Черен дъжд

9.

Професор Макартър слезе от сервизния асансьор със Сюзан Бригс и Уилям Девърс. Озоваха се в тесен подземен коридор, който водеше до избраната заседателна зала. По тавана минаваха тръби и електрически проводници. Стъпките на тримата отекваха по голия бетон. Странна обстановка, която предизвика тихата изненада на учения. Изненада, прераснала в безпокойство, когато подминаха едър мъж със слушалка в ухото и скрито оръжие, издуващо тъмното му яке.

Той им даде знак да продължат към ъгъла.

— Охрана — поясни Девърс. — Задължително е, когато сме в чужбина. Спомняте ли си оная руска операция, за която ви разправях? Тогава ни придружаваха неколцина десантчици. Колкото и да е странно, повечето нямаха зъби.

Сюзан се засмя.

— Яко!

— Иначе бяха добри хора — продължи лингвистът. — Винаги бяха готови да поделят водката си с нас. Само дето зъболекарите им не ги биваше. — Той се обърна и погледна въоръжения мъж. — Ще ги видим тия как са.

Макартър се озърна през рамо.

— Този поне има зъби.

Коридорът свършваше при Зала А и те влязоха в помещението, където завариха Даниел и Марк Поласки.

Професорът си избра място в средата на първия ред, като най-добрите си студенти. Размяната на ролите го развесели.

Докато се настаняваха, Даниел отиде при входа, даде знак на мъжа в дъното на коридора и затвори вратата.

— Извинявам се за обстановката — обърна се тя към групата. — Не исках да се събираме в голяма зала и тази беше единствената малка. Сега разбирам защо.

Затъмни осветлението и натисна един от бутоните на дистанционно управление. На екрана в предната част на залата се появи снимка на маянски храм.

— Предстои ни да се впуснем в невероятно приключение — започна тя. — Както някои от вас вече знаят, ще търсим клон на маянската цивилизация, който според някои учени е съществувал в Амазония. Но не е само това. Нашата цел е далеч по-амбициозна. Ние търсим мястото, което маите смятали за земята на своя произход, за своя Едем — град на име Тулан-Суюа.

Когато осъзна значението на думите й, Сюзан Бригс се обърна към Макартър и попита:

— Сериозно ли говори?

Археологът кимна.

— Струва ми се, че да.

Даниел натисна дистанционното и се появи снимка на пъстър стенопис, изобразяващ четирима мъже в туземно облекло, които боязливо вървяха под нощно небе.

Тя се обърна към професор Макартър.

— Спокойно може да ме поправяте, ако сбъркам някъде.

Ученият кимна, очакваше да му се отвори доста работа.

— Според маянската легенда преди първия изгрев имало време, когато светът бил тъмен и го осветявал само сивкавият здрач по края на хоризонта. В мрака на този предутринен свят маянските богове сътворили първите хора и ги повикали в Тулан-Суюа, където дали на всяко племе бог покровител. Племето киче, от което идва тази легенда, получило бог Тохил, създателя на огъня. В света на мрака този дар ги отличил, тъй като сега само те притежавали способността да създават светлина и топлина. Сигурни в това си знание, предците на племето киче напуснали Тулан-Суюа в търсене на място, което да обявят за свое. Легендата разказва, че те взели със себе си своя бог покровител, пренасяйки духа му в специален камък. След пътуване по суша и море, киче се заселили в Централна Америка, където днес са Гватемала, Белиз и Мексико, за да не се завърнат никога в Тулан-Суюа.

Даниел натисна дистанционното и им показа нова снимка — маянски руини някъде в Централна Америка.

— Много учени смятат, че Тулан-Суюа е мит — продължи тя. — И че вероятността да го открием, е колкото да се натъкнем на Атлантида или на самия Едем. В случай че действително е съществувал, според повечето специалисти той лежи под друг обект на маите, както старият Сан Франциско е заровен под съвременния град. Ние, от друга страна, очакваме да намерим великия град тук, в Амазония, на хиляди километри от местата, на които някой би се сетил да търси.

Тя превключи на следващия слайд — полуизтрит камък с релефни знаци, пред който имаше рулетка, играеща ролята на мащаб.

— НИИ се сдоби с този предмет преди няколко месеца, въпреки че е открит по-рано някъде в Амазония.

Ново превключване, нова снимка: камъкът под различен ъгъл. Макартър се вгледа напрегнато в детайлите.

— Както виждате, повърхността на камъка е силно ерозирала и повечето знаци едва се различават — каза Даниел. — Но с помощта на специална компютърна програма за анализ на така наречения микроплътностен релеф успяхме да възстановим някои части и получихме изненадващи резултати.

Следващият слайд показваше същия камък, но този път върху него бяха насложени компютърно генерирани очертания.

— Тези знаци отговарят на единствената известна писмена система — маянските йероглифи. И тези два йероглифа са много известни. Единият е име на човек.

Балам-Кице, един от първите маи. Смята се, че другият, който е само частично реконструиран, означава Венера, зорницата.

Макартър проучи символите, образувани от компютърните очертания. Стилът явно беше маянски, ала камъкът изглеждаше толкова изтъркан, че професорът се питаше как изобщо са успели да извлекат някаква информация. С голи предположения, най-вероятно.

Даниел продължи да разяснява теорията на НИИ.

— В резултат на осеммесечна работа успяхме да се сдобием с още няколко предмета, които вероятно потвърждават съществуването на маянска писмена система в Амазония, но нито един от тях не представлява толкова категорично доказателство, колкото един камък, който не се намира при нас.

Следващото изображение се различаваше от предишните — сканирана стара червеникавокафява гланцова фотография със следа от прегъване в единия ъгъл и кафяви петна по краищата.

На снимката се виждаха двама души и голям правоъгълен камък. Единият мъж беше стъпил върху камъка, със скръстени на гърдите ръце, а другият беше приклекнал до него и сочеше нещо върху лицевата му страна. Приличаха на рибари, позиращи с ценен улов.

— Тази фотография е направена през хиляда деветстотин двайсет и шеста година, по време на първата експедиция на Блекджек Хенри Мартин в Амазония. Той потеглил от Манауш през април и се завърнал чак следващия март, прогонен от джунглата не от индиански племена, диви зверове или рояци хапещи насекоми, а от двумесечни сезонни порои. Както може би знаете, навремето Мартин бил нещо като знаменитост. Богат авантюрист и самозван иманяр, който обикалял света в търсене на редки и ценни неща, за предпочитане достойни за показване по кинопрегледите. Въпреки че нямал специално образование, той документирал пътешествията си донякъде професионално и когато открил този камък, взел размерите му и направил тази снимка.

Даниел превключи следващия слайд.

— С помощта на друг вид компютърно моделиране, базирано на ъглите, под които пада светлината, и плътността на сянката, успяхме да изчистим изображението и особено тази част. — Тя посочи с лазерна показалка и продължи със следващия образ — уголемен детайл от камъка с очертание на нов йероглиф.

Макартър веднага го позна — беше го виждал неведнъж по време на двугодишните си проучвания на Юкатан.

— Седемте пещери — прошепна той. — Седемте оврага.

Даниел се усмихна и замълча за миг с уважение. После погледна към другите.

— Седемте пещери и Седемте оврага са другите имена, с които народът на маите нарича Тулан-Суюа.

Сюзан Бригс разтвори една тетрадка и започна да си записва.

— Не си длъжна да си водиш бележки — каза й Макартър.

— Знам, правя го по свое желание — отвърна студентката.

Той учтиво кимна.

— Според Мартин открили камъка на седемнайсети ноември хиляда деветстотин двайсет и шеста, до голямо възвишение, на километър и половина от брега на малък приток, който обхождали. Точното му местоположение не е известно — единствената географска информация в дневника на Мартин е разстоянието от друго открито от него място, което нарекъл Стената на черепите.

В настъпилата тишина Макартър се озърна към Сюзан. Очите й се бяха разширили и лицето й грееше от интерес. „Браво на момичето“ — помисли си той.

— Записките на Мартин отразяват чувствата му, когато видял стената — продължи Даниел и разгърна оръфан екземпляр от автобиографията на пътешественика: — „Забележителна гледка, внушаваща ред, в този ден след толкова много други в земя на хаос, безредие и природа в нейните безкрайно преплетени форми. Стената е ужасяваща и все пак величествена. Трябва да е направена най-малко от хиляда черепа. Вражески или приятелски, остава неизвестно, понеже бяхме възпрепятствани да я проучим от пеши воини от племето холокуа. Четирима, изправени върху нея, когато пристигнахме. С вдигнати копия и украшения от пера на главата, горди мъже, с поведението на най-знатните римски легионери.“

— Те го приветствали — вдигна поглед от книгата младата жена. — Според Мартин дори твърдели, че пристигането му е предсказано. И го отвели в своето село в джунглата, на няколко дни път от реката. Смятаме, че въз основа на тази информация и с помощта на един местен търговец, който твърди, че е чувал за стената и са го водили близо до нея, можем бързо да я открием — заключи Даниел. — За седмица, най-много две.

„Седмица-две?“ Макартър за малко да се засмее на краткия срок. Зачуди се дали й е ясно колко трудно е да намериш нещо в джунглата. Но пък това щеше да е най-малкият им проблем.

— Всичко това възбуди интереса ми — каза той. — Особено онова, което Мартин очевидно е открил там. Обаче вие ни показахте само зърнисти стари фотографии, самолюбиви писания на един авантюрист и компютърно генерирани хипотези, които, при цялото ми уважение, спокойно може да са и мастилени петна от тест на Роршах. С други думи, виждате каквото ви се иска. Опасявам се, че е нужно нещо повече, за да ме убедите.

— Както и очаквах — кратко, но учтиво отвърна Даниел. — Само че още не съм свършила. — Тя превключи следващия слайд, снимка на четири прозрачни шестостенни кристала. — Това са кристалите на Мартин. Няколко предмета от кварц, които нашият безстрашен пътешественик твърди, че видял по време на ритуал за измолване на дъжд в племето холокуа. Самите кристали не са нищо особено — направени са от обикновен кварц с различни включения. Много особен обаче е един друг предмет, свързан с тях. Предмет, който Мартин нарича „матрицата“.

На екрана се появи нов образ — златен съд с отвори, по един за всеки кристал и още един, който остана без обяснение.

— Ето това е матрицата. Направена е от златно-медна сплав, подобна на днешното осемнайсеткаратово злато. Кристалите от предишната снимка били съхранявани в гнездата на този съд, откъдето идва и името му. Тази връзка силно заинтригувала Мартин, но нашето проучване е насочено към нещо, на което той почти не обърнал внимание.

Тя им показа друга фотография — изображение, издълбано в златото, почти като Брайлово писмо.

— Това е долната страна на матрицата в близък план. Всъщност представлява извънредно подробна звездна карта на нощното небе, гледано от Южното полукълбо. Има аналози в маянски произведения на изкуството от други церемониални центрове.

Макартър се втренчи в снимката. Наистина приличаше на нощно небе. Различи линията на хоризонта и нещо, което определи като Южния кръст. Освен това кадърът беше заснет толкова отблизо, че обхващаше само малка част от долната страна на матрицата.

Преди да успее, я да попита защо, Даниел продължи с презентацията. И вторачен в новия слайд, професорът забрави предишния си въпрос. Този път символите се виждаха ясно, идеално съхранени в некорозиращата повърхност на благородния метал. Нямаше хипотези, нямаше нужда от очертаване и компютърно изчистване. Символите се различаваха лесно на неретушираната снимка и той добре ги познаваше.

— Този йероглиф означава място, наричано от маите Шибалба — поясни Даниел. — Това е техният вариант на Хадес или ада, веднъж описван като обиталище на наказаните, а друг път — като дом на господарите на мрака. Вярвали, че се намира под земята, подобно на Дантевия ад. Даже има един прочут релеф, изобразяващ Шибалба като огледален свят на земята. Обитателите му и господарите на мрака вървят надолу с главата по тавана на своя свят, като краката им са точно под краката на хората, стоящи на земната повърхност.

Все още втренчен в екрана — в доказателствата, които не можеше нито да опровергае, нито да обясни. — Макартър усети, че Даниел го гледа.

— Забележително — тихо произнесе той.

— И ние смятаме така — усмихна се тя.

— Сигурни ли сте, че Мартин е открил този съд в Амазония?

— Очевидно. — Лейдлоу се върна на мястото си до подиума. — Изглежда, че племето холокуа му го е показало преди изпълнението на ритуал за измолване на сезонните дъждове. Това не е точно познатият ни танц за призоваване на дъжд на северноамериканските индианци, но идеята е горе-долу същата.

— И просто са му го дали, така ли?

Даниел леко извъртя очи.

— Виж, това вече е спорно — не само в този случай, а и с много други открития на Мартин. Според дневника му той разменил кристалите и матрицата срещу телескоп, газена лампа и компас.

Макартър се облегна назад и кръстоса крака.

— Трудно ми е да го повярвам.

— И на мен — обади се Девърс. — Първо, холокуа е изключително агресивно племе. Когато преди десет години бях там, те току-що бяха нападнали една група миньори от „Браз Ко“. Бяха убили петима и много други бяха тежко ранени. А и това не им беше за пръв път.

Археологът кимна.

— Съмнително е, че се е случило както пише Мартин. По-скоро преговорите са се водили под оръжейни дула.

Даниел отново взе инициативата.

— Склонна съм да се съглася. Той едва ли си е спечелил прякора „Блекджек“ случайно. Но ние не сме тук, за да го съдим, а да се опитаме да разберем какво е открил там. И според нас матрицата и кристалите произхождат от маянски руини, които племето холокуа е преровило по време на скитанията си. Възможно е това дори да е онази Стена на черепите — тя определено прилича на място, на което обитателите на Шибалба може да обявят присъствието си.

Макартър се обърна към нея и възбудено попита:

— Къде е сега тази матрица? Може ли да я видим?

— Не, за съжаление. Доскоро кристалите на Мартин и златната матрица са се съхранявали в Природоисторическия музей във вашия роден Ню Йорк.

— Доскоро — повтори археологът. Това не звучеше обнадеждаващо.

— Били са откраднати преди година, заедно с още пет сандъка с централно и южноамерикански антики. Вестниците писаха за това.

Макартър си спомни един такъв репортаж, но не се сещаше за подробности.

— Било е обрано музейно хранилище, нали? — предпазливо каза той.

Даниел кимна.

— Нито един от тези предмети не е бил показван скоро на изложба. А находките на Мартин — никога. Според основната следствена версия ги е откраднал вътрешен човек от участък без видеонаблюдение. Охраната е била толкова немарлива, че властите дори не са успели да установят кога се е случило. Може да са липсвали няколко месеца преди да открият кражбата.

— Заловили ли са някого? — попита Макартър.

Тя поклати глава.

— Не бяха повдигнати обвинения срещу никого. Два сандъка с находки са заловени на международното летище в Маями точно преди да напуснат страната, но сред тях не бяха матрицата и кристалите. Има предположение, че матрицата е претопена заради доста съмнителната стойност на благородния метал, а кристалите сигурно са продадени за жълти стотинки или просто са изхвърлени.

Археологът въздъхна. Странно, но такива неща се бяха случвали и по-рано. Изгубени велики открития, изкопани след хиляди години артефакти — изчезнали или случайно унищожени.

— Някои скрити неща сякаш проявяват почти разумен стремеж да останат скрити — отбеляза той.

Даниел му се усмихна и остави дистанционното.

— Напълно съм съгласна с вас.

Сюзан затвори тетрадката си.

— Не мога да повярвам, че досега никой не го е видял. Толкова е очевидно, толкова е невероятно!

Професорът поглади брадичката си, като се питаше дали студентката иска да каже „невероятно хубаво“ или „невероятно лошо“. Със сигурност знаеше едно — това вече не му се струваше „невероятно глупаво“. Изведнъж установи, че е искрено развълнуван, че е почти зашеметен от възможността НИИ да се окажат прави. Камъни с имената на първите хора от маянската митология, други с описателното име на Тулан-Суюа — Седемте пещери. Това определено сочеше към нещо много ранно в културата на маите. И даже надписите да бяха грешно разчетени от компютърната програма, непокътнатата от времето златна матрица доказваше, че маянската писменост е използвана в Амазония. Както му беше казала вечерта Даниел, там имаше нещо.

Той отново погледна издълбаните в златото символи и се замисли за контраста. Тулан-Суюа и Шибалба — раят и адът. Кое от двете щяха да открият?