Врагът сред нас

51.

Полетът с хеликоптера от Мосул до границата отне само двайсет минути. ВВС бяха приготвили един малък „Дасо Фолкън“ 10, който да го отведе в Техеран. През по-голямата част от продължилия час и десет минути полет Ашани си води записки. Записките бяха шифровани, за да го спасят от гибел, в случай че те попаднеха по някаква случайност в недобронамерени ръце. Което обаче беше малко вероятно, защото той възнамеряваше сам да ги унищожи веднага, щом стигнеше до кабинета си. Дори не беше склонен да си води и записки, но искаше да организира мислите си и пределно да си изясни предложението, което Кенеди беше направила от името на американското правителство.

Имаше и друга причина, която го накара да си отвори тефтерчето. Ашани искаше да си направи списък с възражения или по-точно, списък на хората, на които имаше намерение да възрази. А в Техеран хората, които щяха да се простят с властта, ако Иран и Съединените щати сключеха мир, не бяха никак малко. В случая нямаше да има значение, че предложението на Вашингтон беше напълно разумно и премерено. Аматула щеше да стори всичко то да бъде отхвърлено. Ето защо Ашани предпочете да не му се обажда по време на краткия си престой на границата. Първо искаше да говори с Наджар. Като председател на Съвета на пазителите на революцията, ако той бъдеше убеден, можеше да окаже влияние върху мнозина. Ако Аматула първи разбереше, той щеше да впрегне цялата си пропагандна машина, за да противодейства на предложението и да убие идеята в зародиш преди още тя да е била разгледана подобаващо.

Малко след като самолетът кацна на пистата в Техеран, Ашани погледна през илюминатора. Някакво тревожно предчувствие се загнезди в стомаха му. Освен неговата кола с шофьора на пистата чакаха още две коли и осем въоръжени мъже. Ашани погледна към началника на личната му охрана, Рахад Техрани, чието лице също беше угрижено.

— Почакай тук — каза му Техрани. — Аз ще отида да проверя какъв е проблемът.

Ашани видя през илюминатора как Техрани приближи групата въоръжени мъже. И в този момент се сети, че е забравил да включи мобилния си телефон след кацането. Натисна бутона за включване и екранът на телефона светна. Появи се въртящо се кълбо и после колона от иконите. Веднага след това апаратът започна да издава сигнали за новополучена гласова и електронна поща. След няколко секунди сигналите спряха и Ашани преброи осем съобщения в гласовата пощенска кутия и двайсет и три в електронната. В количеството нямаше нищо чудно, но все пак бяха малко множко. Понечи да се заеме с четенето им, когато телефонът иззвъня. На екрана се изписа информация, че не може да се установи номера на повикващия.

Ашани натисна бутона за разговор.

— Ало?

— Министър Ашани? — попита непознат глас на английски.

— Да.

— Казвам се Мич Рап. Работя за директор Кенеди. Знаете ли кой съм?

Ашани нервно надникна през илюминатора и се постара отговорът му да прозвучи възможно най-спокойно:

— Боя се, че в нашия бранш репутацията ви е известна на всички.

— Добре. Тогава няма нужда да ви убеждавам в сериозността на намеренията ми, като ви кажа, че ще ви убия.

— Моля?

— Знам какво сте намислили. Ако директор Кенеди не бъде освободена до един час, ще тръгна по петите ви. И ако, както казахте, всички в бранша са запознати с репутацията ми, значи трябва да сте наясно, че нищо няма да ме спре. Ще ви докопам и ще ви очистя. Няма да ми попречи никаква охрана.

— Господин Рап, уверявам ви, нямам никаква представа за какво говорите. И няма да оставя така подобни заплахи.

— Какво ще направите? Ще издадете фетва за главата ми ли? Нека ви обясня нещо. Аз не съм някой беззащитен писател, който ще тръгне да се крие, само защото вие, нищожни мекотели, сте решили, че с писанията си съм обидил Исляма. Аз винаги отвръщам на удара и ще очистя до последния всеки един от вас, който има пръст в тази работа.

Ашани буквално онемя от изненада. Прекалено добре му бяха известни възможностите на Рап. Този американски разузнавач беше прониквал най-малко два пъти на територията на Иран и двата пъти негови мишени бяха терористи, укрили се в страната на шиитския ислямизъм, за да избегнат ръката на Вашингтон. И двамата терористи бяха изключително добре охранявани, но никой от тях не успя да се спаси от Рап.

Въпреки внезапно настанилата се в гърлото му сухота и треперещите длани, Ашани се помъчи да запази привидно спокойствие:

— Господин Рап, както вече казах, нямам никаква идея за какво говорите и определено ни ми е приятно да ме заплашвате по този начин.

— Извинете лошите ми обноски, но в светлината на факта, че шефът ми е отвлечен и цялата й охрана е избита, изобщо не ми пука какво ви е приятно и какво не.

Умът на Ашани заработи на бързи обороти. Единственото, което успя да изрече, беше:

— В Мосул ли?

— Не, в Париж! Разбира се, че в Мосул!

— Уверявам ви, наистина нищо не разбирам.

— Ами добре… разполагам с купчина фотографии и трима пленници, които казват друго.

В този момент Техрани се върна в самолета. Шефът на охраната понечи да каже нещо, но Ашани му направи знак отново да слезе на пистата.

— Господин Рап — отвърна Ашани с възможно най-искрен тон. — Наистина не знам за кого говорите. Изключително много уважавам директор Кенеди.

— Разправяй ги тия не на мен. Нямам време да слушам лъжите ти. Ако ти е мил животът, стягай си задника и нареди до един час да е свободна.

— Господин Рап — вече с известна паника продължи Ашани. — Не разбирам за какво и за кого говорите!

— Искаш да ми кажеш, че тя излезе от срещата с теб, измина само пресечка и половина и беше нападната от взвод командоси от „Кудс“, а ти хал хабер си нямаш за това?

— Какво?!

— Предполагам, че оня тип, дето кацна заедно с теб… и за него не знаеш кой е…, защото заловихме цяла група ирански войници, които признават, че той е командвал операцията за отвличането на директор Кенеди.

Ашани ахна от изненада и си спомни как Мухтар се сбогува с него и тръгна към чакащите го полицейски коли.

— Какво стана?! — извика Рап. — Да не би да ти свършиха тъпите лъжи?

Ашани набързо си припомни събитията от последните няколко дни. Изведнъж всяко парче от мозайката си дойде на мястото. И пред него лъсна цялата жестока истина, че той беше измамен от собственото си правителство. Аматула и Мухтар очевидно бяха в заговор, но с каква цел Ашани не знаеше.

— Господин Рап, не съм ви излъгал за нищо. Боя се, че цялата операция е била пазена в тайна от мен.

— Извинявай, но не вярвам нито на една твоя дума.

Шефът на охраната отново се качи в самолета. Изглеждаше доста притеснен. Ашани му махна да го остави на мира.

— Господин Рап, ще направя всичко, което е по силите и възможностите ми, за да бъде освободена невредима доктор Кенеди.

— Кой беше човекът, който слезе заедно с теб от хеликоптера?

— Аз… — Ашани се поколеба — ще ви се обадя по-късно по този въпрос.

— Глупости! Не ми даде никакво основание да ти вярвам. Дай ми поне една причина да не кажа на президента да нареди ответен удар срещу жалката ви страна, както препоръчват от Обединения щаб.

— Какъв удар?

— Операция „Медуза“. Искат да ви отрежат главата. Домовете ви, служебните ви сгради — всичко е в списъка с въздушните цели.

— Господин Рап, умолявам ви, накарайте президента да ми даде малко време.

— Че защо да го правя? Ти ни подведе и изигра. Отвлече директора на ЦРУ, най-доверения съветник по националната сигурност на президента. Мислиш си, че той ще преговаря за освобождаването й ли? Напротив, ще се възползва от удобния повод да ви зарине с бомби и да ви върне в каменната ера.

— Току-що кацам в Техеран. Моля ви, дайте ми време да разбера какво точно става.

— Значи не виждаш какво става, а? Ще ти кажа! Аз съм в Мосул. Президентът Аликзандър в момента седи в бункера си, заобиколен от генерали, които потриват ръце, защото такъв случай се удава веднъж на милион. Те вече са заповядали бомбардировачите B-2 да излетят от базата в Канзас. Стелтовете са на път към вас. Все още можеш да спомогнеш най-лошото да не се случи. Онзи, който долетя с теб с хеликоптера… как е името му? И къде е отвел той директор Кенеди?

— Този човек — Ашани отново се поколеба — е личност, която ме отвращава и която аз ненавиждам.

— Името му! — извика Рап.

Ашани погледна за сетен път през илюминатора и чак сега го осени, че въоръжените мъже може да са тук, за да го арестуват. Или най-малкото, за да го държат под око. Това може би беше последният му шанс свободно да обсъди ситуацията с Рап.

— Имад Мухтар — отвърна той с ненавистен тон.

— Имад Мухтар?!? Искаш да кажеш шефът на партизанските операции на „Хизбула“?

— Да.

— Къде я отведе?

— Не знам нищо, но ще сторя всичко, за да разбера. Имате ли нещо за писане?

— Да.

— Запишете си адреса на електронната ми поща и ми пратете вашия телефонен номер.

Ашани му даде въпросната информация и обеща да се свърже с него до час. Прекъсна разговора преди Рап да го е заплашил отново. Стана и умът му се зае трескаво да обмисля различните мрачни версии. Аматула определено беше скрил от него тази операция, защото знаеше, че Ашани никога не би дал съгласието си. Въпросът, който стоеше на дневен ред беше: кой друг е вербувал Аматула за каузата си? На кого можеше да се довери Ашани и как можеше да изпълни замисъла си без да извърши държавна измяна?