Врагът сред нас

13.

Кабинетът на президента на борда на „Еър Форс-1“ беше разположен до конферентната зала, само на крачки от нея. Тази близост даде на Рап само няколко минути размисъл върху личността на главнокомандващия както и защо така внезапно се беше заинтересувал от него. На четирийсет и шест, Аликзандър се смяташе за един от най-младите избраници за Овалния кабинет. Хората като него биваха лесно обиквани, но Рап хранеше дълбоко недоверие към всички политици. Прекалено често тяхната партия и политическата им кариера бяха за тях с по-висок приоритет от националната сигурност. Агенции като ЦРУ служеха за сметище, на което се изхвърляха всички проблеми. Служителите на управлението често биваха използвани и от двете партии като пионки в играта им. Ако дадена операция минеше успешно, заслугите се приписваха на политиците, ако обаче се случеше провал, те бързо си измиваха ръцете с Ленгли. Не винаги ставаше така, разбира се. Рап познаваше неколцина сенатори и конгресмени, на които можеше да се разчита. Мъже и жени, които знаеха как да държат под око разузнаването и в същото време да си държат езика зад зъбите.

Рап последва президента в кабинета му. Висок метър и осемдесет и пет, Аликзандър стърчеше над Рап с два сантиметра. Слаб, може би осемдесет килограма, с гъста светлокестенява коса. Кафявите му очи излъчваха известна тревога. Аликзандър седна в черното си кожено кресло, закрепено за пода и идентично на креслото в конферентната зала. Креслото можеше да се мести и да се фиксира в дадена позиция по време на излитане и кацане. Срещу бюрото, до десния борд на самолета, беше поставено второ такова кресло. Рап седна на него, облегна се удобно назад и кръстоса крака.

Аликзандър погледна някакъв лист на бюрото си. Когато свърши с четенето, той го скъса на две и го пъхна в машината за унищожаване на документи.

— Сигурно се питаш защо те накарах да летиш с мен обратно за Вашингтон.

— Когато ме повика президентът, аз винаги очаквам, че съм го ядосал с нещо.

Аликзандър се усмихна.

— Аз имам друго впечатление. Моят предшественик доста те ценеше.

Рап кимна. С малки изключения той се беше разбирал добре с президента Хейс.

— А той каза ли ви, че мога да създавам големи неприятности?

Усмивката остана на лицето на Аликзандър.

— Не е необходимо. В това отношение си се прочул не по-малко. — Аликзандър натисна един бутон отстрани на креслото и свали назад облегалката. После леко се извъртя и вдигна краката си на ръба на бюрото. — Ти си много добър в професията, Мич. Едно от последните неща, които ми каза Хейс преди да сдаде поста, беше да те използвам разумно.

— Да ме използвате?

— Може би думата „задействам“ е по-уместна. Или пък „отвързвам ти каишката“. Работата е, че аз не съм наивник и знам, че често е необходимо на насилието да се отговаря с насилие.

Рап остана доволен от чутото.

— Напълно съм съгласен.

— Ти си много способен, Мич, имаш много таланти. Та в кое казваш е най-голямата ти сила?

— Трябва да питате другите, сър.

— Добре, добавяме честност към дългия списък с достойнствата ти. Е, аз съм политик и да си призная, скромността не е присъща на моя бранш. Въпреки това обаче, мисля, че двамата с теб имаме много общо.

Рап заинтригувано повдигна една от гъстите си черни вежди. Какво ли можеше да го сближава с изтънчен и пресметлив политик като Аликзандър.

— Четох доклада ти от миналата години за реакцията на Иран в случай че ликвидираме ядрената им програма.

Рап кимна. Беше написал този доклад преди Аликзандър да поеме президентския пост. Поради деликатността на въпроса кръгът на адресатите беше силно стеснен. Затова доста се изненада. Аликзандър хем се беше добрал до доклада, хем си беше направил труда да го прочете.

— В светлината на последните събития още ли заставаш зад написаното?

Рап си припомни за секунда какво точно беше писал.

— Тъй като не ние сме ги бомбардирали, ситуацията не е много ясна, но с голяма степен на увереност твърдя, че ще реагират по начина, по който съм описал.

— Ще се възползват от „Хизбула“ и другите спонсорирани от тях групировки, за да подемат вълна от терористични атаки и отвличания на американци в чужбина.

— Първо ще ударят Израел и после ще се заемат с нас.

— Сигурен ли си?

— Деветдесет и девет процента. Не е в природата им да бездействат.

Президентът помисли за момент и попита:

— Значи според теб Израел стои зад това?

— Познавам Бен Фридман отдавна, сър. Работил съм много тясно с Мосад. Те имат проведени не една и две дръзки операции зад гърба им. Операции, за които ние дори не бихме си помислили.

— И защо го правят?

— Въпрос на оцеляване. Много по-близо са от нас.

— До кое са по-близо?

— До сърцето на радикалния ислям. Не разполагат с излишна територия, за да седнат и да чакат да ги нападнат. Така че, вместо да обявят тотална война на всички съседи, те правят всичко възможно, за да спрат или забавят лудите фанатици. Включително и като убиха тримата ирански учени миналата година.

— Най-големият ми страх като президент е да не пострада цял град. Знам, че са някъде сред нас и чакат момента… тези луди джихадисти. Тази мисъл не ми дава да спя спокойно. Като знам, че продължават да вербуват…, обучават…, планират…, дебнат за слабо място, където да ни ударят. Те биха дали мило и драго, за да сравнят със земята някой цял наш град, с всички мъже, жени и деца в него.

— Правилно сте разбрали опасността, сър.

Аликзандър реагира със смес от безсилие и разочарование.

— Твърде много хора от моята партия мислят, че насилието не е решение. Когато се води в гражданско цивилизовано общество с повече или по-малко ефективна съдебна система, подобен спор е обречен. Още повече пък ако се провежда сред академичните кръгове. Но в реалния свят… — Аликзандър поклати глава, — подобна риторика не струва.

— Няма да споря с вас, сър.

— Не очаквам това. Но да се върнем на общото между нас… — нарича се визия. Способността да предчувстваш как ще се развият събитията. Долових го в твоя доклад. Според мен ти разбираш начина на мислене на иранското ръководство по-добре от всеки друг в моята администрация.

— Благодаря ви, сър.

Аликзандър се поколеба за миг, след което понижи тон и добави:

— Президентът Хейс ми каза за твоята философия за завода за колбаси.

Рап кимна.

— Така е. Хората искат да ги ядат, но не искат да гледат как се правят.

— Именно. Което беше и причината да те повикам. — Аликзандър свали краката си, наведе се напред и подпря лакти на бюрото. — Нямам намерение да си седя тук и да играя по някакви честни правила, докато иранците насъскват кучетата си да разпалят терористична война срещу нас.

Рап застана нащрек.

— Слушам ви.

— Знаеш ли, че в Алабама играех футбол?

— Май чух нещо подобно по време на кампанията.

— Бях защитник. По време на една тренировка получих травма, от която така и не успях да се възстановя напълно. Бях в отбора през последната година на Брайънт, а после го смени Пъркинс. Извлякох си два важни урока. Ако искаш да те изберат за губернатор на щата Джорджия, трябва да завършиш Университета на Джорджия или Технологичния институт на Джорджия, а не на Алабама. Видях как преднината в изборните нагласи, изразена в двуцифрено число, се стопи в седмицата, когато моят университет се изправи срещу Булдозите. Едва успях да спечеля. И урок номер две: блиц.

— Моля?

— Блиц. Играй настъпателно и светкавично. Забележи, това е съвет от един защитник. Но за да успееш, трябва да разполагаш с играчи с нужните качества и с нужната скорост. Няма нищо, което може да задуши едно нападение както защита, която е способна светкавично да отрази атаката и да мине в контранастъпление. Спомняш ли си отбора на Алабама за националното първенство от 1992 г.?

— Не.

— Те нападаха горе-долу добре, но защитата им сигурно беше най-добрата, виждана в колежанския футбол някога. Почти при всяко разиграване поставяха на линията десетина играчи. Нападаха толкова бързо и твърдо, че на противниковите нападения им оставаше само да се борят да не загубят терен. Оставаше им само да се опитат да реагират колкото могат и да се нагодят към тяхната игра… с помощта на някакво вълшебство да спрат неудържимите футболисти от Алабама. Нападателите не са добри в това. От тях се очаква да нападат и да накарат противниковата защита да се нагажда към играта им, а не обратното.

— Мисля, че напълно ви разбирам.

— Искам да разработиш план на играта — ентусиазирано добави Аликзандър. — Списък: кой кой е в „Хизбула“. Добави и всички останали, които биха могли да ни създадат неприятности. Ще си остане само между нас двамата и Айрини. Когато го приготвиш, ще го видим, ще се запознаем с него и ще го унищожим. Не искам никакви копия. Не искам да остават никакви следи на хартия.

— Няма проблем.

— Добре. Ако само надушим и най-малката опасност, че „Хизбула“ се готви за мръсната си война, искам веднага десет души в линията на защитата. И не ти говоря за въздушни удари. Искам да проявиш изобретателност, да ги поставиш на мястото им, да ги накараш да се страхуват за живота си.

Рап се усмихна и бавно кимна.

— За мен ще бъде удоволствие, сър. На вашите заповеди съм.