Врагът сред нас

Епилог

Роб Ридли закара Ашани право в Ленгли до сградата на старата щабквартира, където го вкара през подземния паркинг. Преди да влязат в личния асансьор на директора, иранецът набързо беше претърсен от двама бодигардове на Кенеди — унижение, което не би изтърпял седмица по-рано, но сега, предвид последните събития, той не обърна внимание на това. През седмицата беше разговарял два пъти с Рап. Първият разговор не мина добре. Всъщност, то не беше разговор, а повече заплахи от страна на Рап, адресирани към него и към останалите ирански политици. За една седмица Ашани беше научил доста неща за този човек и наученото беше притеснително. Рап не беше някой, когото можеха да пренебрегнат с лека ръка.

Ашани беше обсъдил проблема с Наджар, който никак не остана доволен от заплахите. И любезно отговори, че трябва да наемат някой, който да ликвидира американския агент. На Ашани тази идея никак не се понрави и успя да разубеди наставника си, като му обясни, че мнозина се бяха опитали да решат проблема си по същия начин, но досега всички се проваляха.

— И в интерес на истината — добави той — всички са мъртви.

Ашани се възползва от остроумието си, за да изложи предложението си. Подробно обясни какво предлага и как по този начин хем ще се разреши един проблем, хем Рап ще бъде удовлетворен. Класически пример как с един изстрел могат да се ударят два заека. С благословията на Наджар Ашани се беше обадил на Рап и му беше казал, че би искал да седнат и да обсъдят много важен въпрос. Разбира се, Рап го притисна за повече информация, но Ашани само повтори първоначалните си думи. Рап се съгласи да се срещнат, но настоя да бъде в Ленгли. Ашани неохотно склони и сега влизаше в леговището на звяра.

Когато Роб Ридли го въведе в кабинета, той видя Кенеди за първи път след срещата им в Мосул. Беше седнала на стол до канапето, с изпразнено от всякакви емоции изражение на лицето. Ашани извърна поглед, почувствал внезапно чувство на срам. Забеляза, че от другия край на просторния кабинет към него се приближи някой друг. Обърна се натам и видя кой беше. Мъжът, висок около метър и осемдесет, имаше дълга вълниста черна коса и брада — и двете прошарени със сиви косми. Облечен беше с тъмен панталон и бяла риза, опъната върху широките му рамене и прибрана в тънката му талия.

По фотографиите от досието Ашани веднага позна Рап, но да го види лично беше съвсем друго нещо. Беше все едно да гледаш снимка на лъв и да се изправиш само на метри от един от най-опасните хищници, създадени от Твореца. Очакваше от него да е вдървен и скован като всички бивши военни, с които беше работил, но очевидно грешеше. Рап притежаваше атлетична грация и движенията му бяха плавни, леки и спокойни. Ашани се върна в мислите си към заплахите, които Рап беше отправил по телефона и ненадейно го полазиха ледени тръпки по гърба.

Рап посочи канапето до Кенеди и каза:

— Можеш да седнеш там.

Нямаше никакви любезности, здрависвания, никакво „какво ще искате за пиене?“. Ашани заобиколи стъклената масичка за кафе и се настани на канапето. Погледна Кенеди и с цялата си възможна искреност каза:

— Съжалявам за случилото се. От името на моята страна ми позволете да ви поднеса искрените си извинения.

— Глупости — намеси се Рап със застрашителен тон. Той застана от другата страна на масичката и не си направи труда да седне. — Във вашето правителство има хора, които от самото начало подкрепяха цялата афера.

Ашани забеляза едрокалибрения пистолет в кобур на лявото бедро на Рап. Обърна се към Кенеди и отвърна:

— Той е прав. Повечето от тях получиха заслужено наказание. Някои платиха с живота си.

— А Аматула?

— Както вече ви казах, неговият мандат изтича след по-малко от година. Той няма да се кандидатира за президент отново.

Рап сърдито и отвратено поклати глава. Ашани се смути от страшния му вид и отново се обърна почтително към Кенеди:

— Иска ми се да можех да ви докажа, че нямам нищо общо с този безумен заговор. Имам жена и четири дъщери. Никога не бих взел участие в подобно нещо.

— Да бе, а иначе по случайност помагаш за обучението и финансирането на атентатори от „Хизбула“, за да могат те да се взривяват в супермаркети и да убиват бременни жени — саркастично отбеляза Рап.

Кенеди го погледна и красноречиво се покашля — сигнал към него да се отдръпне на заден план. После отговори на Ашани:

— Надявам се това изпитание да послужи за урок на двете ни страни, че е необходимо да установим официални отношения помежду ни. Липсата на комуникация само улеснява фанатиците да прокарват радикалните си идеи.

— Съгласен съм — отвърна Ашани.

Рап направи кисела гримаса.

— А сега по същество. Защо пропътувахте толкова хиляди километри? — с престорена наивност го попита Кенеди.

— Отговорът, накратко, е… Имад Мухтар.

— Какво за него? — попита Рап.

— Върнал се е в Ливан. — Ашани извади дебела папка и я подаде на Кенеди. — Подготвих досие за вас.

Кенеди отвори папката и се зае да прелиства страниците.

— Доста информация — отбеляза тя и го погледна въпросително. — Но защо?

— Защото той иска ние да оправим забърканата от тях бъркотия — отговори вместо иранеца Рап.

Кенеди вдигна ръка, отново намеквайки на Рап да стои настрана.

— Защо? — повтори тя.

— Аятолах Наджар поиска от висшето ръководство на „Хизбула“ да арестува Мухтар и да го прати в Техеран. От „Хизбула“ го увериха, че ще задействат всички налични сили и средства за целта.

— Нека се опитам да позная — за сетен път се намеси Рап. — Не полагат достатъчно усилия, за да го открият.

— Те изобщо не искат да го открият, а напротив, полагат усилия да го укрият от нас.

— Къде? — попита директно Мич.

— Северно от Триполи.

— В Ливан ли?

— Да. — Ашани посочи папката в ръцете на Кенеди. — Всичко е тук. Банкови сметки и извлечения, известни помагачи и съмишленици и така нататък.

— Има нещо много повече от това в папката — каза Кенеди.

Ашани сви глуповато рамене.

Кенеди го изгледа изпитателно в лицето и повтори въпроса си:

— Защо?

— Само един човек в родината ми знае за пътуването ми до тук. Този човек е съгласен с мен, че Иран ще има по-добро бъдеще, ако прережем връзките си с „Хизбула“.

— И като ни давате тази информация, какво се надявате да постигнете?

Ашани се замисли и внимателно отговори:

— Мисля, че по този начин ще можем да затворим една много грозна глава от общата ни история. И вие да получите възмездие за преживяното.

Кенеди погледна отново дебелата папка за няколко секунди.

— Благодаря ви — накрая каза тя.

— Винаги сте добре дошла. — Ашани стана и добави: — А аз благодаря, че отделихте време да се срещнем.

— И вие сте винаги добре дошъл. Моля да ме извините, че не ставам, но все още съм малко наранена.

Рап придружи Ашани до вратата, откъдето го пое Ридли. Затвори вратата и се върна при Кенеди, която беше зареяла замислено очи през прозореца. Рап постоя така до нея и накрая я попита:

— Какво ще правим с Мухтар?

Без да се обръща към него, Кенеди му подаде през рамо папката и отговори:

— Убий го.

Самолетът „Гълфстрийм“ Г-5 кацна малко след полунощ. Рап погледна през илюминатора и остана доволен да види обещания полицейски ескорт. Трябваха му три часа да изчете досието от кора до кора и когато свърши, той вече знаеше какво точно ще направи. Накара секретарката да му направи две копия. Едното копие изпрати на Маркъс Дюмонд с инструкции да сканира всичко и да го вкара в системата, за да започнат да събират всяко полезно късче информация на едно място. Другото копие отиде при Кенеди с инструкции да не се разпространява и показва на външни лица без неговото изрично одобрение. В момента най-малко искаше някой надъхан аналитик или още по-лошо — някой от министерство на правосъдието, да му създава проблеми и да му с пречка преди да е уредил въпроса.

След това се обади на един близкоизточен монарх, който хранеше най-топли чувства и уважение към Кенеди. След отвличането на Кенеди този монарх беше предложил помощта си и всичко каквото е необходимо, за да бъде заловен и изправен пред съда Имад Мухтар. Емирът по една случайност принадлежеше към сунитското крило в Исляма и ненавиждаше до дъното на душата си шиитските терористични групи от типа на „Хизбула“. Самият Мухтар беше организирал неуспешен опит да убие един от братята на емира. Рап обясни ситуацията на монарха и му каза какво би искал от него. Монархът без никакво колебание предложи помощта си и дори настоя да поеме разходите по специалната операция. Това всъщност се превърна в препъникамъкът на разговора и Рап трябваше да прибегне до честта на пагона, за да убеди емира да отстъпи.

Операции като тази обикновено бяха скучни и заемаха много време — понякога месеци и дори години. От време на време обаче късметът се усмихваше и възникваше удобен случай, който значително скъсяваше срока. Въпросът беше да знаеш кога да се възползваш и да не пропуснеш момента. Рап например беше повлиян в избора си от няколко фактора. Първият общоизвестен факт беше, че всяко правителство или организация, с изключение на „Хизбула“, бяха обърнали гръб на Мухтар. А според информацията на Ашани неколцина високопоставени членове на „Хизбула“ дори бяха на мнение, че е време този човек просто да изчезне. Втората причина Рап да се възползва от случая беше, че ако нещо се объркаше, той можеше да бъде сигурен, че президентът ще го подкрепи. Аликзандър лично му беше казал, че иска скалпа на Мухтар и не го интересува колко време ще отнеме на Рап да се сдобие с него. Третата и последната причина Рап да предпочете по-краткия път беше вярата му в прословутото възмездие.

Мич замислено погледна сателитния телефон и набра по памет номера. След няколко позвънявания от другата страна на линията вдигнаха и Рап потвърди поръчката си. После благодари на човека и прибра телефона обратно в джоба си. Разкопча колана на седалката и отвори вратата на багажното отделение до пилотската кабина. Облече си сакото, грабна голямата черна спортна чанта и я метна на рамо. На път за изхода надникна при пилотите и им каза, че ще се върне приблизително след час. После слезе по трапа и закрачи по мократа от дъжда бетонна писта. До патрулната кола стояха двама полицаи — един детектив и един униформен. Рап се здрависа с детектива, който го информира, че шефът му го чака в полицейското управление.

Рап седна на задната седалка и колата потегли. Докато Бейрут беше град на множество религии и секти, в Триполи живееха предимно сунити. Няколко минути по-късно спряха пред управлението.

Нарамил тежката чанта, Мич се изкачи по стълбите на сградата и веднага беше отведен в кабинета на началника. Представянето един на друг беше изключително кратко. Никой от двамата всъщност не желаеше да се запознава с другия. Просто искаха да извършат сделката и всеки да продължи по пътя си.

— Да не би да е това, за което си мисля? — попита началникът и посочи чантата на пода.

Рап побутна сака с крак.

— Разбира се. Искате ли да видите?

Началникът охотно кимна.

— Преди това искам да уточним нещо.

— Какво?

— Вие лично ли говорихте с негово величество?

— Да.

— И предполагам, той ви е казал, че аз съм последният човек, когото бихте искали да изиграете.

Началникът се ухили неловко.

— Да, каза ми. Всъщност каза, че вие сте предпоследният. Последният е той.

— И това става. — Рап се усмихна дружелюбно, наведе се и отвори ципа на сака. Отвътре се показаха пет увити в найлон пакета с банкноти. Отстъпи назад и добави: — Пет милиона долара.

Да платиш пет милиона за такава стока си беше направо евтино. За главите на ръководството на „Ал Кайда“ имаше обявени награди от над двайсет милиона за всяка. Мухтар за пет милиона си беше добра сделка. Особено имайки предвид, че според информацията на Ашани щяха лесно да си върнат парите, веднъж да започнат да прочистват банковите сметки на „Хизбула“. Щом Мухтар можеше да подкупи сунитската полиция в Мосул, защо Рап да не можеше да предложи парична награда за главата на един от най-издирваните в света терористи?

Началникът плесна доволно с ръце и едвам сдържа радостта си.

— Чудесно! — само възкликна той.

— Да, наистина. А сега, мога ли да видя затворника?

— Разбира се. Последвайте ме, моля.

Началникът отведе Рап на първия етаж. В дъното на сградата имаше отделение с килии за разпити с еднопосочни стъкла-огледала. Началникът се спря пред едно от стъклата и каза:

— Всичко беше уредено така, както поискахте.

Там, прикован с белезници към металната маса, седеше Имад Мухтар. Обувките, колана, часовникът, парите и мобилният му телефон бяха сложени на масата пред него. Беше обръснал главата си в опит да промени външността си. И това не можа да му помогне. След като разполагаха с образец от гласа му и с адреса, където беше отседнал, беше лесно да го открият.

— А охранителната камера? — попита Рап.

— Тази не работи.

— Добре. Имате ли ключ за белезниците.

Началникът му даде ключа.

— Ще почакам тук, докато свършите.

— Благодаря.

Рап взе кърпичка, завъртя дръжката на вратата и влезе в стаята за разпити, три на три метра. Без да се обръща, той метна кърпичката върху обектива на монтираната точно над него камера. Началникът му се стори свестен, но сигурността преди всичко. После си сложи гумени ръкавици.

Мухтар го изгледа с изморените си кървясали очи и го попита на арабски:

— Ти ли си моят адвокат?

Рап се изсмя и завеси с пердето стъклото-огледало.

— Не, аз съм твоят лекар за хемороиди, идиот такъв — отвърна той.

Щом Мухтар чу посетителя да говори на американски английски, той видимо се разтревожи:

— Кой си ти?

— Кой съм аз, няма значение, господин Мухтар.

Рап го заобиколи и мина зад него.

— Не знам за кого говорите.

Ако разчитаха само на фотографиите, направени в Мосул, щеше да има място за известно съмнение. Но Ашани им беше дал шестнайсет други фотографии с различно качество. Те, заедно с образеца от гласа му, гарантираха сто процента, че мъжът, седнал пред него, беше Имад Мухтар.

Мич грабна колана от масата и застана точно зад затворника. Мухтар усети опасност и рязко започна да се дърпа, но белезниците не му даваха да се обърне. Беше чиста загуба на сили и енергия. Металната маса беше завинтена с болтове за пода. Рап обви колана около врата на Мухтар и промуши единия му край в токата. Мухтар се разкрещя и се задърпа още по-яростно. Рап се подпря за опора с лявата ръка за рамото на Мухтар и с дясната силно и рязко дръпна колана. Мухтар започна да се задушава.

Рап се наведе, доближи устата си само на сантиметри от ухото на Мухтар и каза:

— Това е за Айрини Кенеди, боклук такъв.

Мич постави лявото си стъпало върху тила на Мухтар и стисна с две ръце колана. Наведе се назад и задърпа още по-силно. Трахеята на Мухтар се сплеска като алуминиева кутия от безалкохолно. Очите му едва не изхвръкнаха от орбитите, а крайниците му се вдървиха. Рап продължи да държи колана затегнат още десет секунди, за да е напълно сигурен в резултата. Мухтар се килна напред и главата му се удари с тъп звук, след което безжизнено легна на масата. Рап отключи белезниците на ръцете и краката и ги хвърли на пода. После взе заобления край на колана, завърза го за металната тръба, към която беше прикована с белезниците дясната ръка на Мухтар и избута стола настрани. Колената на Мухтар се удариха в пода, а главата му се плъзна от масата, но не падна, а беше спряна от колана на трийсетина сантиметра от пода.

Рап огледа за последно и отвори вратата. На излизане вдигна ръка и прибра кърпичката си от обектива на камерата, след което свали гумените ръкавици.

Началникът го чакаше в коридора.

— Как мина?

— Точно по плана. — Мич благодари на полицейския началник, обърна се и се запъти към изхода.