Врагът сред нас

48.

Рап беше застанал зад Маркъс Дюмонд и наблюдаваше как пръстите на младежа се плъзгаха по клавиатурата на компютъра с умението на пианист-виртуоз. Дюмонд до момента беше най-успешният хакер в Ленгли и може би в цялото американско правителство. Випускникът на Масачузетския технологичен институт беше сканирал фотографиите, дадени му от Рап, и сега претърсваше множеството бази данни, за да види дали за някое от лицата няма да има съвпадение.

— Колко време ще ти трябва? — попита Рап и закопча ципа на бежовия пилотски комбинезон, който Стилуел му беше дал.

— Може да отнеме пет минути, но може и пет часа. И то, ако ги открием само в една от базите с данни.

— Говори ли с АНС?

— Да, но те не откриха нищо.

Рап беше помолил Дюмонд да се свърже с Агенцията за национална сигурност и да види дали ще могат да локализират защитения срещу подслушване мобилен телефон на Кенеди. Дори и телефонът да беше изключен, те трябваше да могат да го открият. Фактът, че не са могли, означаваше, че похитителите навярно са го унищожили.

— Имаш ли други идеи? — попита Рап.

— Нищо кой знае какво. — Дюмонд продължи да трака по клавиатурата. — Ще бъхтя по клавишите, докато ти бъхтиш тях. — Дюмонд кимна към тестето с фотографии.

— Искам да слушаш, докато ги разпитвам. Ще гледам да говоря предимно на английски. Ако мина на арабски или фарси, Стен ще ти превежда. Щом разберем откъде са тези типове, искам с помощта на твоите фокуси да потвърдиш това, което казват.

— Няма проблем.

— Добре. Щом откриеш нещо, веднага ми се обади.

— Дадено.

Рап надникна в кабинета на Стилуел. Отвътре вонеше на цигарен дим. Шефът на централата работеше с осведомителите си и се опитваше да разбере къде е избягал местният шеф на полицията. Стилуел прекъсна човека, с когото говореше и го помоли да почака за малко.

— Какво има? — попита той Рап.

— Трябва ми видеокамера и гумени ръкавици. Също някакви наркотични вещества.

Стилуел му направи знак да изчака и отново вдигна слушалката до устата си.

— Фарис, ще трябва да ти се обадя по-късно. — Стилуел понечи да затвори, но очевидно мъжът от другата страна на линията имаше още за казване. — Да, ще има пари, много пари! — Погледна към Рап. — Колко?

— За шефа на полицията или за Айрини?

— За Айрини.

Без да трепне Рап отвърна:

— Един милион долара в брой и американско гражданство… И без да задава никакви въпроси.

Стилуел повтори думите му.

— Кажи му, че офертата важи само до полунощ — добави Мич. — И то само ако успеем да си я върнем.

Стилуел изслуша и отвърна в слушалката:

— Да, необлагаеми, Фарис, хубаво… каквото поискаш. Само разбери кой я е отвлякъл и къде се намира… Да, жена ти и децата ти могат да дойдат с теб. Ако ни помогнеш да си я върнем, Фарис, аз лично ще ти намеря къща и ще ти помогна да се нанесеш в нея. А сега върви да си свършиш работата. — Стилуел затвори слушалката преди онзи да е задал поредните си въпроси.

— Кой беше това? — попита Рап, докато оглеждаше дрехите, висящи на закачалката.

— Един от моите източници. Много е добър. Обича парите, а жена му иска да се преместят да живеят в Щатите. Така че е силно мотивиран.

— Прати му фотографиите на тримата пленници.

— Добра идея. — Стилуел погледна за адреса на електронната поща на Фарис, написа кратък текст и прикрепи към писмото снимките.

— Какви са тези неща? — Рап посочи дрехите.

Стилуел се усмихна.

— Това са моите религиозни одежди. Няма по-добър начин да сваляш жени.

— Шегуваш се.

— За свалянето на жени — да, но ще се изненадаш, като разбереш колко врати могат да отворят тези дрехи.

— Какво научи за шефа на полицията?

— Този скапан негодник сякаш е потънал вдън земя. Дано някой му пръсне главата с куршум.

— Първо бих искал да си поприказвам с него.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да… Каква дрога имаш?

Със загрижено лице Стилуел попита:

— Ранен ли си?

— Не. Искам да размекна онези преди да се заема сериозно с тях.

Стилуел отвори едно от чекмеджетата и извади оттам връзка ключове. Стана и отвърна:

— Ела с мен.

Двамата излязоха от фургона, направо на яркото следобедно слънце. Пресякоха двора, заобикаляйки покрай сателитните чинии и другите антени. Там срещнаха Ридли, който говореше по мобилния си телефон. Ридли им направи знак да спрат и каза на човека, с когото говореше:

— Разбира се, че ще ти платя. Само ми прати проклетите фотографии.

Ридли прибра телефона в джоба си и се обърна към Рап с думите:

— Мич, знам, че президентът ти е дал картбланш, но искам да те предупредя за нещо.

Рап го заобиколи и продължи по пътя си. Ридли ги настигна и ги последва.

— Страхотно е, че президентът ти е дал зелена светлина, но и двамата знаем, че ако нещата свършат трагично, всички ни ще дадат на вълците. Щетите за Управлението ще са катастрофални.

— Роб, ако не си върнем Айрини жива, няма да ми пука кого ще хвърлят на вълците и кого не.

— Няма ли да ти пука, ако тази каша върне ЦРУ с двайсет години назад?

Докато Стилуел набираше кода на вратата на складовия фургон, Рап отвърна:

— Можем ли да пострадаме повече, отколкото сега, при тези идиоти?

— Можем, като измъчваш и осакатяваш пленници. Имаш ли представа какъв ще е ефектът върху обикновените граждани? Те ще си помислят, че сме изроди и злодеи, зверове.

— В момента аз съм звяр. Също като онези, които похитиха Айрини. Така се печели тази проклета война. Не с политици, журналисти и адвокати.

Стилуел отвори един малък хладилник и започна да чете етикетите върху шишенцата:

— Натриев пентонал, фенобарбитал, лизергинова киселина, диетиламид, хероин, „спийд“… какво ти трябва, всичко имаме.

— Дай на лъжеченгето натриев пентонал, а на другите двама — „спийд“.

— Дадено. — Стилуел взе по едно шишенце от двете и няколко спринцовки.

Ридли не се примиряваше:

— Мич, моля те, само не причинявай големи поразии. Хайде стига, не можеш да режеш оная работа на пленник. Ако това се разчуе, ще бъде много грозно.

Стилуел продължаваше да търси из шкафовете. Без да се обръща, той също се намеси в спора:

— Има право, Мич. Мисълта ми е, че засега само ги плашиш, че ще им отрежеш оная работа, нали? Няма да го направиш наистина, нали? — Накрая намери кутия с гумени ръкавици и подаде чифт на Рап.

Рап взе ръкавиците и за миг се замисли върху въпроса. Той самият нямаше никакви проблеми или угризения да стори всичко, каквото е необходимо, за да развърже езиците на тези типове, но разполагаше и с още един, междинен вариант, с който би могъл да засили страховете и притеснението на пленниците. Погледна към Стилуел и го попита:

— Твоите кюрди хвърлиха ли труповете в килията, както им казах?

— Последния път, когато проверих, с това се занимаваха.

— Добре. — Рап се обърна към Ридли: — Засега няма да им режа пишките, но не обещавам нищо. — Посочи с пръст Стилуел и добави: — Дай на всеки солидна доза. Аз ще дойда след пет минути.