Врагът сред нас

18.

Ашани имаше чувството, че е попаднал в някаква алтернативна вселена, където всичко беше обърнато с главата надолу. Приемливо беше да се правиш на смел и да призоваваш за възмездие, но това граничеше с безумие. Човекът, който ги беше поставил в сегашната напрегната ситуация, се канеше отново да заеме ролята на главен пропагандатор и в следващата фаза на конфликта. Последното, от което имаха нужда в момента, беше яростна реторика и закани за разплата. Съветът трябваше да се осъзнае и да слезе на земята. При нормални обстоятелства Ашани никога не би се осмелил да се опълчи срещу Аматула и то пред Върховния водач, но не и в момент като този. Нещо в него се беше преобърнало след близката му среща със смъртта.

Той отдавна си даваше сметка, че Аматула е може би най-арогантния и безскрупулен човек в ръководството на страната. Именно заради разпалените му думи бяха стигнали до сегашната национална криза. Този човек можеше да заблуждава себе си и другите до безкрай и оставаше сляп за очевидното. Ядрената програма на Иран беше разбита на пух и прах. Оборудването беше станало буквално неизползваемо. Според разузнавателните данни, с които разполагаха, Израел имаше над сто ядрени бойни глави, а Америка имаше толкова много, че беше принудена да харчи милиони долари, за да извади от строя по-старите. Очакванията, че ще бъдат в състояние да нанесат съкрушителни поражения на която и да е от тези две държави, само будеше насмешка.

Почувствал прилив на смелост от срещата си със смъртта, Ашани погледна дребния президент и го попита:

— И как точно предлагаш да ги унищожим?

— Какво? — Въпросът завари Аматула неподготвен.

— По какъв начин предлагаш да ги унищожим?

— Ще им пратим пълчища от атентатори-самоубийци. Ще вземем на прицел инфраструктурата им. Ще поставим икономиката им на колене. — Аматула се намръщи и недоволно изгледа своя министър на разузнаването.

Това обаче не спря Ашани.

— Единайсети септември беше само краткотраен грип за икономиката им. Отърсиха се от него и излязоха още по-силни.

— В сравнение с ответния ни удар единайсети септември ще изглежда като детска игра.

Ашани погледна Аматула скептично.

— И според теб американците ще си стоят безучастно и ще оставят действията ни безнаказани?

— Да. Не могат да си позволят да влязат във война с нас. Научиха си урока в Ирак.

— А ако грешиш? Ако все пак имат намерение да ни обявят война? По твоите думи излиза, че те са виновни за нападението, което де факто означава, че са готови да поемат рисковете и да воюват с нас.

— Никога не биха го направили. — Аматула трескаво поклати глава. — Затова са накарали Израел да пусне бомбите. На тях самите не им стиска да се опълчат срещу нас.

Абсолютната увереност на президента в своята способност да предсказва какво ще направят американците изнерви още повече Ашани. Той се обърна към Върховния водач:

— Помнете думите ми. Ако притиснем Америка твърде силно, те също ще ни ударят.

— Никога няма да нахлуят в страната ни — контрира го Аматула.

— Не съм казал, че ще нахлуят. Достатъчно е да ни засипят с бомби.

— А ние ще направим така, че под опашката им да загори. Ще ги ударим едновременно не само в Америка, но по целия свят. Ще сринем авиационната им промишленост, ще прекъснем петролните доставки и икономиката им няма да издържи и ще колабира.

Ашани тъжно поклати глава.

— Ескалацията ще доведе само до повече ескалация. Върху нас ще се посипе дъжд от бомби и ракети, какъвто не сме сънували и в най-лошите си кошмари. Помнете ми думите, те ще унищожат нашите ВВС до последния самолет още в първия ден на войната и после ще ни вземат на мушка. — Ашани направи пауза и огледа присъстващите. Искаше всички да осъзнаят, че този път, за да отърват кожите, не бива да дават картбланш на безумеца. — Ще е необходимо време, докато атентаторите ударят, а и успехът на мисията им не е сто процента гарантиран. Американците, от друга страна, буквално са ни заобиколили. Имат бази в Ирак и Афганистан, а два техни самолетоносача се намират в Персийския залив. Ако започне война, ще пратят трети, а може би и четвърти, пети.

— Още по-добре — отвърна Аматула. — Да докарат, ако искат, цялата си флота в Залива. Тъкмо ще ни е по-лесно да ги потопим. — Той се наведе напред и посочи с пръст към себе си. — Ормузкият проток е под наш контрол, а не под техен.

— Подценяваш американците, ако си мислиш, че са толкова глупави, че да съберат в залива пет самолетоносача. Те ще разгърнат авиацията на флота и морската пехота в Катар, ОАЕ или Бахрейн. Ще ни обкръжат от три страни.

— Друг път! — ядоса се Аматула. — Нашите братя араби никога няма да извършат подобно предателство спрямо нас.

— Нашите братя араби не са много въодушевени от нарастващото ни влияние в Ирак. Не бъди толкова сигурен, че ще ни подкрепят. А дори и да го направят, американците могат да действат срещу нас и от Арабско море. Ще разрушат инфраструктурата ни само за една седмица. Всяка рафинерия, всеки петролопровод, всяка железопътна линия до една ще бъдат повредени или прекъснати. Ще разрушат всичките ни телекомуникационни станции и електроцентрали. Освен, разбира се, на север. Там ще оставят всичко непокътнато и ще започнат да въоръжават кюрдите. Ще са ни нужни години да възстановим и без това крехката си икономика, а на всичкото отгоре ще трябва да си имаме работа и със сепаратизъм.

— Подценяваш потенциала на иранския народ. За разлика от американците, които са дебели и мързеливи, иранците знаят какво е саможертва и ако трябва ще дадат живота си за победата.

— А ти надценяваш популярността си. Не съм сигурен, че ще продължат да те подкрепят и няма да се обърнат срещу теб, когато останат без ток и храна.

— Предател! — извика Аматула. — Как смееш!

Аятолах Наджар хвана Аматула за ръката.

— И двамата — каза той — не бива да забравяте кой седи пред вас.

Ашани и Аматула едновременно се обърнаха към Върховния водач и наведоха очи, сякаш се засрамиха или бяха унизени. Насири седеше на стола си невъзмутимо, положил длани с дългите си пръсти върху колената. Този човек със самото си присъствие излъчваше спокойствие. С отмерен и равен тон той каза:

— Ние бяхме нападнати. Наше право е да търсим разплата — както кръвна, така и финансова. — Той хвърли поглед към министъра на външните работи. — Ще отнесеш въпроса до Организацията на обединените нации. Виновните трябва да си платят. — Очите му се плъзнаха към Ашани и Аматула. — Трябва да стъпваме много внимателно. Изглежда Съединените щати отново са използвали Израел, за да извършат сатанинското си дело.

Всички присъстващи закимаха в съгласие. С изключение на Ашани.

— Има известна вероятност — заговори той — Съединените щати да не са знаели нищо за този акт на враждебност.

— Да не мислиш, че са опечалени от загубите ни?

— Не, но искам да напомня на Съвета, че американците ни отърваха и от Садам, и от Талибаните. Имаме тайна свръзка с правителството им и искам първо да чуя какво ще ми кажат те преди да пристъпим към действие.

— Лъжи — отвърна Аматула. — Това ще ти кажат.

Ашани се направи, че не го е чул.

— Не виждам какво ще ни навреди да ги изслушаме.

Аматула понечи отново да се обади, но Върховният водач го спря с неодобрителен поглед. Насири изглади с длан одеждите си и каза:

— Не винаги е нужно дясната ръка да знае какво прави лявата.

Ашани беше свикнал с подобни мъгляви и иносказателни сентенции. Така Върховният водач винаги излизаше сух от дъжда. Проблемът обаче беше — и това Ашани го разбираше много добре, че словата му даваха прекалено голяма свобода за тълкуване.

— Няма да ни навреди да научим какво има да ни кажат американците, но ти им нямай много доверие. Детайлите вие ще уточните, но едно трябва да е ясно — нападението не бива да остане безнаказано.

Членовете на Съвета кимнаха ентусиазирано, а няколко дори заръкопляскаха. Ашани беше обзет от неприятното чувство, че поемат по опасен път, застлан със заслепяващи емоции и национална гордост. Само като си помисли докъде можеше да ги отведе този път, веднага получи нов силен пристъп на кашлицата. Дори се преви от болка. Останалите членове на съвета го наблюдаваха загрижено, докато кашлицата накрая спря.

— Извинете ме — оправда се глуповато той. Усети нещо мокро по брадичката и я докосна с длан. Каква беше изненадата му да види, че това беше кръв.

Върховният водач го погледна със сериозна загриженост.

— Сине мой — каза той — трябва да отидеш в болницата.

— Моите извинения. Веднага ще отида. — Ашани стана и се поклони. Внезапно нещо в гърдите го стегна и му попречи да вдиша въздух. Тръгна към вратата, направи две крачки, олюля се и се строполи на пода.