Врагът сред нас

5.

Търпението не беше сред силните черти на Стю Гарет. Според самия него именно затова и се беше издигнал до големия успех. Той беше решителен и обичаше да командва хората, като че ли бяха шерпи. Искаше от тях резултати и нямаше навика да хвали сътрудниците си. В бизнеса на политическите консултации и управление на кампании той беше царят. Никой друг жив конкурент не можеше да се похвали с две успешно прокарани в Овалния кабинет кандидатури. Неговата способност да ръководи кампания като диригент оркестъра му беше спечелила почти митична аура в медиите и кръговете на Демократическата партия. Опонентите му, от друга страна, го смятаха за най-коварния и непочтен неморален негодник, участвал някога в американската политика.

Гарет носеше репутацията си като почетна значка. Щом противниците му бяха толкова тъпи, че да следват правилата, вината си беше изцяло тяхна. Той беше специалист и изключителен практик по най-подмолните техники. За него политиката приличаше на партизанската война. Затова и често прибягваше до тактиката „удряй и бягай“ и често даваше заповеди в този дух на членовете на екипа си. Настъпвай в атака и никога не отстъпвай. За нищо на света не си признавай прегрешенията нито пред журналистите, нито пред опонента си. Изборите са състезание, което се провежда в сравнително сбит период от време. Често Гарет спасяваше положението само благодарение на инерцията си. Като тичащ към голлинията играч по ръгби. Тази негова безкомпромисна настройка му служеше добре в политиката, но щеше да го подведе в едно друго отношение. В игра, в която залозите бяха много по-високи.

Гарет и съпругата му бяха полузаспали в спалнята каюта, разположена в носа на чисто новата двайсетметрова яхта от клас „Байя“ — „Азура“. Гарет се обърна по гръб, кракът му увисна от леглото. Той отвори очи и мигна няколко пъти. Бавно фокусира сините цифри на електронния часовник до леглото. 2:11 часа през нощта. Клепачите му се затвориха и той отново си легна. Ако сменяше позата си от време на време, щеше да облекчи напрежението върху пикочния мехур и да се унесе отново.

Повечето хора по света си имат изградени навици и Гарет не правеше изключение. Той обичаше да започва деня си с няколко чаши много силно черно кафе и вечер да го приключва с бутилка (понякога две) „Шардоне“. Тези навици и увеличената му простата правеха неизбежен нощния му ритуал. Той се будеше всяка нощ между три и шест часа, за да облекчи мехура си. Достатъчно беше да намали кафето и виното, но Гарет не обичаше да се лишава от удоволствията си. Според неговия начин на мислене проблемът не беше в нощното му ставане, за да се изпикае, а в трудното му заспиване после. Чудодейната рецепта беше в спането на вода. Когато беше на сушата, той почти никога не можеше да се наспи нощно време като хората. На вода обаче можеше да се облекчи колкото пъти изискваше издутата му простата, а лекото люшкане на вълните му гарантираше стопроцентно заспиване.

Другото предимство на плаването с яхта беше в уединението, което то предоставяше. Колкото повече Гарет остаряваше, толкова повече стигаше до извода, че не обича хората. За него повечето бяха дразнещи и противни създания, но дори и приятните с времето му омръзваха. Беше натрупал състоянието си, помагайки на мъже и жени да бъдат избирани на държавни постове. Професионални чаровници, които бяха готови да променят привидно нрава си, за да угодят на всеки потенциален избирател. Тези хамелеони дори намираха начин да му влязат под кожата. След време обаче тяхната престорена нагласа „всичко знам и всичко мога“, както и политически коректните им речи ставаха нетърпими. В душата си Гарет беше сприхав и избухлив човек, който беше убеден, че хората се водят в действията си единствено от егоистичните си интереси.

Евангелистът говореше за любовта си към Христос не от благоговение към Спасителя, а от потребността му другите да го ценят и да го слушат. Гарет беше срещал в живота си твърде много холивудски типове, които тръбяха наляво и надясно желанието си да спасят майката Земя, а в същото време се кътаха в някое от няколкото си имения, простиращи се върху декари земя, в които те бяха единствените обитатели. Наистина ли вярваха в глобалното затопляне или просто бяха безподобни лицемери? В града и така имаше достатъчно „набожни“ шарлатани, но повечето от тях просто искаха да бъдат приети и да се утвърдят в обществото, да бъдат смятани за просветлени, интелигентни и състрадателни. Гарет не изпитваше такава потребност. Той желаеше одобрението на хората колкото и силен ритник в слабините.

Тази представа го накара да се усмихне. Той беше напълно доволен от начина, по който се беше развил животът му. Особено предвид хода на събитията само преди една година. Току-що беше приключил втората си успешна президентска кампания. Беше организирал една от най-великите изборни победи в историята на страната, което го изпълваше с чувство за всесилие. Изковаване на победа — това беше може би най-точното определение за неговия труд, но той нямаше намерения да се връща към миналото.

Важното беше, че си свърши работата. Политиката е мръсна и груба игра. Всяка от страните е готова на какво ли не, за да победи. Което изобщо не изненадваше Гарет. Историята бълваше от подобни примери. Безброй членове на кралските фамилии са отравяли или са били отровени в борбата за трона; граждански войни, избухнали само заради някакви си идеи, бяха отнели живота на милиони; твърде много дори да бъдат изброени убийства и атентати, кървави преврати и революции, които бяха преобръщали с главата надолу цели континенти. Юлий Цезар беше намушкан двайсет пъти от заговорническа клика, в която влизаха някои от най-образованите римски сенатори. Хитлер беше изгорил до основи Райхстага и беше обвинил за това комунистите. Примерите за политически игри, проправили си път към върха чрез лъжи, измами и убийства, бяха достатъчно красноречиви и достатъчно много на брой.

Ако можеше да се извлече някаква поука от историята, за Гарет това беше изводът, че победата се полагаше на онзи, който беше достатъчно смел, за да я извоюва. В сравнение с някои от най-сензационните случаи на заграбване на властта акцията, в която той беше участвал, бледнееше като детска игра. В края на краищата той никога не би се съгласил да участва в заговора, ако не му бяха хвърлили онези фотографии в лицето — еднозначно доказателство, че отсрещната страна искаше да играе мръсно. Гарет веднага разбра, че зад това стои старият му враг Кап Бейкър. Кандидатите на Гарет за президент и вицепрезидент — Джош Аликзандър и Марк Рос — и така губеха по точки пред Републиканците. Времето бързо изтичаше, парите бяха на свършване, но те още имаха известни шансове да успеят. Докато не им пратиха фотографиите.

Гарет би се справил с почти всякакви препятствия, но с подобен компромат не беше в състояние. Съпругата на кандидат-президента беше снимана да прави секс с агент от Сикрет Сървис. Гарет показа фотографиите на Марк Рос, подгласника на Аликзандър и кандидат за вицепрезидент. Рос за малко не полудя, но след половин час бълване на псувни, той успя да се овладее. Не беше готов да се откаже толкова лесно. Твърде упорито се беше борил, за да види с очите си как мечтата и амбицията на живота му бива разбита на пух и прах от някаква си пачавра. Рос имаше известни връзки от дните си в ЦРУ и като Директор на националното разузнаване. Той веднага се зае да намери начин да неутрализира проблема и след по-малко от седмица сключи сделка с един потаен изгнаник на име Сай Грийн.

Минаха вече повече от шестнайсет месеца от взрива на кортежа, при който загинаха Джилиан Ротборт и още четиринайсет души, включително и агентът от Сикрет Сървис, който беше спал с нея. Гарет се самоуспокояваше, че неговата роля в случилото се не е била по-различна от тази на страничен свидетел. Той нито беше одобрил, нито критикувал плана. Просто беше следвал заповедите.

Гарет си спомни какъв шок и изненада изпита, когато се убеди, че бомбеният атентат наистина подейства. Пресата, обществото, дори и полицията се хванаха на въдицата им. Отцепническа терористична група пое отговорност за взрива и службите за сигурност се впуснаха по петите й. Избирателите гласуваха за Аликзандър и Рос. Няколко седмици по-късно двамата, яхнали вълната на народната симпатия, удържаха пълна победа. И всичко вървеше гладко по мед и масло до последната седмица преди президентската клетва. Мич Рап, най-добрият експерт по антитероризъм в Ленгли, някакси успя да проследи атентатора, задействал колата-бомба. Само за броени дни всичко, което бяха постигнали с много пот и труд, започна да се руши.

Само дни преди клетвата двамата души, помогнали за осъществяването на изненадващата победоносна стратегия, сякаш потънаха вдън земя и никой никога не ги видя отново. Това само по себе си беше достатъчно притеснително, но остана на заден план, когато Рос умря от сърдечна атака в деня на иногурацията. И то не къде да е, ами в Овалния кабинет. Гарет изпадна в пълен шок. Той знаеше, че Рос страда от хронични сърдечни проблеми, но не вярваше в случайни съвпадения. Нямаше конкретни доказателства, че Рап има пръст в смъртта му, но фактът, че в една и съща седмица бяха предали Богу дух трима от съзаклятниците, не можеше да се обясни само със съдбата. Интуицията му подсказваше, че зад тайнствените кончини стои ЦРУ, но ситуацията, в която се намираше, не му позволи да се обърне към властите или към медиите. Гарет напусна Вашингтон и си даде дума никога повече да не се върне в града. Година по-късно обаче той вече беше на друго мнение.

Липсваше му възможността да манипулира медиите и гласоподавателите. Да надхитрява Републиканците и да ги гледа със задоволство как се оплакват от нечестната му и мръсна тактика. Хората на президента Аликзандър продължаваха да го ухажват, тъй като вече беше решено, че Аликзандър ще се кандидатира за преизбиране. До тогава оставаше малко повече от година. Никой в историята на Щатите не беше провеждал три успешни кампании. Трудно му беше да откаже той да е първият и най-вероятно единственият в това отношение.

Гарет отметна чаршафа от себе си, без да мисли изобщо за спящата до него съпруга. Свали краката си на пода, хвана се за ръба на полицата за книги и стана. Както обикновено беше гол. Прекоси каютата и стигна до отворената врата. Пътят до банята беше осветен от малки лампи, монтирани в редица по стените, близо до пода. Гарет ползваше тоалетната на яхтата колкото се може по-рядко и то никога само заради едно пикаене. Друг негов характерен недостатък беше скъперничеството му. И щом се налагаше да плаща възмутително високите такси за събиране на смет, които искаха от яхтените пристанища, то тогава поне да имаше защо. Протегна се и отключи люка, водещ нагоре. Докато се качваше по стъпалата, си спомни какъв прилив на адреналин е получавал при ръководенето на президентските кампании. Може би беше време да се върне отново в играта. Ако искаха да го убият, досега да го бяха сторили.

Гарет влезе в просторната пилотска кабина с безгрижна самоувереност, заслепен от собствената си нетърпеливост. За него бе направо немислимо да чакаш, ако искаш да направиш нещо. Той отиде на левия борд и мина по тясната пътека, водеща към платформата за плуване. Подпря се на парапета с ръка и заслиза по стъпалата. Колената и гърбът му бяха като сковани. Когато накрая слезе на широката платформа, Гарет се обърна надясно както винаги правеше.

Доближи се до ръба и застана над водата. Няколко пъти присви колене и дори се прозя, докато чакаше простатата си да освободи пикочния му мехур. Загледан в залива и светлините на малкия град, той долови леко поклащане под краката си. Понечи да обърне главата си назад, но успя да мръдне само на сантиметър, когато някой му запуши устата с длан в кожена ръкавица. Поиска да извика, но от устата му излезе само тихо скимтене. Почувства топлината на диханието на нападателя върху дясното си ухо и тогава непознатият, почти шепнешком, изръмжа:

— Само да си гъкнал и ще ти пречупя врата като клечка за зъби.