Врагът сред нас

26.

Ашани погледна часовника си. Ако шофьорът му се справеше с натоварения трафик, щяха да стигнат на време. Министърът на разузнаването отвори малко шишенце успокоителни, които му беше дал лекарят и глътна няколко хапчета наведнъж. В интервала между заседанията на Съвета той се бе върнал в кабинета си в Министерството на разузнаването и беше уточнил детайлите. Срещата му с Кенеди трябваше да се състои следобеда на следващия ден в Мосул. Там се бяха срещнали за първи път. Всички освен него бяха настръхнали от напрежение. Дали спокойствието му не се дължеше на хапчетата? Шефът на охраната му не се радваше много на цялата тази прибързаност и припряност и настояваше да му дадат повече време да проучи терена. Това не изненада Ашани — хората от охраната по принуда бяха параноици. Наложи се спокойно да им обясни, че не е хубаво да се месят, защото американците най-малко биха искали точно в този момент да възникнат усложнения.

Шефът на охраната, Рахад Техрани, отвърна, че го притесняват не американците, а Муджахедин-е-Халк. Предния ден комуникациите в северните провинции значително зачестили и оттам постъпили съобщения, че имало прояви на гражданско неподчинение. Ашани не придаде голямо значение на това и го отдаде на кюрдите, които са се възползвали от удобния момент, за да всеят безредици. Той увери Техрани, че може да бъде спокоен, но вътре в себе си изпитваше известни съмнения. С всяка следваща криза хората в северните провинции на Иран ставаха все по-дръзки. А точно сега последното, което им трябваше, бяха масови бунтове и въстания.

Колкото повече наближаваха президентския дворец, тълпите от пешеходци и автобуси ставаха все по-гъсти. Аматула беше пратил пропагандистите си из страната, за да разпалят и организират антиамериканска демонстрация. Отменени бяха часовете в училищата и лекциите в университетите. Властите бяха осигурили безплатен транспорт. Цялото множество се беше насочило към старото американско посолство. Макар и американците да си бяха заминали оттам преди повече от четвърт век, Аматула и другите революционни водачи още използваха сградата като сборен пункт и място за изнасяне на своите речи срещу Големия Сатана. Стигнаха до портала на Президентския дворец и влязоха вътре в изобилстващия от зеленина двор. Ашани нямаше желание да вижда за втори път за деня Аматула, но от опит знаеше, че молбата от страна на президента беше равносилна на заповед.

Ашани беше въведен в комфортна стая, разположена до кабинета на Аматула. Тук щяха да гледат речта на министър Салехи пред Съвета за сигурност на ООН. Бригаден генерал Сулеймани от силите „Кудс“, както и Голан Мошени, вицепрезидентът по атомната енергия и генерал-майор Зариф, командващ Революционната гвардия, вече го бяха изпреварили. На всеки от тях беше сервиран чай. Ашани ги поздрави и седна до Сулеймани на едно от кожените канапета. Широкоекранният телевизор излъчваше програмата на Си Ен Ен. На екрана двама журналисти — мъж и жена — говореха за създалото се в залата напрежение между иранския външен министър и американския държавен секретар.

Аматула влезе в стаята с чаша вода в ръката. На лицето му се беше разляла усмивка до ушите.

— Току-що се чух със Салехи. Франция, Русия и Китай са съгласни да подкрепят проекторезолюцията ни. Каза, че ако смекчим тона си към САЩ, най-вероятно към тях ще се присъедини и Англия.

— А другите членове на Съвета? — попита Ашани.

— Южна Африка и Италия са на кантара. Всички останали са на наша страна. Салехи каза, че израелският представител изглеждал доста неловко.

— Не са пратили външния си министър? — изненадан попита Мошени.

— Не, очевидно не искат да го подлагат на унижение.

Аматула се присъедини към насядалите секунди преди Салехи да пристъпи към речта си. Иранският външен министър беше седнал на голямо полукръгло бюро с лице към голяма продълговата маса, зад която се бяха подредили петнайсетте членове на Съвета за сигурност.

Ашани вече се беше запознал набързо със съдържанието на речта. Не беше дълга — по-малко от пет минути. Първата част беше посветена на суверенното право на всяка държава да се стреми към енергийна независимост и да защитава националната си сигурност от външна агресия. Всички членове на Съвета знаеха, че комплексът в Исфахан нямаше нищо общо с енергийната независимост, а по-скоро с ядрените оръжия, но това не попречи на Салехи да изиграе ролята си и да изчете репликите си. Във втората част от речта си той се спря на щетите, нанесени от нападението.

Салехи удари с юмрук по трибуната, когато посочи броя на убитите — триста двайсет и осем учени, техници и работници. Ашани знаеше, че загиналите в действителност са три пъти по-малко, но Аматула искаше да направи по-силно впечатление с утроената бройка. На екрана зад Салехи показаха фотографии на някои от най-бележитите и талантливи ирански учени. Салехи изтъкна и цената от три милиарда долара, на която е бил изграден комплексът — отново утроена от действителната. Най-ужасната последица обаче беше създаденият хаос и бъркотия. Красивият град Исфахан в момента беше изложен на ядрена катастрофа, отстъпваща по мащаб само на Чернобилската. Радиационното облъчване и другите увреждания, причинени на гражданите, бяха неизчислими.

В последната част от речта си иранският външен министър се спря на желанието на страната му да получи възмездие. Според Техеран нямаше съмнение кой стои зад атаката. Но и не бяха споменати конкретни доказателства, с които да бъде уличена държавата, нарушила международното право и дипломация по такъв нечовешки начин. За първи път Салехи спомена Израел и се впусна в кратък исторически преглед на събитията и случаите, при които Израел е нападал мюсюлманските си съседи. В същото време за по-голямо удобство и за целите на пледоарията си той пропусна да спомене и случаите, в които Израел беше нападан от мюсюлманските си съседи. Салехи продължи нататък с думите, че Иран не бил дал никакъв повод, за да провокира подобна атака и накрая изброи исканията на неговото правителство. Цената беше висока. Десет милиарда долара репарации плюс всичките разходи по прочистване и обеззаразяване на района на ядрената катастрофа в Исфахан.

Ашани сам беше помагал при съставянето на тези искания. Предвид пълното разрушение на обекта те смятаха, че са напълно справедливи и в интерес на истината той хранеше известни очаквания, че американците ще платят. Следващото искане трябваше да стресне Израел. Ашани не вярваше Тел Авив да се съгласи, но си струваше да се опита. Салехи настоя Израел да признае, че притежава ядрен арсенал и да разреши на инспектори от ООН пълен достъп до своите ядрени обекти. Когато чу това, израелският представител в Световната организация изглежда наистина се стресна.

Тук Салехи трябваше да приключи с речта си, но той отпи от чашата с вода и каза, че има да добави още нещо. Започна с трагичния инцидент, при който ракета, изстреляна от американската фрегата „Винсенс“ беше свалила и унищожила пътнически самолет на „Иран Еър“, полет 655. Тогава загинаха двеста и деветдесет души, шейсет и шест от които — деца. Продължи с изброяването на половин дузина граждански и военни съдове, потопени от САЩ. Осъди продължаващата подкрепа на Вашингтон за Израел и репресиите и потисничеството срещу палестинския народ. Заяви, че страната му няма да търпи повече изнудването и шантажа от страна на единствената световна суперсила.

Изглежда Салехи подготвяше почвата за някакъв драматичен обрат.

— Тази организация — продължи иранският външен министър — досега никога не е успявала да ни защити. Сега отново бяхме нападнати от двата ни най-яростни противника и няма да оставим престъпленията срещу суверенния ни народ безнаказани. Ето защо до четирийсет и осем часа ще наложим забрана за преминаване на всички американски и израелски кораби през Ормузкия проток. Всеки опит за нарушения на тази забрана от страна на съд, плаващ под американски или израелски флаг, ще се счита за акт на обявяване на война и ще бъде посрещнат от наша страна с решителни действия.

Залата се изпълни с развълнуваните и оживени коментари на присъстващите. Салехи направи секундна пауза, след което продължи с войнствената реторика:

— Когато Съединените щати и Израел признаят вината си за това вероломно и подло нападение срещу държавния суверенитет на Иран и сторят необходимото, за да гарантират, че ще си получим исканите репарации и компенсации, тогава ще отворим отново протока.

На Ашани му трябваха няколко секунди да асимилира това, което беше чул. Значи Аматула нарочно беше запазил в тайна от него последното искане, тъй като добре съзнаваше, че е твърде дръзко. Съветът за сигурност без съмнение щеше да гласува по отделно за всяко от исканията, а назначените разследвания щяха да се проточат с месеци, но затварянето на протока можеше да ускори целия процес и резолюцията да мине много по-бързо. Но можеше и да доведе до ескалация, от която Ашани се боеше, че страната му няма да има никаква полза. Министърът на разузнаването хвърли поглед към президента. Аматула доволно кимаше пред телевизора, което никак не изненада Ашани. Азад отново беше обхванат от неприятното предчувствие, че Аматула преднамерено се стремеше към конфронтация в Залива.