Тъй нареченият Шекоткоуач дойде и им извади очите… и дойде Коцбалам и погълна плътта им… Отчаяни тичаха насам-натам… искаха да се качат на дърветата, а дърветата ги запращаха надалече; искаха да влязат в пещерите, а пещерите се затваряха пред тях… Обилна смола дойде от небето… И… помръкна ликът на земята и започна черен дъжд, дъжд денем, дъжд нощем1.
Само писателят знае колко важна роля играят други хора в работата, която той обявява за своя. Поне в моя случай тези кратки мигове на чужда намеса често ми се струваха далеч по-съществени за крайния резултат от всички месеци на бясно писане.
И затова първо трябва да благодаря на жена си Трейси — и задето изобщо ме търпеше, и за всички неща, които научих от теб. Без твоята помощ тази книга щеше да си остане зле написана първа чернова и да събира прах в някое чекмедже. Признателен съм и на всички приятели и роднини, които прочетоха онези ранни чернови, особено на Лари и Шели Фокс (gracias, los Zorros), на Кристофър Ганджи, който ми е като брат, на истинските ми братя и разбира се, на родителите ми, които никога не са ми пречили да опитам нещо, даже да е опасно или просто малко шантаво.
Естествено писателят никога не се чувства такъв, докато не публикуват творбите му. Което нямаше да е възможно без моя литературен агент, фантастичната и удивителна Барбара Поел — така и няма да разбера как извадих късмета да седна на твоята маса. Същото се отнася за Айрин Гудман, Дани Барър и екипа на „Бантам Дел“, като се започне с моята редакторка Даниел Перес, чиито предложения са толкова уместни, сякаш тя познава героите по-добре от мен. Благодаря и на Мариса Виджиланте за нейния принос и съдействие, на Карлос Белтран — за фантастичната корица, и на всички останали, чиито усилия доведоха до издаването на тази книга.