Врагът сред нас

22.

Директорът на ЦРУ погледна замислено през силно затъмненото стъкло на прозореца на бронирания Шевролет Събърбан. Сградите, пешеходците и оголените дървета пробягваха пред нея като пуснат на бързо превъртане филм. Тя едвам се държеше на крака, а беше само четири следобед. Колите на усилената й лична охрана си пробиваха път през вече натоварения уличен трафик, за да я закарат в Държавния департамент. Държавният секретар Уика беше поискала да се срещне неофициално с нея, за да й помогне да се подготви за речта си в ООН. Кенеди за първи път участваше в подобно нещо. Пресилено би било да се каже, че предишният държавен секретар не харесваше ЦРУ, по-скоро другите го пазеха да не влиза в тесни контакти с Ленгли. Което не беше необичайно. Дори само споменаването на ЦРУ караше някои хора да се изнервят, да не говорим за контакти с представители на Управлението. Държаха се така, сякаш пред тях беше заразно болен. Печално известната американска разузнавателна агенция често беше изкарвана като образа на злото. На Кенеди й се беше налагало да се разправя с политици, които открито мразеха ЦРУ, като някои от тях стигаха до там да й казват, че Управлението трябва да се разпусне, а всичките му служители да бъдат тикнати зад решетките. Айрини подминаваше тези случаи на нападки на крайно левите, които си въобразяваха, че на света ще настъпи мир и благодат, ако Америка започне да играе чисто.

За щастие държавният секретар Уика не споделяше подобни мнения. Политик с либерални възгледи, тя беше пропътувала целия свят и разбираше както човешката природа, така и сложните аспекти на отделните култури. Вдовица и майка на пет синове и една дъщеря, още от първия ден на този й пост тя не спираше да критикува президента за сексизъм. Не сексизъм в администрацията, нито като цяло в страната. Уика беше убедена, че за да победят във войната срещу тероризма, трябва да включат и жените пълноценно в нея. Докато мюсюлманската екстремистка идеология се доминираше от фанатизирани мъже със средновековно мислене, надеждата за мир не беше голяма. Кенеди се беше присъединила към нея в усилията за издигане ролята на жените като една ключова политика на президента.

Колата рязко спря, макар че до „Фоги Ботъм“ имаше още километър и половина. Тя понечи да попита шофьора каква е причината, но видя, че кръстовището беше блокирано от друга колона седани и микробуси. След като Иран вдигна шум и заплаши с отмъщение, Министерството на вътрешната сигурност препоръча да бъде усилена личната охрана на всички ключови фигури от администрацията.

Шефът на охраната на Кенеди вече беше взел необходимите мерки, макар и самата тя да смяташе, че решението е взето прибързано. Движението във Вашингтон и околността беше едно от най-натоварените в страната и всичките тези кортежи само усложняваха положението.

Тъкмо кръстовището се освободи и звънна телефонът. На миниатюрния дисплей се изписа номера на Ленгли. Тя вдигна черната слушалка.

— Ало?

— Мич е на телефона — обади се една от трите асистентки на Айрини.

— Свържи ме.

Последва звука на превключване и в слушалката зазвуча гласът на Рап:

— Айрини?

— Да.

— Тъкмо приключих първия етап от пътуването.

— В самолета ли си сега?

— Нямаше да говоря с теб, ако бях на земята.

— Как мина?

— Този тип е невероятен. Дори се опита да обвини нас.

Кенеди въздъхна. В подобни моменти се питаше дали Бен Фридман наистина беше техен съюзник.

— Какво каза?

— Намекна, че забелязаният самолет бил наш.

— Ти какво му отговори?

— Казах му, че по това време във въздуха не е имало никакви самолети. Нито техни, нито наши. Тогава видях как физиономията на грозната му мутра се промени. Започна да нервничи и да шикалкави. Особено след като му обясних подробно как е бил взривен обектът в действителност.

— Как реагира той?

— Притесни се… попита ме кой ми е казал.

— И?

— Отвърнах, че имам източник в правителството им.

— Но нямаш — каза Кенеди и се усмихна.

— Точно така. Този негодник има повече шпиони в Америка, отколкото всички останали държави взети заедно. А ние какво правим? Миналата година им дадохме пет милиарда долара помощ.

— Горе-долу толкова. — Колоната забави скорост и приближи първия контролно-пропускателен пункт на една пресечка преди Държавния департамент. Хората по сигурността от ЦРУ се бяха обадили предварително да предупредят за визитата. Бариерите бяха прибрани и охраната им махна да продължат. — Даваш ли си сметка, че ще проведе разследване, за да разбере кой е източникът ти?

— Още по-добре. Така поне за известно време няма да ми виси на главата. Казах му да си трае и да предаде на хората от правителството да отричат всичко.

— Нали не си му разкрил плана си?

— Не, разбира се.

— Слава Богу. — Колоната мина бързо през КПП-то и се насочи към главния вход. — Нещо друго?

— Не. Нашият човек в Мосул е подготвил всичко. Щом свърша със срещата, ще ти се обадя.

— Благодаря. — Кенеди затвори слушалката и зачака да отворят вратата. На пръв поглед беше малко прекалено, но такава беше практиката на личната й охрана. Първо оглеждаха и проверяваха мястото за евентуални заплахи и чак тогава й разрешаваха да напусне укритието на бронирания Събърбан. Вратата се отвори след пет секунди. Кенеди слезе от колата и, придружена от охранителите, се качи по стълбите и влезе в сградата. Служителят, който ги посрещна, ги съпроводи до чакащия асансьор.

Уика я чакаше в обширния си кабинет. Докато по външен вид сградата „Хари Труман“ дори не би влязла в списъка на шедьоврите на американската архитектура, кабинетът на държавния секретар наистина беше впечатляващ. Интериорът сякаш беше пренесен от някоя френска вила от осемнайсети век. Мебелировката, килимите, позлатените тавани и камината от алабастър излъчваха богатство и престиж.

Държавният секретар я погледна иззад очилата в рогова рамка на върха на носа й. Късата й коса беше боядисана на кичури и подрязана на етажи. Тя избута стола си назад и стана.

— Благодаря, че дойде, Айрини.

— Удоволствието е мое, Съни.

— Ще пиеш ли нещо?

— Не, благодаря ти.

Уика отиде до малък мокър бар и извади оттам две чаши за кафе. Постави ги на барчето, извади от шкафа бренди „Хенеси“ и наля в тях, след което се върна с двете чаши при бюрото.

— Като гледам, едно малко няма да ти се отрази зле — каза Уика и подаде едната чаша на Кенеди.

Айрини се усмихна.

— Много красиви сервизи имаш тук.

— Това място е пълно с трезвеници. Не е като в добрите стари времена.

Кенеди вдигна чашата си.

— За добрите стари времена.

Уика вдигна нейната и се чукнаха.

— Макар че в миналото едва ли щяха да ни позволят да стигнем по-високо от секретарска позиция.

— Вярно е.

— Е, майната им на старите времена. — Уика посочи към камината и двата стола до нея. — Днес прочетох във вестника, че Стю Гарет се е удавил, докато бил на почивка в Централна Америка.

— В Коста Рика — уточни Кенеди.

Уика зае стола отдясно на камината и изгледа изпитателно Кенеди за секунда. Накрая отвърна:

— Този човек беше голяма напаст.

Айрини стисна устни, докато обмисляше какво да отговори. Имаше чувството, че Уика знаеше повече, отколкото показваше наяве.

— Много му се удаваше да вбесява хората.

— Определено. — Уика отпи от брендито и добави: — Чух, че утре сутринта заминаваш за Ирак?

— Да.

— Пази се.

— Винаги го правя.

— Този път бъди изключително внимателна и предпазлива. Нямам доверие на иранците.

Кенеди вдигна чашата към устата си, но не отпи.

— Намирам Ашани за доста разумен човек.

— Не го познавам, но не той ме притеснява. Най-много ме плаши Аматула. — Уика отново отпи. — Защо тия всички побъркани диктатори са ниски и дребни на ръст?

— Случайно съвпадение. — Кенеди отпи от нейната чаша. — Садам беше висок над метър и осемдесет.

— Ами Хитлер? Да е бил най-много метър и шейсет и пет.

— Да, вероятно си права.

— Пол Пот, Ким Чен Ир, Мао Цзе Дун.

— А Сталин? Не мисля, че е бил нисък.

— Е… както и да е. Нямам доверие на Аматула. Просто бъди нащрек, докато си там. Особено след като изиграя малкия си спектакъл днес в Ню Йорк. Няма да им се понрави подобно унижение.

— Няма, но аз ще отида да им предложа мир.

— Не забравяй, че хора като Аматула не искат мир. На него му трябваме като враг, за да се задържи на власт.

— Така е и затова аз ще отида там, а не ти. Посещението ми е неофициално. И контактите ни ще са неофициални, поне докато не се съгласят да озаптят „Хизбула“.

— Не казвам, че не одобрявам плана. Дори напротив. Само те съветвам да бъдеш по-внимателна и предпазлива.

Кенеди се усмихна.

— Ще бъда. Та, с какво мога да ти помогна за утрешната ти реч в ООН?