Врагът сред нас

55.

Кенеди лежеше гола на пода. По лицето й се стичаха солени сълзи и се сливаха с локвите урина на голата пръст под нея. Гащите и сутиенът й лежаха разкъсани на парцали на метър от нея. Миризливото одеяло, което й беше давало поне някакво чувство за сигурност, й беше изтръгнато от ръцете и захвърлено в другия край. Похитителите й стояха над нея и се смееха, докато образно и живо описваха как ще я изнасилят. Досега като че ли й беше спестявано само това унижение.

А единственото й провинение беше, че поиска да отиде до тоалетна. Съвсем обикновена физиологична нужда, която през целия си живот беше смятала за проста даденост. Мъжът, който се нарече Мухамад, беше отвърнал, че няма да е проблем. Вместо това пазачите й поставиха ръждива кофа до нея и останаха да я гледат, хилейки се подигравателно. Кенеди клекна над кофата и се опита с помощта на одеялото да си създаде някаква лична неприкосновеност. Докато се облекчаваше обаче, единият от мъжете така я изрита, че тя се просна на пода. Вторият й издърпа одеялото и двамата заедно разкъсаха бельото й. Мъжете започнаха да я бият по голата плът, с плесници, юмруци, ритници. Кенеди направи плах опит да се защити, но те бяха прекалено силни и къде-къде по-жестоки и безскрупулни.

Накрая не й остана нищо друго освен да се свие на кълбо и да се надява, че скоро ще се уморят да я налагат. Когато накрая им омръзна, те свалиха гащите си и уринираха върху нея. Тогава и започнаха да й описват в най-ужасяващи подробности как ще я изнасилят. Кенеди не викаше, нито плака силно. Само лежеше и безмълвно остави сълзите си да текат. Помисли си за сина си Томи, за майка си и за живота си, който беше посветила на страната си. Не запита съдбата „Защо трябваше да съм точно аз?“, нито изпадна в самосъжаление, просто прие суровата си участ такава, каквато й беше отредена — много печален и трагичен край на един иначе великолепен и чудесен живот.

Вече се беше примирила с мисълта, че ще е по-добре да умре, отколкото да издаде най-ревниво пазените тайни на страната си. Имаше дълг пред мъжете и жените от ЦРУ и пред вербуваните от тях агенти. Даваше си сметка, че няма да може да издържи на още много побоища и затова умът й започна да търси начини да сложи край на мъченията. Сълзите рязко спряха и по някакъв странен начин решителността сама да сложи край на живота си й даде вътрешна сила.

Силното дрънчене на повдигащото се метално резе и изскърцването на пантите известиха, че е дошъл посетител. Кенеди не направи опит да надигне глава и да види кой е влязъл. Само продължи да гледа някъде в празното пространство между краката на мъчителите си към одеялото на пода, сякаш с помощта на волята си можеше да го накара да се върне при нея.

— В името на Аллах, какво сте направили?

Кенеди разпозна гласа — беше на мъжа, който й се представи като Мухамад.

— Глупаци такива!

Кенеди видя как той избута двамата, вдигна одеялото, върна се при нея и зави голото й тяло, след което отново насочи гнева си към пазачите. Крещя им и им заповяда да излязат от стаята. Когато те се подчиниха, Мухамад се върна при Кенеди и клекна до нея. Понечи да отмести кичур от косата от лицето й, но се спря, когато видя, че е мокър от урина. Рязко стана и бързо отиде в коридора.

Кенеди го чу как гневно се разкрещя на пазачите и им заповяда да донесат чиста вода и аптечка за първа помощ. Последваха още крясъци и още заповеди. Айрини в един момент претръпна и спря да слуша. Мъжът влезе няколко пъти в стаята, за да провери състоянието й, като всеки път се извиняваше за това, което й бяха сторили пазачите. Кенеди с нищо не показа, че е забелязала присъствието му. Само продължи да гледа отвлечено в празното пространство.

По едно време в стаята внесоха стол и мъжът й помогна да се изправи, за да седне. Тя вече беше претръпнала и пред мисълта, че е гола под одеялото. Мъжът се постара да загърне колкото може по-плътно гърдите й, докато в същото време взе кофата с чиста вода и се зае да отмива урината от косата й. После с мокър парцал стори същото и с лицето й.

Когато стигна до раменете й, той спря и пъхна кърпата в дланта й.

— Ще отида да взема дрехи. Моля, доизмийте се. Трябва да обсъдим вашето освобождаване.

За първи път от минути насам Кенеди мигна с очи. Бавно обърна глава и се вгледа в мъжа, който излезе от стаята. Вратата се затвори и тогава тя си даде сметка, че е сама. Погледна бялата кърпа и беше обзета от странно чувство. Сънуваше ли? Очите й бавно се преместиха върху собствените й ръце и забелязаха драскотините и синините по тях. Взе мократа кърпа и я прокара по вътрешната страна на лявата предмишница, отмивайки кръвта и пръстта. Прехапа езика си и щом почувства болката, разбра, че не е сън. Кенеди стана, провеси одеялото на облегалката на стола и започна да се къпе. Блажено изливаше върху себе си шепа след шепа чиста вода, докато не отми напълно от себе си кръвта, калта и засъхналата пот. Пет минути по-късно на вратата се почука. Кенеди грабна одеялото и го вдигна пред себе си.

Мухамад влезе с хавлиена кърпа, куп прилежно сгънати дрехи и някакви сандали. Постави ги на стола и каза.

— Моля, облечете ги. Имаме да обсъдим доста неща.

След това излезе. Кенеди бавно се облече. Дрехите бяха един или два размера по-големи, но тя беше благодарна и за тях. Обу панталона, облече кафявия пуловер, сложи си черния хиджаб и накрая обу сандалите. На вратата отново се почука и този път Мухамад донесе видеокамера и триножник.

Веднага я обзеха съмнения.

— Извинете ме за поведението на онези две говеда. Определено им липсва възпитание.

Кенеди само кимна.

Мъжът остави камерата и я попита:

— Стават ли ви дрехите?

— Да, добре са. — Кенеди стисна хиджаба.

— Добре. Сега да ви кажа: говорих с много хора относно освобождаването ви и мисля, че можем да уредим нещо. Мъжете, които ви отвлякоха… не мога да ви кажа кои са те, но са страшна пасмина. Повече от половината от тях искат да ви убият заради онова, което сте причинили на страната им и най-вече заради организацията, за която работите. Има и една малка част, която е на мнение, че подобна стъпка би била неразумна. Мненията са разделени. Половината искат да ви изтезават и да продадат изтръгнатата информация на този, който предложи най-високата цена. Другата половина искат да си получат откупа и с това да се приключи. Мисля, че ги убедих да си вземат парите от откупа и да ви оставят на мира. Преди да ви освободят обаче те искат да направите изявление.

— Какво изявление? — попита Кенеди предпазливо.

— Искам да ви напомня, че става въпрос само за някакви си думи. Щом бъдете отново на свобода, можете да казвате каквото си поискате, включително и да отричате. — Мъжът й подаде лист хартия и после започна да настройва камерата. — Усмихнете се, моля — добави той и натисна бутона за запис.

Кенеди погледна към напечатаните думи и започна да чете. Сърцето й се свиваше все повече и повече с всяко следващо изречение. Трийсет секунди по-късно тя спря, подаде листа обратно на мъжа и каза:

— Не мога да го прочета.

— Напротив, можете. — Мъжът отново й тикна листа в ръцете. — Трябва само да го прочетете и после ще мога да ви изведа на свобода.

— Това са лъжи. Страната ми няма нищо общо с разрушаването на ядрения завод в Исфахан. Ние не нападнахме Ирак заради петрола и не готвим заговор за нападение на Иран, за да откраднем петрола му.

— Няма да споря с вас — отвърна Мухамад и вдигна длани. — Когато бъдете освободена, можете да крещите до небесата, че сте била принудена насила да прочетете това изявление.

Кенеди съзнаваше, че веднъж прочетеше ли го, връщане назад нямаше да има. Най-напред в Близкия Изток и не само там прекалено много хора вярваха, че нещата наистина стоят по този начин. Прочетеното от нея изявление щеше с десетилетия да се сочи като доказателство за империалистката политика на Америка.

— Не мога да го прочета.

— Налага се. Иначе ще ви убият.

Нещо в думите му и особено „убият“ я притесни. Според нея най-логичното действие на похитителите беше да я убият след като прочетеше изявлението. Една и съща участ я чакаше и ако се съгласеше, и ако не се съгласеше.

— Съжалявам, но не мога да го прочета. — Кенеди седна на стола и сплете ръце в скута си.

Мъжът рязко излезе иззад камерата и я зашлеви три пъти по лицето. Хиджабът падна от главата й. После я сграбчи за косата и силно дръпна главата й назад. Погледна я в очите и изкрещя:

— Имаш точно един час да промениш мнението си! Ако отговорът ти е пак „не“, ще те оставя на милостта на съдбата. Искаш ли това да се случи?

— Не — отвърна Кенеди.

— Двайсет мъже! Ще се наредят на опашка, за да те изнасилват дни наред. Това ли искаш?

— Не.

— Тогава прочети изявлението. — Мъжът пусна косата й и отново й подаде листа.

Кенеди го взе, погледна за сетен път думите и си представи как видеозаписът ще бъде използван срещу страната й. Тя щеше да бъде заклеймена като предател и после не би могла да живее спокойно и с чиста съвест. Мълчаливо тя разтвори длан и пусна листа на земята.

Мъжът размаха пръст застрашително.

— Имаш един час да размислиш. Ако пак откажеш, няма да мога да ти помогна с нищо.