Врагът сред нас

29.

Очуканият Кътлас се движеше по почти пустата улица. Заради бронята по нея колата вървеше като костенурка. Слънцето още не беше изгряло и над града се стелеше сива пелена. Рап беше престоял в Мосул само два дена, за което време Стилуел беше сменил колите четири пъти. Сегашната кола вонеше на цигари и на някаква друга неприятна миризма, която Рап не можеше, а и не искаше, точно да определи. По пода бяха разхвърляни смачкани кутии от безалкохолно, стиропорени чаши и опаковки от сандвичи, а пепелникът беше препълнен с фасове, изпушени до филтъра. Самият Рап беше прибягвал до този трик няколко пъти. Нещо като версия на Пепеляшка. Създай илюзията, че си отнесен и тъп мърляч и хората щяха да ти обръщат малко или никакво внимание.

Да бъдеш шеф на ЦРУ в Мосул изискваше деликатен подход. От една страна трябваше да работиш активно на улицата, за да събираш информация и да изграждаш агентурна мрежа, но от друга, трябваше да си непрекъснато нащрек за собствената си безопасност. Алтернативата беше да си седиш зад относително сигурните стени на най-близката американска база и местните да идват при теб един по един. Но човек не можеше да добие представа какво в действителност се случваше в района, ако не излезеше навън и не се смесеше с местното население. Стилуел прекрасно си даваше сметка, че трябва да е навън, за да може да се натъкне на ценна находка — нещо, благодарение на което мнозина офицери от външното разузнаване бяха направили главоломни кариери. Хората тук се деляха на три основни категории. В първата бяха онези, които бяха вдигнали ръце от властта. В Ирак това означаваше да ти е писнало от корупцията и насилието. Тези обикновено бяха най-читавите. Добри хора, които не можеха повече да стоят безучастно и да гледат как терористи, бандити и обикновени престъпници се разхождат безнаказано из квартала им. Вторият тип бяха хората, които целяха да обменят информация за нов живот в Америка или за пари в брой. При тях можеха да възникнат известни проблеми, тъй като много често говореха онова, което човек искаше да чуе от тях. Третата и най-трудната група бяха търсещите отмъщение. Тъй като не можеха да решат спор или взаимоотношения с конкурента или съдружника по бизнес или пък конфликт със съседа, тези хора се обръщаха към ЦРУ и засипваха врага си с какви ли не обвинения. Най-често обвинителят не беше по-добра стока от обекта на обвиненията, а понякога дори и по-лоша. Стилуел отдавна беше преустановил разговорите с този тип хора.

Най-рискованата част беше, че за да си върши добре работата, трябваше да открие вратите си за всички, за да знаят хората къде да го намерят. Проблемът беше в това, че по този начин се излагаше на показ като мишена, а в град като Мосул, с всичките тези враждуващи фракции, всеки един американец, да не говорим за служител на ЦРУ, представляваше апетитна цел. Стилуел полагаше немалки усилия за сигурността си. Никога не преспиваше повече от две нощи подред на едно и също място, често сменяше колите и се преструваше на нископоставен служител, който нямаше почти никаква власт. Беше си създал въображаема шефка на име Лейди Ди, която по описание наподобяваше повече Маргарет Тачър отколкото покойната принцеса. Тя командваше всички агенти и разполагаше с неограничена власт. Стилуел беше само обикновен служител и посредник. Срещите му обикновено се провеждаха в едно от многото градски интернет кафета или на някой от откритите пазари. Имаше половин дузина кюрдски телохранители, опитни бойци и изключително лоялни към ЦРУ.

Колата спря на червения светофар на кръстовището. Бяха тръгнали на юг към летището, за да посрещнат Кенеди и съпровождащата я група. Градът постепенно се оживяваше. Неколцина улични търговци разпъваха сергиите си, а движението по улиците започваше да се усилва. Стилуел се огледа настрани. Тъкмо мислеше да потегли, но една жена, покрита от главата до глезените с черно фередже, тръгна да пресича, хванала от двете си страни за ръка по едно дете. Момченцето беше облечено в джинси и пуловер, а момичето носеше хиджаб — мюсюлмански шал. Майката погледна напред през тесния процеп за очите. Момчето, на около пет, и момичето, с няколко години по-голяма от него, погледнаха право към Рап и се усмихнаха. Рап им отвърна също с усмивка, помаха им с ръка и в същото време се помоли да преживеят деня, без да бъдат осакатени или убити. Ислямистите не уважаваха ни най-малко човешкия живот.

При един от последните сеанси психолог от Ленгли попита Рап дали убиването е лесно за него. Рап беше участвал в достатъчно подобни оценъчни процедури и знаеше, че при тях обвинението се отправяше под формата на въпрос. Щом го питаха такова нещо, значи някой го беше написал в досието му. По начало Мич страшно много се дразнеше от хората, които нямаха никакъв реален разузнавателен опит. Той беше нетърпим към всеки, които дръзнеше да прави оценки и критики на работата му от своя комфортен и спокоен, снабден с климатик кабинет. Лесно беше да се взимат решения на чаша кафе, ако животът ти не е застрашен буквално всяка минута.

Рап никога не би си признал пред психиатъра, че намираше за изключително удовлетворително да издебне човек, по чиито ръце имаше кръв на невинни хора, и да му свети маслото. Понякога се налагаше да е с изстрел в главата от половин километър. Друг път — осветяване на целта с лазерен лъч, за да може американският самолет да пусне двеста и петдесет килограмова бомба право върху главата на идиота. Но честно казано, той предпочиташе близката дистанция. Той искаше да погледне негодника право в очите, докато оня асимилираше факта, че жалкият му живот ще свърши болезнено и преждевременно. Жертвите на Мич бяха бандити и злодеи, които се смятаха за смели и храбри, защото натъпкваха кола с експлозиви и сетне примамваха някой заблуден тийнейджър с налудничави идеи да се качи зад волана и да се взриви заедно с колата в някоя сграда или оживен пазар. Какви цели преследваха тези хора? Що за морал трябваше да имаш, за да си мислиш, че подобни действия ще бъдат одобрени от някакъв бог?

Отговорът, противно на разпространеното мнение, беше много прост. Тези мъже бяха стопроцентови шовинисти и фанатици, посветени на някаква превратна и изкривена версия на Исляма. Мъже, които още на младини бяха вкусили от кръвта и отказваха да се променят. Мъже, които бяха отдали такава голяма част от живота си на омразата и обвиненията към други за своите беди, че се бояха да направят крачка назад и да се замислят сериозно какво вършат. Мъже, които се бояха да прочетат Корана докрай, защото знаеха, че ще се сблъскат с думите на Пророка, които проповядват точно обратното на това, което те вършеха.

Ето такива животни ловуваше Рап. Щом те не уважаваха човешкия живот, следователно не заслужаваха и да го имат. Малцина бяха тези, които изцяло разбираха практикуваната от Рап дейност. Удовлетворението от преследването им, което понякога отнемаше цели месеци. Предвкусването на момента на атаката. Изчакването на удобната възможност да се приближиш достатъчно и да забиеш нож в мозъчния им ствол, а после да гледаш как животът напуска тялото им. Знанието и увереността, че си допринесъл справедливостта да възтържествува и си отмъстил за всички онези, чийто невинен живот е бил прекъснат от фанатика и неговата организация. Знанието и успокоението, че звяр като него никога няма да може отново да причини смъртта на невинен човек.

През годините професията беше отвеждала Рап на някои доста неприятни и забравени от Бога места. Той беше нощувал във влажния климат и джунглите на Филипините и Югоизточна Азия, където комарите бяха големи колкото врабчета. Веднъж му се наложи да прекоси северния край на пустинята Сахара, за да избегне сблъсък с либийските сили за сигурност. Друг път едва не замръзна в Швейцарските Алпи. На косъм му се размина и в Афганистан, където от мъчителната дизентерия отслабна със седем килограма само за една седмица. Беше се свил на кълбо на пода на един мръсен и мрачен апартамент и се молеше за оцеляването си.

Докато размишляваше и се движеха из прашния древен Мосул, Рап стигна до извода, че всички тези изпитания бяха като детска игра в сравнение с това място. Близо двумилионния Мосул даваше доста ярка представа за съществуващото разделение тук. Снощи Ридли се беше върнал в базата, за да се свърже с Ленгли по защитен канал и да участва в подготовката за пристигането на Кенеди. В това време Рап и Стилуел отидоха да проверят тайната къща и квартала, в които щеше да се състои срещата между директора на ЦРУ и иранския й колега. Той и Стилуел бяха изминали пеша пътя от улица „Нинауа“ до река Тигър и после завили юг по улица „Амир Зайо“, където се намираше къщата. Придружаваха ги четирима от бодигардовете — двама отпред и двама отзад, които вървяха на разстояние една пресечка. Разузнавателния оглед отне час и макар и Рап да не стана свидетел на насилие, всичко наоколо говореше за това. Сградите бяха надупчени от куршуми и шрапнели. Няколко бяха обгорени и полуразрушени от експлозии. Около залата на съда имаше засилено полицейско присъствие дори и вечерта, когато тя беше затворена. Главните улици бяха претъпкани с оранжево-бели таксита и стари коли японско производство.

Внезапно пристигна колона от американски бронирани машини „Страйкър“. Заради осемколесните бойни машини движението съвсем спря, а стъклата на околните прозорци издрънчаха. Рап с интерес наблюдаваше ставащото. Някои се спряха да позяпат, докато други мигом се изпариха по страничните улички и дюкяни. Напрежението беше осезаемо. Половината от иракчаните искаха армията на нашествениците да си замине, докато другата половина отчаяно се надяваха американците да останат и да предотвратят пълномащабна гражданска война в страната. Рап го обзе лошо предчувствие. Предчувствие за наближаващ ураган, който той не беше в състояние да възпре. Невъзможността ясно да определиш кой е враг и представлява заплаха и кой не е усложняваше още повече ситуацията и причиняваше огромен стрес. Почти невъзможно беше и да държиш под око всичките играчи, а дори и американците да съумяваха по някакъв начин да го правят, нямаше гаранция, че в разгара на битка някой от местните няма да застане на страната на противника.

Стилуел беше един от вдъхващите увереност фактори. Този човек си вършеше работата перфектно. Обезопасената къща се намираше точно от другата страна на улицата срещу мястото, където щяха да проведат срещата. Тя щеше да стане в едно от интернет кафетата на Стилуел, където той се срещаше с информаторите. Собственикът на кафето беше братовчед на един от неговите бодигардове. Стилуел му плащаше допълнително хиляда долара на месец, за да може да разполага с мястото, когато му се наложи. Апартаментът на втория етаж на къщата от другата страна на кафето беше напълнен с различни провизии. Тук имаше военни сгъваеми легла, военни порциони и доста бойна екипировка и оръжие в случай, че попаднат под обсада. Арсеналът включваше гранатомет, половин дузина автомати M-4, 45-калиброви пистолети Глок, голяма далекобойна снайперска пушка Барет 50-и калибър, две картечници M249 и сандък с ръчни осколочни гранати M67. Освен това тук бяха складирани бронирани жилетки, комплект за оказване на помощ на ранени, свързочно оборудване и купчина със стари вестници и списания. Цялото това съкровище беше защитено с армирана стоманена врата с три дебели брави-резета. На прозорците бяха сложени решетки, а на стълбището, улицата и във вътрешността на апартамента бяха монтирани миниатюрни камери. Стилуел беше оборудвал всичките си четири тайни обезопасени скривалища по същия начин и чрез камерите можеше да ги наблюдава по интернет.

Предната вечер Рап заспа към единайсет часа вечерта. Преди това залости вратата и остави до себе си зареден 45-калибровия Глок. Малко преди два през нощта се разсъни от звука на изстрели. Лежа буден повече от час и тъкмо когато отново се унесе, отекнаха нови изстрели. Този път се стреляше по-близо. Стилуел захърка като банциг и на Рап не му остана друго освен да лежи със затворени очи и да премисли отново всичко, което му предстоеше да провери на следващия ден. Най-накрая, вече към изгрев-слънце, успя да заспи, но само за да го разтърси силна експлозия. Рап запали лампата и погледна към Стилуел, който сънено потърка очи.

— Близо беше — каза Рап.

— Не се тревожи — промърмори Стилуел. — Тези бяха наши. — После той се обърна на другата страна и няма и минута след това отново захърка.

Пътуваха по главната магистрала за летището. Рап се загледа в пейзажа. Вече за десети път си задаваше въпроса дали е разумно да води Кенеди на подобно място. Иранците отказаха да се срещнат на летището и в крайна сметка постигнаха компромис мястото да е на неутрална територия и в рамките на града. Подминаха изгорелия скелет на взривена кола и Рап се прозя.

Стилуел му се ухили с двайсет и четири каратовата си усмивка и го попита:

— Какво има? Не се ли наспа?

Рап се вторачи в пътя отпред и се намръщи.

— Не знам кое беше по-ужасно — стрелбата или твоето хъркане.

— Моето хъркане. Ако останеш за по-дълго тук, ще свикнеш със стрелбата.

— Обзалагам се, че ще е така. — Рап кимна замислено и наум си напомни да не забрави да каже на Кенеди да предложи Стилуел за похвала и голямо тлъсто увеличение на заплатата. Колкото и да се плащаше на хората, работещи в районите на бойни действия, то никога не беше достатъчно за риска, който поемаха и работата, която вършеха.