Врагът сред нас

45.

Новината пристигна, докато болшинството от гражданите на Вашингтон спяха. Дежурният офицер в Ситуационната зала на Белия дом получи обаждане от Центъра за глобални операции към ЦРУ малко след пет часа сутринта. Само за броени минути телефонните линии в столицата загряха. Имаше разработени планове за действие при подобни ситуации. Охраната на висшите държавници и политици беше вдигната под тревога, лимузините потеглиха рано, а на ключовите фигури в областта на националната сигурност беше наредено незабавно да се явят в службата си. Министърът на отбраната Инглънд беше първият член на кабинета, който разбра за драматичната вест.

Бившият мениджър в „Мерил Линч“ и директор на лондонския филиал на фирмата ставаше в пет всяка сутрин, за да може да се информира за европейските пазари преди да тръгне за Пентагона. Той седеше на бюрото в кабинета си, когато телефонът звънна. Сигналът беше по-различен от останалите — две къси иззвънявания и едно трето дълго. В този ранен час Инглънд веднага се досети, че обаждането не вещае нищо добро. Докато гледаше защитения срещу подслушване пряк телефон, мислено изреди горещите точки, които биха били причина за тревога. И веднага се сети за Кенеди и нейната среща. Вдигна слушалката, изслуша гласа на другата страна на линията и отговори кратко и лаконично:

— Ще дойда до половин час.

Инглънд се обади в службата и нареди на дежурния офицер да разбуди на пожар генералите от обединения щаб на началник-щабовете. Освен това каза на жената от другата страна на линията, че до двайсет минути иска да говори с Мосул с някой, който би могъл да докладва за случилото се. Айрини Кенеди може и да беше от ЦРУ, но Мосул беше територия на Министерство на отбраната. Той знаеше за срещата на Кенеди с иранския й колега, но не беше запознат с детайлите, освен че иранците твърдо бяха настояли да няма американски военни наоколо.

Инглънд набързо изкачи стъпалата до втория етаж, навлече си костюм и грабна електрическата самобръсначка. Когато отново слезе на първия етаж, охраната му вече го чакаше пред къщата. Инглънд скочи на задната седалка на бронирания черен Събърбан и се зае да бръсне посивялата си четина с електрическата самобръсначка. В мислите си отново се върна към Кенеди. От дежурния в Ситуационната зала офицер разбра само, че кортежът на Кенеди е бил нападнат в Мосул. Директорът на ЦРУ вероятно беше жива и взета за заложник. Всички останали бяха убити.

Инглънд харесваше Кенеди. Харесваше стила й и как представяше нещата кратко и точно, винаги по същество. Вашингтон беше пълен с празнодумци, които изпадаха в екстаз като слушаха себе си как говорят. Кенеди беше като глътка свеж въздух, високоинтелигентна, а също така и изключително веща по въпросите на Исляма и Близкия Изток. Той беше свикнал да разчита на съветите и анализите й.

Инглънд беше стар приятел на президента. Не беше работил нито в държавната администрация, нито при военните. Както президентът му каза, когато го номинираха, той искаше да привлече Инглънд в екипа си заради аналитичния му ум и способността му не просто да печели спорове, а да накара опонентите да приемат неговата гледна точка. Освен това Инглънд десетилетия наред се беше занимавал с прогнозиране на насоки и предвиждане как ще се развият нещата в бъдеще. Докато Събърбанът се движеше по все още пустите улици на Вашингтон, той се опита да стори същото и със сегашната криза. За съжаление първото, което му мина през ума, бяха видеозаписите, на които мюсюлмански екстремисти обезглавяват заложниците. Обезглавяването на директора на Централното разузнавателно управление щеше да има доста мощен пропаганден ефект.

Инглънд остави емоциите настрана и проигра вероятните варианти за изход от ситуацията. Колкото и грубо да беше, бързото обезглавяване на Кенеди нямаше да е най-лошата последица за Америка. Празненството на радикалните ислямски фундаменталисти щеше да е краткотрайно. Европа, Австралия, Япония, Русия и вероятно дори Китай щяха в крайна сметка да приемат случилото се като обезглавяване на една жена и майка, а не на ръководителя на главната разузнавателна служба на Америка. Подобен варварски акт на терористите дори би могъл да им навреди в дългосрочен план.

Колкото и жестоки да бяха подобни разсъждения, Кенеди знаеше твърде много. Една проточила се заложническа криза щеше да даде на похитителите възможност да застрашат американската национална сигурност в немислими мащаби. Само при мисълта, че ще трябва да посъветва президента в този дух, Инглънд се почувства страшно неловко. Аликзандър беше твърде позитивно настроен, за да се примири с толкова мрачен завършек на едва започналата криза. Трябваше да има по-добро решение на проблема.

Докато Събърбанът на Инглънд минаваше през КПП-то на портала, звънна защитеният срещу подслушване телефон. Дежурният офицер в Пентагона му каза, че генерал Гифърд е на линията. Инглънд се беше срещал два пъти досега с Гифърд, по време на последните обиколки в Близкия Изток.

— Том, в момента отивам на среща с президента. Можеш ли да ми изложиш накратко случилото се?

Гифърд представи сбита версия на вече сбитата информация, която му беше дадена на самия него от командващия офицер на групата за бързо реагиране. Когато свърши, Инглънд му благодари и го помоли да бъде на разположение до телефона. Много вероятно беше, че президентът също щеше да поиска да разговаря с него. Министърът на отбраната влезе в Западното крило и се запъти право към Ситуационната зала. Там завари президента Аликзандър, съветникът по националната сигурност Франк Озарк и главния прокурор Пийт Уебър. Тримата бяха седнали в единия край на масивната конферентна маса от лакирано дърво. Бяха подпрели лакти на плота, вторачени в сивия спийкърфон с формата на звезда.

— Господин президент, боя се, че е извън контрол.

Инглънд разкопча сакото и седна на стола до Озарк. Разпозна говорещия по спийкърфона като заместник-директора на ЦРУ Чък О’Брайън. Президентът въздъхна и се облегна назад.

— Чък, като се има предвид ситуацията, мисля, че гневът и яростта му са напълно разбираеми.

— Сър, аз не по-малко вярвам в способностите на Рап. Но мисля, че в момента е заслепен от емоцията и не може да прецени трезво. Твърде пристрастен е към случилото се.

Инглънд се покашля и се намеси в разговора:

— Чък, здравей, Брад Инглънд е. Какво е направил, та толкова те е притеснил?

— Изглежда неколцина от нападателите са били пленени. Един от тях, който според нашата информация вероятно е бил полицай, е бил ранен. След края на нападението Рап го е прострелял в задника, докато онзи лежал на земята.

— Полицай ли? — изненадано повтори главният прокурор.

— Да. Подозираме, че местните сили на реда са подпомогнали терористите. Рап е решил да разпита във военнополеви условия единия от пленените. Според предварителните доклади той извадил нож и го забил в рамото на пленника, който в това време е бил обезвреден и не е можел да се съпротивлява.

Главният прокурор погледна неловко присъстващите.

— Имало ли е свидетели?

— Инцидентът е станал в жилищен квартал — отвърна О’Брайън. — Предполагам, че са го видели предостатъчно хора.

— Боже мой! — възкликна главният прокурор. — Имаше ли журналисти там?

— Нямам такава информация.

— И въпреки всичко — каза Инглънд. — Извинявам се, ако съм пропуснал нещо, но какво толкова стряскащо има в поведението на Рап спрямо пленниците? Преди малко разговарях по телефона с командира на базата в Мосул. Той ми каза, че местната полиция не просто си е затворила очите пред атаката, а дори е взела участие в нея.

— Вярно е — отвърна О’Брайън.

— Тогава нека да назовем нещата с истинските им имена. Директорът на ЦРУ е отвлечен, хората от охраната й са екзекутирани с изстрел в тила, а ние се тревожим, че Мич Рап е груб с пленниците.

— Лично аз не давам и пет пари за тези негодници, Брад, но помни думите ми, когато прахът се разсее и шумотевицата поутихне, от Капитолия ще имат доста въпроси към нас. Ще насрочат слушания в Конгреса, за да разберат как се е случило това и как е реагирал всеки един от нас. А в момента Рап е неконтролируем.

— Поправи ме, ако греша, но той кога е бил контролируем? Не е ли това причината Мич винаги да върши черната работа, докато всички останали само седят със скръстени ръце и се занимават с празни приказки?

— Мич Рап е много добър. Но не са малко случаите, когато е прекрачвал всякакви граници.

Инглънд погледна към президента и продължи:

— Чък, ще гледам да бъда максимално коректен и любезен с теб. Ти самият в момента си под огромно напрежение. Едно от най-силните предимства на Кенеди беше, че тя постигаше резултати. А също така знаеше как да предпазва президента от тъмните дела, характерни за света на плаща и кинжала. Следиш ли мисълта ми?

О’Брайън отговори след известно мълчание:

— Да, но продължавам да настоявам на мнението си, че ще е добре президентът да разговаря с него. Само един кратък разговор. Мисля, че можем да накараме пленниците да говорят и без да им режем разни атрибути.

— Съгласен съм — решително добави прокурорът.

Президентът Аликзандър погледна към Инглънд, който само сви рамене, с което искаше да каже: „Какво пък, няма да навреди“.

— Добре — отвърна президентът. — Нека твоите хора ме свържат с него.

— Тъй вярно, сър — бяха последните думи на О’Брайън и той затвори.

Президентът се наведе напред и натисна бутона на спийкърфона. После отново вдигна очи към стария си приятел Инглънд и го попита:

— Какви са съображенията ти?

— Съображенията ми са — министърът се облегна назад и въздъхна — че ако не си я върнем скоро… и то възможно най-скоро, ще имаме доста сериозни проблеми.

Президентът потри чело.

— Как, по дяволите, можа да се случи подобно нещо?

— Точно сега няма смисъл да се занимаваме с този въпрос. Няма да спечелим нищо. Необходимо е да търсим спешно решение, а не причините и виновните за случилото се. Нека говорим с Рап, да видим с какво разполага той и после ще изработим план за действие.

Президентът кимна. Няколко секунди по-късно глас от спийкърфона обяви, че Рап е на линията. Аликзандър натисна бутона за свързване.

— Мич, на телефона е президентът. Добре ли си?

— Добре съм, сър.

— Доколкото разбирам, ти си видял как са отвлекли Айрини, напъхали са я на задната седалка на някаква кола и са избягали.

— Тъй вярно, сър.

— Имаш ли някакви предположения кой стои зад похищението?

— Не, но имам трима пленници, сър. Всъщност, в момента ги разпитвам. Уверен съм, че двама от тях ще се разприказват. Третият малко ме съмнява.

Президент огледа присъстващите.

— Мич, при мен са Пит Уебър, Франк Озарк и Брад Инглънд. Останалите членове на Съвета по националната сигурност трябва да дойдат всеки момент. Тук малко сме притеснени, че си приел тази работа прекалено присърце. — Аликзандър направи пауза и добави: — Че може би си станал неконтролируем.

По високоговорителя прозвуча горчива въздишка.

— Господин президент, отвлякоха директора на ЦРУ. Що се отнася до разговора ни на борда на „Еър Форс-1“, мисля, че сега трябва да паднат всякакви задръжки.

Главният прокурор Уебър нямаше представа за какво говори Рап, но определено не му звучеше добре.

— Мич, Пит Уебър е. Всички знаем, че с Айрини сте близки, но наистина трябва да се поспреш и да се поуспокоиш. Не забравяй, че си положил клетва… клетва да браниш и защитаваш конституцията на Съединените щати. Всички сме положили клетва и това означава, че никой от нас не е над закона… включително и ти.

Настъпи дълга пауза, след която Рап, с изпълнен с отчаян гняв тон, отвърна:

— Вие май се шегувате.

Резкият отговор на Рап накара всички в залата да се спогледат.

— Моля? — реагира отбранително прокурорът.

— Отвлякоха директора на ЦРУ, застреляха цялата охрана, а вие ми изнасяте лекция за някаква клетва и за някакъв си лист хартия отпреди повече от двеста години?

— Цялата ни държава се крепи и основава на този лист хартия — все така отбранително отвърна Уебър.

— Когато вие сте полагали клетва, може и да сте имали предвид да защитавате лист хартия, но аз лично винаги съм мислел, че мой дълг е да пазя и браня американските граждани от гадости като тази, която сега се случи. Извинявам се за езика, господин президент, но това е смешно. Много скоро ще започнат да я измъчват, ако вече не са започнали. И тогава, сър, е въпрос на време да я пречупят. И когато Айрини се пречупи, за нас ще стане много лошо. Тя има фотографска памет и познава по име всеки един нелегален оперативен офицер и агент, с които разполагаме в Близкия Изток. И това ще е само върхът на айсберга.

— Има и законни начини — отвърна Уебър.

— Това тук не е съдебна зала! — отсечено отвърна Рап. — Нямаме на разположение цял месец, за да сломим волята на тези типове, като им повтаряме един и същи въпрос стотици пъти и като ги будим по двайсет пъти на нощ. Нямаме дори седмица. Ако не получа отговори до двайсет и четири часа, ще трябва да започнем да отзоваваме всеки един нелегален разузнавач на ЦРУ в района. А ако до един месец, считано от днес, не сме я спасили, ще трябва да отзовем всички офицери от Службата за тайни и нелегални операции. Всеки един шпионин, работил за нас, ще бъде застрашен от разкритие и екзекуция. Потокът от разузнавателна информация ще пресъхне по-бързо отколкото можем да си представим и ще се наложи да действаме в района слепешката.

— Боя се, че е прав — каза Инглънд.

— Господин президент — продължи Рап с умолителен тон — моля ви само да ми дадете двайсет и четири часа. Ще открия кой стои зад похищението.

Президент Аликзандър погледна в очите Инглънд, който на свой ред се обърна към главния прокурор с думите:

— Пийт, бих искал да си кажа две приказки насаме с президента и Франк. Би ли ни извинил за момент?

Уебър реагира с униние, но прие да излезе с разбиране. Затвори кожения си тефтер с рязко движение и стана. Демонстративно прекоси залата и затвори зад себе си тежката звукоизолираща врата.

Инглънд познаваше достатъчно добре президента и беше сигурен какво следва да се предприеме. Нямаше място за повече дискусии. Аликзандър играеше защитник, а тяхната задача беше да го пазят и закрилят от противниковите играчи. Президентът с погледа си вече беше дал да се разбере каква тактика смята да избере.

— Мич — обади се отново Инглънд — имаш двайсет и четири часа… нито дума повече. Само гледай да не оставяш следи.

— Непременно.

— И, Мич — намеси се президентът — върни я на всяка цена.

— Ще я върна, господин президент.

— Жива или мъртва, искам да я върнеш.

— Слушам, сър — отвърна Рап и затвори.

Президентът понечи да каже нещо, но в този момент с тревога на лицето влезе държавният секретар Уика.

— Извинете, че не можах да дойда по-рано, сър. — Уика свали кожената си чанта на стола до Инглънд и взе един от пултовете за дистанционно управление от масата. — Боя се, че ситуацията се усложни още повече. — Уика насочи дистанционното към големия плазмен телевизор на стената срещу нея. — Сър, „Ал Джазира“ предаде, че една от нашите подводници е потопила ирански боен кораб в Ормузкия проток.

— Какво? — попита шокираният Аликзандър, докато на екрана се показаха кадри на повредената сива фрегата. Президентът въпросително погледна Инглънд.

Министърът на отбраната вече посягаше към телефонната слушалка.

— Ще се заема с това, сър.