Врагът сред нас

12.

Когато Азад Ашани пристигна в седалището на Върховния водач Али Хосейни Насири, вече се бе стъмнило. Беше уморен и с всеки следващ пристъп на кашлицата се изнервяше още повече. Беше преживял кошмарен ден. Сутринта тръгна в пет сутринта, за да се качи на самолета за Исфахан и чак сега се беше върнал с военен полет, след като през целия ден беше останал в ядрения комплекс, за да разбере какво се беше случило.

След като беше спасил Мухтар от падане и от съдбата на Али Фарахани, ситуацията от мрачна стана направо трагична и бедствена. Кабината на асансьора се напълни с облаци прах и отломки, които покриха всеки милиметър от тялото на Ашани. Той беше принуден да се свие в ъгъла, да си закрие устата и носа с ризата и да диша през нея. На няколко пъти губеше надежда, че ще се измъкне жив. С ужасно парене от праха в очите и с все по-затруднено дишане, той си помисли за своята съпруга и скъпоценните си дъщери и се зачуди как биха могли да се оправят сами в страна с толкова несигурно бъдеще?

Когато и най-ситните частици накрая паднаха на земята, всичко беше покрито с дебел пласт сив бетонен прах. Ашани стана от мястото си в ъгъла на асансьора с усещането, като че някой го беше завил с тежко одеяло. Когато се отърси, прахта започна да пада от него на струйки. Приближи се до ръба на асансьорната кабина и надникна навън. Сякаш отдавна застинал вулкан се беше пробудил и разпръснал сивия си прах из пейзажа.

Ашани погледна през гъстия прах към опустошението и разрушенията, които царяха навсякъде. Обзе го дълбока тъга за страната му. Самият той не беше сред поддръжниците на ядрената програма и със сигурност не подкрепяше перченето пред Запада преди да са достигнати реални задоволителни резултати. Видяното обаче беше прекалено ужасяващо за неговото крехко самочувствие на персиец. Самочувствие, което се основаваше на традиции и постижения от преди хиляди години. Подобно тотално и абсолютно унищожение беше немислимо.

Едно беше да видиш сграда с няколко сравнително малки дупки, през които бяха проникнали противобункерни бомби, съвсем друго — гледката, разгърнала се пред него. Бяха говорили за това много пъти. Всички бяха единодушни, че бомбите няма да могат да проникнат дори през първия защитен слой, какво остава за всичките четири. Предполагаха, че горните етажи ще бъдат разрушени. Дори беше създаден секретен план, за който знаеха само по най-високите върхове на държавата. Ако евреите и техните кукловоди имаха достатъчно късмет бомбите им да проникнат през всичките нива и дори да унищожат реактора, иранското правителство щеше да излъже през света и пред собствения си народ. Щяха да заявят, че комплексът е устоял на атаката. Вярно или не, решено беше на хората да се даде илюзорната надежда, че иранските инженери са способни да спрат всяко оръжие, което американците и израелските им храненици използваха срещу тях.

Това нещо обаче минаваше и най-мрачните представи, мислеше си Ашани. Да се скрият разрушения от този мащаб беше невъзможно. Малоценността на нацията беше оголена на показ пред целия свят.

Ашани се прекланяше и възхищаваше пред американците и техните технологии. Независимо дали пилотите бяха израелци или не, не друг, а американците бяха разработили новата бомба, способна да победи най-доброто постижение на иранската инженерна мисъл. Как бяха успели да се прицелят толкова точно в обекта, та той да се срути навътре върху самия себе си? Дали още от самото начало знаеха, че ще могат тотално да ликвидират комплекса, когато си пожелаят? И ако беше така, тогава нарочно ли бяха оставили Иран да налее милиарди долари в проекта? Като шпионин от кариерата, с над двайсет години опит, Ашани беше обхванат от силно притеснение и паника, че враговете му го бяха надхитрили и провели такава хитра операция.

Спасителите рязко го извадиха от състоянието му на дълбоко отчаяние. Те издърпаха него и Мухтар с въжета от асансьора. Дадоха им вода, за да измият очите и устата си от праха. Медиците ги прегледаха и преди Ашани да се усети, той се изправи пред коренно нови проблеми. Вдишването на бетонен прах само по себе си беше достатъчно вредно за човешкото здраве, но когато този прах беше и радиоактивен, цяло щастие беше поразеният да доживее до края на месеца. Ашани и Мухтар бяха разсъблечени голи и вкарани в палатки за деконтаминация, където ги поливаха с маркучи, търкаха ги здраво три пъти, и им дадоха да облекат сини работни комбинезони. Лекар, който работеше заедно с един от учените-късметлии, намирали се извън сградата в момента на експлозията, им каза, че нивата на радиация са поносими. Това никак не успокои Ашани. Да лъжеш и подценяваш проблемите пред населението се беше превърнало в нормална практика дори за учените.

Кашлицата започна почти веднага. Докторът му каза, че била причинена от дребните частици бетон, загнездили се в гърлото и белите му дробове. Успокои го, че това било естественият начин организмът да се прочисти самостоятелно. Този глупак дори му обеща, че ще се почувства по-добре след ден-два. Ашани си знаеше по-добре. Беше гледал документалния филм на Майкъл Мур „Сико“. Великолепен шедьовър на антиамериканската пропаганда, този филм проследяваше дейността на няколко спасителни работници, участвали в прочиствателните операции на Кота Нула, мястото на съборените кули-близнаци на Световния търговски център. Тези хора безуспешно се опитваха да преборят меркантилната и движена от парите американска система за здравеопазване. Години по-късно повечето от тях бяха умрели, а малцината оцелели продължаваха да страдат от ужасни дихателни проблеми.

Чак следобед Ашани започна да осъзнава, че е бил в голяма заблуда. Спасителите в защитно облекло се спуснаха в образувалата се гигантска бездна, за да проверят дали долу не е останал някой жив. В Иран земетресения ставаха често и специалистите бяха обучени да улавят и най-слабите признаци на живот в руините с помощта на кучета и най-различни технически устройства. След като един армейски офицер отново го успокои, че радиацията не е чак толкова страшна, Ашани се върна на ръба на гигантския кратер и надникна надолу. И тогава разбра, че първоначалните му предположения не са били верни.

Сивият прах беше покрил всичко, но още можеха да се видят пукнатини и съборени бетонни плочи. Никъде обаче нямаше кръгли дупки с изкривено и разкъсано арматурно желязо по периферията, което да подсказва откъде бяха проникнали бомбите. Ашани обиколи целия периметър, стъпвайки върху руините, докато търсеше издайническите признаци, които противобункерните бомби винаги оставяха. Когато обиколи напълно дупката, вдигна глава към небето и тогава за първи път му мина мисълта, че се беше случило нещо съвсем друго.

В същия миг спасителните работници бяха обхванати от силна паника. Няколко от колегите им долу върху купчината руини носеха гайгерови броячи. Един от тях извика, че е открил „горещо“ радиоактивно място, каквото допреди малко нямаше. Един по един и другите гайгерови броячи започнаха да цвърчат като канарчета. Над купчината останки сякаш се спусна смъртоносна и невидима мъгла. От това се бояха най-много учените от иранската Организация за атомна енергия. Реакторът чисто и просто се беше стопил и беше започнал да излъчва изпод останките силна радиация, продукт от деленето на атомите. Учените имаха план за реагиране в случай на авария на реактора, който план беше задействан веднага. На спасителите беше заповядано незабавно да се качат горе и да минат през обеззаразяване. Поискано беше съдействието на местните бетонни възли.

Двайсет минути по-късно първият бетоновоз изсипа товара си върху дупката за милиарди долари. Вторият пристигна няколко минути след него. В рамките на час пред пропастта се беше строила армия от камиони в широки по десет машини редици и започнаха да изсипват по два наведнъж. Надеждата и гордостта на иранския народ беше безцеремонно погребана под купчина радиоактивен бетон.

Военнотранспортният самолет върна Ашани и Мухтар в Техеран привечер. Президентът Аматула беше свикал съвещание на Върховния съвет по националната сигурност или ВСНС. Ашани се отби вкъщи, за да се изкъпе и да се преоблече в костюм. Целуна жена си и дъщерите си и тръгна към службата си, където го чакаха неговите заместник-министри, за да му докладват за ситуацията. Тъй като имаше само двайсет минути свободно време, той ги изслуша набързо. Чутото потвърди убеждението на Ашани — цялото правителство беше под заблуда, че американците или евреите бяха сринали комплекса с въздушен удар с хирургическа точност.

Ашани ги попита дали противовъздушната отбрана е засякла контакт с радар преди или след нападението. Двамата заместници отвърнаха противоречиво. Третият се намеси и каза, че от разговор с ирански пилот от ВВС научил, че онзи бил видял израелски самолети в района. В момента това беше новина номер едно по всички телевизионни канали. Ашани нареди на заместника си веднага да повика този пилот и да провери дали не преувеличава в разказа си, в стремежа си да се изкара герой. Персийците имаха уникалната способност да се замесват в национални кризи като тази. Ашани изрично нареди на заместник-министъра да предупреди пилота, че ще го хвърлят в затвора и ще го изтезават безмилостно, ако разберат, че ги е излъгал.

Ашани тръгна от министерството за седалището на Върховния водач в осем и петнайсет вечерта. Когато пристигна, го цепеше ужасно главоболие. Знаеше, че беше причинено от предстоящото съвещание. Играта с прехвърлянето на топката (и вината) щеше да се разиграе в пълен размах. Напереният президент щеше да е безкомпромисен. Обикновено Ашани пазеше мълчание на подобни съвещания, особено когато присъстваше и Върховният водач, но тази вечер щеше да е по-различно. Мисълта, че днес за малко не беше загинал, надделяваше над всякаква предпазливост и тактичност. Обзет от нов пристъп на кашлица, той се запита дали инцидентът не го беше лишил от двайсет и пет години от живота му. И дали нямаше през следващите година-две да се мъчи при всяко вдишване. И за какво, в името на какво? Това беше главният въпрос. За нещо, срещу което той се беше противопоставял от самото начало. Той ги беше посъветвал да не се стремят към създаването на атомна бомба на всяка цена. От известно време виждаше, че Аматула и неговите сподвижници няма да донесат нищо добро на бъдещето на Иран, но тази вечер чувствата му изкристализираха и избиха на повърхността. Ашани реши, че повече няма да си мълчи и да позволява на Аматула да изопачава фактите.