Врагът сред нас

34.

Рап беше облечен с широк черен панталон и пусната отгоре сива риза. Стоеше зад Стилуел и беше вперил поглед в един от плоскоекранните монитори. Екранът беше разделен на две части. Лявата част показваше Кенеди, дясната — Ашани. Разговорът им се предаваше по две тонколони с прилично качество на звука, включени към компютъра. Както Кенеди беше предсказала, диалогът преминаваше без конфликти. Това би трябвало да е достатъчно на Рап, за да се успокои, но не беше.

Нещо не изглеждаше както трябва. Той прокара длан по гъстата си черна коса и се почеса по брадата. Погледът му се премести върху втория монитор, показващ четири различни зрителни ъгъла на улицата. Полицаите при северната барикада се държаха изнервено и дори сприхаво. Решено беше да не им се съобщават подробности за срещата. Още повече, че единият от участниците в тази среща беше директорът на ЦРУ. Условието на иранците силите за охрана да не включват американски военни малко усложняваше нещата.

Местните полицаи бяха най-подходящия заместител за противодействие при евентуални безредици. Поне така мислеше Ридли. Рап обаче си имаше собствено мнение по въпроса. Полицията като че беше по-загрижена за онова, което ставаше вътре в охранявания периметър, отколкото да следи какво става извън него. Работата им беше да наблюдава пешеходците и да не позволява на коли да се приближават до пропускателния пункт.

За щастие в това време на деня нямаше много пешеходци. Местните гледаха да стоят настрана от полицейските постове поради простата причина, че тези пунктове бяха най-удобните мишени за атентаторите-самоубийци. Докато Рап се опитваше да обхване мислено ситуацията в нейната цялост, пристигнаха още две полицейски коли. Бяха пикапи, всеки от които оборудван с тежка петдесеткалиброва картечница на покрива на кабината. Двете петдесеткалиброви картечници притежаваха внушителна огнева мощ. Картечарите носеха бронирани жилетки и маски на главите. С изключение на тази защита те бяха напълно уязвими в откритите пикапи. Идеална длъжност за полицай-новобранец, който си въобразяваше, че е непобедим зад тежката картечница. В действителност обаче те представляваха много удобни цели. При евентуална престрелка нямаше да издържат дълго, стоящи на открито в тези пикапи. Всеки що-годе сносен стрелец щеше да ги свали с първите изстрели. Рап забеляза, че картечарите също се вълнуваха повече за ставащото в периметъра, отколкото извън него.

Мич погледна изображението на двамата мъже, които осигуряваха транспорта на министър Ашани. Те бяха паркирали от другата страна на улицата, срещу кафето и срещу колите на американските им колеги. Понеже бяха облечени в нормални цивилни дрехи и носеха маски на главите, Рап предположи, че са или от отряда „Кудс“, или от местната шиитска милиция. Всички бяха въоръжени с автомати АК-74. Разбираше защо членовете на милициите трябваше да крият лицата си, но щом и полицаите го правеха, това красноречиво говореше за царящото в града беззаконие.

Рап потупа Стилуел по рамото и му каза:

— Привижда ли ми се или полицаите и онези там с качулките едвам се сдържат да не открият огън едни по други.

— Не — отвърна Стилуел без да отлепя очи от екрана — не ти се привижда нищо. Стара история. Повечето от ченгетата са сунити, а онези с качулките — шиити. Те са като запалянковци на „Янките“ и на „Ред Сокс“. С тази разлика, че се мразят от много по-дълго време.

— „Янките“ и „Ред Сокс“ не се убиват едни други.

— Може би щяха… ако живееха в един град.

На Рап видяното определено не му се понрави. Последното, което сега им трябваше, беше Кенеди да попадне в престрелка между двата враждуващи лагера.

— Може ли да се има вяра на тези типове от милицията?

— Какво имаш предвид?

— Откъде да знаем дали няма да открият огън?

— Не можем да сме сигурни.

— Страхотно.

— Мич, единствените хора в града, на които имам доверие, са моите кюрди.

Рап погледна долу пред сградата, към полицаите.

— Дори и в полицията ли се съмняваш?

— Най-вече в тях.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. Те са едни от най-корумпираните групи в проклетия град. Ако започне стрелба, вероятността да избягат е повече от петдесет процента.

— Тогава защо сме ги повикали?

— Защото нямаме много алтернативи.

— По дяволите.

— Мич, ситуацията не е толкова лоша, колкото ти изглежда. Тези долу нямат никаква представа кого охраняват. Известно им е само, че ще получат тлъсти парични премии от нас, ако всичко мине безпроблемно.

Рап погледна монитора с още по-голяма тревога.

— Виж ги тези двамата идиоти. Насочили са картечниците не накъдето трябва.

Стилуел поклати глава.

— Тук не съществува такова нещо като стрелкова дисциплина. Не минава и ден без да ми се наложи да кажа на някой идиот да свали надолу цевта на оръжието си. И пролетниците всички се разкарват нагоре-надолу със заредено оръжие, със свален предпазител и с пръст на спусъка. Случайните изстрели са толкова чести, колкото и автомобилните катастрофи…, а те не са добри шофьори.

Рап изруга наум. Случаен изстрел в ситуация като сегашната би довел до хиляди летящи във всички посоки куршуми. Той отиде до прозореца и погледна към улицата през тънкия процеп между пердетата. На колана си беше закачил радиостанция с шифровани канали, а в лявото си ухо беше напъхал миниатюрна слушалка. Натисна бутона за предаване и каза:

— Мак, как си? — В същото време погледна към шефа на охраната на Кенеди, застанал на входа на кафето.

— Направо страхотно — отвърна Макдоналд саркастично. — Заобиколен съм от мъже с маски, носещи по-големи оръжия от моето, които биха дали мило и драго да очистят шефката ни. Като изключим това, утрото е чудно. Слънчево, температурата е към двайсет градуса. Все едно съм на почивка.

— Знам. Те като че вървят вече към приключване. Айрини изложи всички основни предложения. Не би трябвало да се бавят още много. Веднъж свършат ли, ти и момчетата ти се изнасяте яко дим към летището.

— Вече броя секундите.

— Имай още малко търпение.

Рап прекъсна разговора и погледна към другия край на улицата. Неколцина от полицаите сега се разхождаха напряко, нарамили руски гранатомет.

— Това място е тотално откачено — промърмори си Рап.

Прекалено много безконтролно оръжие имаше. Подсъзнателно той докосна с длан четирийсет и петкалибровия пистолет Глок 21 на левия му хълбок. Под широката сива риза той носеше бронежилетка с трислойна защита и малка керамична плоча, предпазваща сърцето му. Глокът беше прибран в кобур, закачен на колана заедно с два резервни пълнителя. За миг Рап остави улицата и насочи вниманието си към арсенала на Стилуел, струпан в другия край на стаята. На пода беше поставен черен куфар от композитна пластмаса с две закопчалки.

Рап се приближи до него, коленичи и отвори закопчалките. Вдигна капака и отвътре се показа 5,56-милиметров автомат със заглушител, още един 45-калибров Глок 17 със заглушител. Оръжията бяха поставени в специални вдлъбнати форми от пореста пяна. Автоматът M-4 беше модифициран в „Сейбър Дифенс“. Моделът беше специално изработен от Масад Аюб, на две разглобяеми части. Рап сглоби оръжието за секунди, завинти заглушителя на края на цевта и постави в гнездото трийсетзарядния пълнител. Провери дали е вдигнат предпазителя, след което вкара един от патроните калибър .223 в цевта, грабна два резервни пълнителя и се върна до прозореца.

— Обади се в базата и им кажи да съберат групата за бързо реагиране и да е при портала с включени двигатели и заредени оръжия, готова да тръгне всеки момент — каза той на Стилуел.

— Дадено.

Рап стисна ръкохватката на автомата и погледна часовника си. Беше 11.17. Той отново огледа улицата и всичката огнева мощ, събрана там. Не можеше да се отърси от предчувствието, че нещо не беше наред. Един погрешен ход от която и да е от групите и Кенеди с охраната й щяха да се озоват по средата на кръстосан огън. Гласът на Айрини продължаваше да звучи по тонколоните зад Рап. Когато към групата се присъедини още един полицейски пикап, Рап присви очи. В пикапа имаше осем души, всичките униформени и с черни маски. Те се изсипаха от колата и на двойки се разпръснаха към всеки от ъглите на кръстовището. Рап отново изруга и реши, че е време за действие.

— Мак — обади се той по радиостанцията. — Мисля, че е време да приключваме пазарлъка и да я връщаме в базата.

— Съгласен.

— Добре, нека хората ти се приготвят да потеглят. Ашани ще излезе първи. Изчакай го, изведи я и я закрий с тялото си.

— Искаш да отида и да й кажа, че трябва да свършва ли?

— Точно така. Само й прошепни в ухото, че е възникнал спешен случай. Те и така вече разчупиха леда. Следващия път ако искат да се срещнат в Женева. Там няма да се налага да се занимаваме с въоръжени до зъби откачалки.

— Прието.

Рап премести погледа си от външната врата на кафето към членовете от милицията, а после и към полицаите в другия край на улицата. Плъзгащата се стъклена врата вече беше отворена. Той отстъпи крачка назад, за да не стърчи цевта отвън и вдигна автомата. Прицели се с мерника Л-3 Еотек и центрира червената точка върху главата на картечаря. Разстоянието не беше повече от четирийсет метра. Лесен изстрел. Премести мерника върху следващия картечар и тихо прошепна: „Мирувайте, момчета. След няколко минути всичко ще свърши.“

Някой, който явно беше офицер, се приближи до двамата зад картечниците и започна да вика нещо и да размахва ръце в различни посоки. След миг полицаите обърнаха картечниците в противоположни посоки. Рап наведе автомата и леко отпусна мускулите на тялото си.