Врагът сред нас

19.

Дори в спокойни дни Вашингтон вреше и кипеше. Хора от цял свят прииждаха в американската столица. Едни идваха да правят бизнес, други — да шпионират, трети, четвърти и пети — да се занимават с куп други дейности — законни и незаконни. Градът беше седалище на безброй неправителствени организации, компании и финансови институции, а също така вторият по големина журналистически и медиен център след Ню Йорк. Заедно с Балтимор, градът можеше да се похвали с шест отбора от професионалните спортни лиги и още дузина колежански. Всичко това обаче отстъпваше на заден план пред политиката. Възможният конфликт с Иран беше наелектризирал града. Вестниците бяха пълни с огромни фотографии на сърдития ирански президент и снимки от въздуха на разрушения ирански ядрен комплекс. Всеки радио и телевизионен канал предаваше и се занимаваше с тази новина. Иран обвиняваше за случилото се САЩ и Израел. До този момент Израел запазваше мълчание, но американската администрация направи изявление чрез Сю Глъсман, прессекретарят на Белия дом. Тя заяви, че правителството няма абсолютно никакво участие в катастрофата. Кенеди беше настояла и подчертала пред Глъсман и президента, че е най-добре да наричат станалото „катастрофа“ или „злополука“, докато Иран не докаже обратното. Айрини беше спала само няколко часа. След като предния ден кацна във военновъздушната база „Андрюс“, тя отлетя с хеликоптер за Ленгли. Там работи до единайсет вечерта, след което шофьорът й я откара у дома. Кенеди благодари на майка си, че се е грижила за сина й Томи, целуна спящото дете по челото и подремна няколко часа. После се събуди, целуна отново по челото все още спящото момче и преди да е изгряло слънцето отново тръгна към службата. За съжаление напоследък това се случваше все по-често, отколкото й се искаше. Директорът на ЦРУ нямаше нищо против работата, а против невъзможността да прекарва повече време със сина си.

Бронираният Събърбан на Кенеди мина през Южния портал, охраняван от агенти на Сикрет Сървис и се насочи към входа на сградата. Както беше настоял президентът, тя пристигна рано. Заседанието на Съвета по националната сигурност беше насрочено за осем сутринта и Аликзандър искаше от нея да го информира набързо за събитията от последното денонощие. Директорът на ЦРУ поздрави с добро утро униформеният служител от Сикрет Сървис, който седеше на вратата и продължи по коридора. Качи се на горния етаж и когато влезе в частната трапезария на президента, с изненада завари там държавния секретар Уика и министърът на отбраната Инглънд.

Министърът с посребрената коса тъкмо се канеше да сложи в устата си лъжица с овесена каша, когато видя Кенеди и типично в неговия прям стил каза:

— Идеята на Рап ми допада. Президентът току-що ни обясни за какво иде реч. Тези типове като си наумят нещо, изобщо не ги интересуват истинските факти. Според мен е време да им дадем да опитат от тяхната попара.

Кенеди се усмихна неловко, от което Инглънд избухна в смях.

Той посочи с ръка към седналия от другата страна на масата президент.

— Казах ли ти, че няма да остане доволна като разбере, че си ни разкрил плана?

Държавният секретар Уика, която беше седнала точно срещу Кенеди, се намръщи на Инглънд и отвърна:

— Защото тя е една от малкото в този град, която може да пази тайна.

— Не се тревожи, Айрини — продължи Инглънд. — В инвестиционното банкиране няма да изкараш дълго, ако не си държиш езика зад зъбите. — Министърът на отбраната намекваше за кариерата си в „Мерил Линч“ и „Пайпър Джефри“. Президентът го беше сложил на този пост, защото искаше бизнесмен с аналитичен ум да поведе Пентагона през новото хилядолетие.

Аликзандър посочи свободния стол на Айрини.

— Моля, разполагай се.

Айрини постави куфарчето си до стола и подаде палтото си на стюарда с военноморска униформа.

— Какво ще желаете тази сутрин, доктор Кенеди? — попита я стюардът.

— Както винаги, Хосе — отвърна тя.

Президентът избута настрани чинията си с наполовина изядени пържени яйца и наденица, след което избърса ъгълчетата на устата си с бяла салфетка.

— Прав ли е Мич за доклада за оценка на пораженията?

— Моите експерти са съгласни — отвърна Инглънд — но с едно изключение.

— И какво е то? — попита Кенеди.

— Един от аналитиците смята, че израелците са използвали тактически ядрени боеприпаси с малка мощност.

— Интересно. Снощи един от хората ми предложи подобна версия. Какво кара аналитикът ти да мисли, че е ядрен заряд?

— Няма много конкретни доказателства, само разсъждения. Казва, че във всички останали случаи операцията щеше да бъде твърде усложнена, с твърде много неизвестни.

Кенеди се замисли за миг.

— И според него какъв носител е бил използван? — попита тя.

— Ето тук версията му издиша. Според него е крилата ракета.

— Нашите спътници щяха да засекат изстрелването.

— Така е. Освен това според него е голяма вероятността израелците да са създали собствен „невидим“ бомбардировач.

Кенеди хвърли поглед към президента и после отново се обърна към Инглънд:

— Твоите хора явно имат повече яснота от моите. Наистина ли мислят, че Израел е създал бомбардировач „стелт“?

— Не. Снощи попитах същото и всички експерти в един глас отвърнаха, че израелците нямат толкова пари.

— Може да не са им били нужни много пари — намеси се Уика.

— Как така? — попита президентът.

— Известни са с това, че често крадат онова, което им трябва. По този начин развиха и собствена ядрена програма. Ние проведохме всичките изследвания, изпитания, подобрения, а те дойдоха и на готово ни откраднаха информацията. Дори откраднаха от нас уран за създаването на първата си атомна бомба.

Президентът погледна към Кенеди.

— Вярно ли е?

— Боя се, че да. Случи се през шейсетте. Откраднаха около сто килограма високо обогатен уран.

— Съгласен съм, че е възможно — каза Инглънд, — но е малко вероятно. Имайте предвид, че атаката е станала посред бял ден. Моите хора от отдела за обработка на спътникови фотографии преровиха и прегледаха всички записи на всяко едно израелско летище. Особено внимание отделиха на базите в пустинята Негев. И въпреки всичко не откриха нищо. Всяко излитане на израелски самолет беше потвърдено и от други проследяващи източници. Струва ми се твърде наивно и неразумно да повярваме, че Израел тайно е разработил самолет за милиарди и в същото време го е използвал през деня.

— Значи си съгласен с теорията на Мич — каза Кенеди.

— Да.

Президентът отпи от кафето и попита:

— А съгласни ли сме всички, че планът на Мич ще проработи?

Един по един тримата съветници кимнаха утвърдително.

Аликзандър се обърна към Уика:

— А теб затруднява ли те да излъжеш ООН?

Лицето на Уика грейна и се развесели.

— Ако се боях да скрия истината в този клуб на патологични лъжци, какъв държавен секретар щях да съм тогава? Как каза, че го нарече Мич? Да създадем „алтернативна истина“?

— Да.

— Харесва ми. ООН вирее благодарение на алтернативната истина.

— Чудесно. — Президентът се обърна към Кенеди: — Какво става със срещата ти с иранския шеф на разузнаването?

— Уговорихме се принципно и сега уточняваме детайлите.

— Къде ще се срещнете?

— В Мосул. Там се срещахме преди.

Президентът отново погледна Уика.

— Има ли някакъв проблем с това?

— Държавният департамент официално не поддържа взаимоотношения с Иран, а неофициално — много слабо. Според мен там ще е най-добре.

Президентът погледна Кенеди и попита:

— Мич обади ли се?

Тя си погледна часовника.

— Скоро трябва да кацне в Тел Авив.

— Мислиш ли, че ще бъдат искрени с него? — попита я Уика.

Кенеди помисли секунда-две.

— Това вече няма значение — отговори тя. — Идеята на Мич страшно много ще им хареса най-вече защото ще им даде дипломатическо прикритие. Ще размъти водите достатъчно, за да даде повод на страните-членки на Съвета за сигурност на ООН да гласуват против, каквито и санкции да поиска Иран.

— Наистина ли смяташ, че няма да му кажат? — с изненадан тон я попита Аликзандър.

— Господин президент, те са много корави типове. Ако някой изобщо е в състояние да ги накара да се разприказват, това е Мич.