Врагът сред нас

50.

Мич затвори вратата на килията и спокойно тръгна по коридора. От високоговорителите над главата му продължаваше да звучи записът на измъчван мъж. Той обаче не обърна никакво внимание на агонията и писъците, тъй като беше изцяло погълнат от информацията, която току-що беше научил. Още от началото на атаката срещу кортежа на Кенеди той се беше заблуждавал, че това е работа на сунитите. Сунити ръководеха полицията и за тях се знаеше, че си сътрудничат със структурите на „Ал Кайда“ в Ирак. Участието на иранската „Хизбула“ говореше за много по-сложна игра. Първоначално Рап не искаше да повярва, че те биха се решили на толкова безскрупулен ход, та чак да отвлекат директора на ЦРУ, но колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече изчезваха съмненията му. В края на краищата тези хора бяха готови на всичко само и само да се задържат на власт.

Дюмонд беше разположил багажерията си в конферентната зала. Два от най-мощните му лаптопи бяха включени към широкоекранни монитори и той едновременно работеше и на двата. Стилуел седеше до него, водеше си записки и от време на време му превеждаше.

— Нещо интересно? — попита Рап, щом застана на вратата.

— Още не. — Дюмонд не си направи труда да вдигне очи от екрана. — Не съм сигурен дали иранската армия съхранява досиетата на личния си състав в компютърна мрежа.

От това се боеше Рап.

— А публичните бази с данни? Регистри на автомобили и техните собственици, данни от компаниите за битови услуги, актове за раждане, ЕСГРАОН?

— В момента претърсвам всичко това.

Ридли застана на вратата, до Рап. Държеше тесте с току-що разпечатани фотографии дванайсет на петнайсет сантиметра.

— Току-що ги получихме. — Ридли подаде тестето на Рап, който тутакси започна да ги разлиства и разглежда.

— Тази първата е на министър Ашани веднага след като пристигна.

Мич стигна до третата фотография и понечи да продължи нататък, когато Ридли го спря. Беше заснета от предната част на хеликоптера и показваше как Ашани тръгва настрани, вдясно. Вляво от хеликоптера се виждаше друг мъж в тъмен костюм, който беше поел в противоположната посока.

— Кой е този?

— Не знам.

Рап прехвърли още няколко снимки и се спря на увеличеното изображение на лицето на мистериозния мъж. Качеството не беше идеално, но се различаваха чертите му. Имаше тъмнокафява брада и макар че носеше черни очила, нещо в него се стори смътно познато на Рап. Мич продължи да разглежда снимките и се спря за секунда на втората. На нея загадъчната личност се качваше на полицейски джип, от двете страни на който бяха паркирани два полицейски пикапа с петдесеткалиброви картечници на покривите.

Рап бързо се върна на най-отчетливото изображение на мъжа и върна останалите фотографии на Ридли.

— Чарли сега е с президента в Ситуационната зала, нали?

— Да.

— Свържи се с него и му кажи следното: деветдесет процента сме сигурни, че зад похищението на Айрини стои Иран.

— Деветдесет процента? — повтори Ридли. — Та ние дори не сме потвърдили самоличността на този Тахминех.

— Затова и не казах сто процента. Повярвай ми, Роб, трябва незабавно да говорим със Съвета за национална сигурност. Ако е Иран, ще им трябва половин ден само за да разберат на кого трябва да се обадят. — Рап тръгна към вратата. — А Айрини няма толкова време.

Той отиде право в килията на Тахминех. Отвори рязко стоманената врата, приближи до завързания на стола пленник и натика фотографията в лицето му.

— Кой е този?

Очите на иранеца направо щяха да изскочат от орбитите от вълнение и изненада. При това той продължаваше обилно да се поти.

— Не знам.

— Лъжеш!

— Не знам как се казва. Не го познавам. Днес го видях за първи път.

Рап стисна зъби и процеди:

— Кога и къде?

— Тази сутрин. Точно преди да нападнем. Бяхме заели позиции още преди изгрев-слънце и чакахме. Той се появи може би час преди атаката и пое командването на операцията.

— От специалните части ли е?

— Не, не — пленникът енергично поклати глава. — Не мисля.

— Той ли даде заповеди на капитан Дадарши?

— Да.

— От министерството на разузнаването ли е?

— Не знам — с умолителен тон отвърна иранецът.

Рап го изгледа изпитателно. Нямаше никакви издайнически признаци, които да уличаваха пленника в лъжа.

— Значи нямаш никаква представа кой е той?

— Не.

Логично беше загадъчният мъж да е човек на Ашани. Също толкова логично беше ефрейторът наистина да не знае кой е той. Рап обаче не искаше да обмисля следващите си стъпки пред пленника. Затова излезе, без да каже нищо. Закрачи напред-назад из коридора, докато писъците на изтезавания продължаваха да огласят стените. В ума си той отново прегледа фактите. Оглеждаше всяко късче информация от всички ъгли, за които можеше да се сети. Не можеше да повярва, че отговорът през цялото време е бил толкова близо до него, едва ли не под носа му.

Рап грабна радиостанцията, закачена на колана му. Натисна бутона за предаване и каза:

— Роб, намери ми телефона на министър Ашани.