утвърдително.

— Мога да изчакам ден, най-много два, преди да пристъпим към решителни действия — каза Аматула. — Но искам плановете да бъдат подготвени час по-скоро. Когато дам заповеди, искам да бъдат изпълнени незабавно. Достатъчно ясно ли се изразих?

Един по един насядалите около масата отвърнаха утвърдително. Дори Ашани. Въпреки здравословното му състояние на него му предстоеше утре сутринта да пътува до Мосул. Ако не проведеше разговора с Кенеди и то колкото се може по-скоро, ситуацията можеше да излезе извън контрол.