Черен дъжд

43.

Хоукър стоеше до Даниел и се взираше в празна кутия от боеприпаси, сега покрита с импровизирана решетка. Вътре подскачаше ларвата, извадена от трупа в джунглата. Бяха минали не повече от два часа, но съществото изглеждаше съвсем различно. Бяха му пораснали мънички ръце и крака и зачатък на опашка. Гледано отгоре, то започваше да прилича на зверовете от храма.

Пилотът не можеше да повярва на очите си.

— За колко време стана това?

Лейдлоу си погледна часовника.

— Десет минути след като го донесохме тук, кожата му се втвърди в костена коруба като на възрастните индивиди. После пипалата му паднаха и то ги изяде.

Малкото създание го отвращаваше и последната информация с нищо не промени отношението му.

— Изяло е собствените си ръце?!

— Аха — усмихна се тя на смущението му. — Трябваше да го видиш.

— Не, благодаря. — Хоукър се огледа наоколо. В кутията имаше само една ларва, което го обезпокои. — Къде са останалите?

Даниел се намръщи.

— Това нещо ги изби, преди да успея да му попреча. Щом корубата му се втвърди, стана много агресивно.

— Всичките ли? — попита Хоукър.

— Почти. Извадих една от полуизядените ларви, преди да я довърши, но щеше да погълне и нея, ако го бях оставила.

— Гладно копеленце — отбеляза пилотът.

— Така е. И ми се струва, че знам причината. Взех проба от мъртвото създание и я проучих под микроскоп. Клетките му са пълни с митохондрии, може би три-четири пъти повече от човешките. Това му осигурява невероятен метаболизъм. За да го поддържа, за четири-пет дни трябва да изяжда храна с тежестта на тялото си. Предполагам, че при възрастните това количество е наполовина, но въпреки това метаболизмът им е изключително ускорен.

— Това може би обяснява агресивността им — рече Хоукър.

— Мисля, че това обяснява още нещо, което може да ни помогне да се преборим с тях.

Той се наведе към нея заинтригуван.

— Разказвай.

— Ще ти го обясня по следния начин — започна Даниел. — В природата има най-различни метаболизми. Този на колибрите е невероятно бърз. Крилата му се движат с такава скорост, че с просто око се виждат замъглено. За да го поддържа, за около едно денонощие то трябва да поглъща нектар с тежестта на тялото си. От друга страна, видове като костенурките или морската звезда имат изключително бавен метаболизъм. Морската звезда изглежда неподвижна и все пак се движи, а не се носи по придънните течения — регистрирани са дори миграции на морски звезди на огромни разстояния, които могат да се наблюдават на последователни фотографии.

Доловил ентусиазма й, Хоукър се усмихна.

— Чакай да позная, имаш магистърска степен и по океанография.

Тя поклати глава.

— По-скоро ми беше лятно хоби. Обичах да се пека на слънце и да карам сърф, а и изглеждах доста добре в неопрен.

Той се засмя.

— Убеден съм.

— Въпросът е, че ако морската звезда можеше да ни вижда, за нея щяхме да сме светкавично движеща се мъгла. Докато за колибрите ние се движим като втвърдена меласа. Като на забавен кадър.

Лейдлоу посочи ларвата, която ровеше в ъгъла на кутията.

— Метаболизмът на тези зверове попада някъде между този на колибрите и нашия. Движат се бързо и реагират светкавично. — Тя му подаде една пинсета. — Хайде, опитай да го хванеш.

— Ще се откажа това удоволствие — поклати глава Хоукър. — Иначе никога повече няма да мога да ям китайска храна.

— Все едно, трудно ще го уловиш. То просто отскача, колкото и да си бърз. Предполагам, че вижда движенията ни като тромави и бавни. И това би трябвало да се отнася за всички чудовища.

Значи трябваше да действат по-бързо, помисли си той. Сега разбираше как е убил звяра, който го беше нападнал, докато с Кауфман пренасяха боеприпасите. Тогава стреля на сляпо, чисто инстинктивно. Без да се замисля и прицелва. Това щеше да е полезен урок.

— Имаш ли още радостни новини? — попита Хоукър.

— Да, още две неща. Първо, в кръвта на мъжа, от чийто труп извадихме ларвата, имаше ензим, който пречи на съсирването и позволява на съществото да се храни от нея. Той най-вероятно се инжектира в момента на убийството — така правят комарите, когато смучат кръв. Според мен същият този ензим забавя и разлагането.

— А второто нещо?

Даниел се озърна към дърветата в края на поляната.

— Ако наистина се нуждаят от толкова много храна, тези зверове имат проблем. Колкото повече животни убиват, толкова по-малко храна им остава, а и няма в какво да снасят яйцата си. Най-вероятно са избили или изяли всичко в района и са започнали да го напускат в търсене на плячка. Сигурно затова не ги видяхме още с идването си. Ние всъщност се озовахме в съвсем пуста местност, като част от джунглата, изгоряла при пожар — там си в безопасност, защото огънят вече е отминал нататък.

Хоукър се замисли за онова, което бяха видели в гората. Даниел явно имаше право.

— Това ни е дало глътка въздух — заключи той. — Но защо тогава се връщат?

— Може да са ни надушили — предположи тя.

Преди да успее да я попита нещо друго, при тях дотичаха професор Макартър и Сюзан Бригс.

— Правим голяма грешка — високо заяви археологът.

— За какво говориш? — учуди се Даниел.

— Грешка е да оставаме тук. Трябва да сме там. — И посочи към дърветата. — При индианците холокуа.

Хоукър вдигна вежди и попита:

— При хората, които ни отправяха смъртни заплахи?

— Знам. — Макартър вдигна ръка, за да го накара да замълчи. — Помня какво казах тогава. Но смятам, че е било колкото заплаха, толкова и предупреждение. Мисля, че са знаели какво ще се случи, ако влезем в храма.

— Откъде са знаели? — попита Даниел.

— Защото се е случвало и преди. Когато търсехме радиостанция, Кауфман ми каза, че сте пратили друга експедиция преди нас, която просто изчезнала. Сигурен съм, че се опитваше да ме привлече на своя страна, но въпреки това едва ли ме е излъгал.

— Така е — призна тя. — Не знаехме, че са стигнали дотук, но намерихме част от снаряжението им.

Макартър кимна, оценявайки честността й.

— Според Кауфман някакъв мъж на име Диксън се спасил. Измъкнал се оттук със счупен крак и после му го ампутирали, защото гангренясал — обаче успял да запази находката си, кристал, взет от храма, същия като кристалите на Мартин.

— Добре — отвърна Лейдлоу. — И какво означава това?

— Означава, че вашата първа експедиция не само е открила това място — поясни професорът. — Отворили са храма и са влезли вътре. Но когато пристигнахме, той беше затворен. Кой го е затворил? Някой трябва да го е направил и определено не са били мъжете, хукнали презглава из джунглата в опит да се спасят. Кой тогава? Има само един възможен отговор. Индианците холокуа. Дошли са и са върнали камъка на мястото му, за да задържат онези зверове вътре.

— А пожарите? — попита Даниел.

— Същото. Грешни заключения въз основа на неверни предположения. „Огън за огън“ — повтаряха те, спомнете си. „Огън за чумата“. Тогава решихме, че чумата сме ние. Само че огънят е бил за дърветата, където намерихме това нещо. — Той посочи ларвата. — Според мен са искали да ги изгорят, да унищожат гнездата, преди ларвите да са се излюпили. Снощи пак чухме гласовете и барабаните им. Помислихме си, че се готвят за бой или нещо подобно. Обаче те не ни нападнаха и ако си спомняте, зверовете изчезнаха, когато чухме барабаните. Явно индианците са ги преследвали.

— С копия и тояги? — усъмни се Лейдлоу.

— И с ями, пълни с вода — напомни им Макартър, за странния капан при Стената на черепите.

— Но защо им е да го правят? — настоя Даниел. — Това е почти самоубийство.

— Защото не са просто някакви първобитни номади. Те са потомци на маите, които са живели на това място. Индианците холокуа са племето, което е останало тук.

— Като в легендата за Тулан-Суюа ли?

— Да — отвърна археологът. — Само че се е случило наистина. Напълно сигурен съм, че действителността не се различава много от митовете. Поне що се отнася до това място.

Той се обърна към Хоукър.

— Не разбираш ли, това е отговорът на твоя въпрос. Ти ме попита защо им пука за това място. Единственият отговор, който ми хрумна тогава, беше, че няма причина. Логично е да го отминават като всяко друго място в джунглата, без да му обръщат внимание. Най-много да го смятат за нещо странно. Обаче те не го отминават, връщат се всяка година, горят дърветата и разчистват растителността, както според Блекджек Мартин правели при Стената на черепите. Грижат се за мястото и го пазят от пришълци, година след година, век след век, защото е тяхно. Благодат или проклятие, то им принадлежи.

— Но ти каза, че градът е изоставен — напомни му Даниел.

— Бил е — потвърди Макартър. — Обитателите му са напуснали това място. Затворили зверовете вътре, точно като историята за Сипакна, който бил затрупан под планина от камък, само че не става дума за камара камъни, а за постройка с формата на планина, пирамида от каменни блокове.

Хоукър се вгледа в пирамидата. Разбираше какво иска да каже професорът.

— Значи легендата е истина.

— Някакъв вариант на истината, изопачен във времето и преразказван безброй пъти, но по същество верен.

Даниел също се обърна към храма.

— Според легендата маите напуснали Тулан-Суюа като бегълци — отбеляза тя. — Други, без да се посочва кои, останали. Смяташ, че това са индианците холокуа, така ли?

Макартър кимна.

— Ти ми плати да ти кажа дали това място е Тулан-Суюа и моето мнение е, че то поне е източникът на легендата, а тази пирамида най-вероятно е каменната планина. В самата легенда тези две неща не са толкова тясно свързани, но митовете проявяват склонността да се променят. Три хиляди години и три хиляди километра могат да станат причина за много разлики. Обаче винаги остават елементи на истина и в нашия случай разполагаме с достатъчно, за да съм сигурен.

— Смятам, че това място е Тулан-Суюа — повтори археологът. — Смятам също, че неговите строители са били потискани от същества, които само бегло са приличали на хора. Скелетът, който открихме в храма, е на едно от тях. Наричали ги „дървените кукли“. Ако ти си права, може да са наши потомци, но за древните маи са били деспоти. Ако се вярва на легендата, хората, които живеели под тяхната тирания, накрая разбили веригите си с помощта на ужасна буря. Най-после свободни, те напуснали това място, оставяйки група воини да пазят храма затворен завинаги. Може даже да са поддържали връзка помежду си, но с времето и разстоянието това станало невъзможно. Всички тези епизоди са отразени в „Попол Вух“ — напускането на Тулан-Суюа, получаването на боговете и неспособността на заминалите да поддържат връзка с онези, които останали там. С времето потомците на тези бегълци се превърнали в маите, а воините, които останали — в племето холокуа. И тяхната единствена задача сама по себе си се превърнала в религия.

— Но те нямат писменост, не отчитат времето и не строят нищо — възрази Хоукър.

— Ако нашата цивилизация загине днес, утре никой няма да строи небостъргачи и реактивни самолети. Ще имаме късмет, ако сме в състояние да вдигнем къща, чийто покрив не тече. Всички цивилизации изграждат така нареченото обществено познание, което функционира единствено в своята цялост. Специализацията води до взаимозависимост, която от своя страна поражда уязвимост. Разруши цивилизацията и специализираните умения първи ще изчезнат, понеже хората ще полагат огромни усилия, за да задоволят най-основните си потребности. В света на маите единствено жреците можели да пишат и разбирали календарите. Само занаятчиите можели да изсичат йероглифи и да строят сгради. Така елитът контролирал масите. Даже цял легион воини няма как да са притежавали такива умения. Можели са само да водят сражения.

Макартър премести поглед от Хоукър към Даниел.

— Ето го доказателството: преди осемдесетина години Блекджек Мартин откраднал тези кристали от племето холокуа, след като били използвани в ритуал за измолване на дъжд. Сега се запитайте защо им е на индианците дъжд. От дъжд се нуждаят земеделските общества, не ловните. Холокуа не са земеделци — те са ловци и събирачи, номади. Дъждът прави живота им невероятно по-труден. Превръща земята в кал и кара животните да се крият в бърлогите и гнездата си. Позволява на дивеча да се пръсне надлъж и шир, вместо да се струпа край реките. Ако бяха обикновени номади, индианците холокуа щяха да се страхуват от дъждовете, но те се молят за дъжд, също като първите маи.

— Защо? — попита Лейдлоу.

— Отчасти защото такова е тяхното наследство — призна професорът. — Усвоено и генетично предавано поведение. Но има и друга, по-важна причина.

Той млъкна и изглежда реши, че действията говорят по-ясно от думите. Свали манерката от колана си, развъртя капачката и започна да излива съдържанието върху ларвата в кутията.

В момента, в който водата го достигна, създанието запищя, сякаш ударено от електрически ток с напрежение хиляда волта. Блъсна се в решетката, гърчейки се ужасно, падна отново на дъното, скочи на крака и започна да се щура от ъгъл на ъгъл в търсене на убежище.

Макартър продължи да го полива. Паразитът съскаше и плюеше, дращеше гладките метални стени и се опитваше да се покатери. Подскочи и се хвана за решетката, но се пусна, когато археологът изля и последната капка.

Водата на дъното на кутията беше дълбока около два и половина сантиметра и съществото нямаше как да я избегне. То се стрелна към предния ъгъл и напразно се опита да се покатери по стената. Подскочи и падна, после пак подскочи. Известно време полагаше усилия да стои извън водата, докато накрая се приземи по гръб и започна да се гърчи така силно, че кутията се тресеше. След трийсет секунди вече беше ясно, че ларвата умира.

Реакцията постепенно започна да отслабва и ъгловатото тяло се превърна в гъста черна кал. Химическите връзки на екзоскелета се разпадаха. Създанието се топеше — като плужек, покрит с дебел пласт сол. Водата в кутията помътня от разтворилите се в нея вещества.

— Какво стана, по дяволите? — смая се Хоукър.

— По-рано ти обясних, че ларвата отделя секрет, съдържащ основа: тъмната мазнина, която проби куртката на Верховен — отвърна Даниел. — Такова вещество може да действа като сярна киселина, само че изгаря, а не разяжда. Но резултатът е същият.

Макартър кимна в знак на съгласие.

— В храма секретът им неутрализира киселинната вода. Обаче манерката беше пълна с дестилирана вода. Тя не съдържа киселина. И сега собственият секрет на това същество го унищожава.

— „И започна черен дъжд, дъжд денем, дъжд нощем“ — цитира той древния маянски текст. — Ето как са загинали дървените кукли, а това са сипакните, техните синове или творения.

Хоукър смаяно се взираше в създанието, което се разтваряше в телесните си течности. Отначало му се струваше странно, че собствената му реакция може да го унищожи, но дори при хората свръхреакциите понякога бяха самоунищожителни и пагубни. Най-добър пример за това бяха автоимунните заболявания и алергиите. Анафилактичният шок можеше да доведе до рязко спадане на кръвното налягане под въздействие на малко количество иначе безобиден алерген. Сещаше се и за други случаи. Един негов приятел беше загинал, когато самолетът му се плъзнал по пистата и паднал в плитка, но леденостудена вода. Той отворил люка и откачил предпазния си колан. Ала водата била толкова студена, че тялото му моментално ограничило кръвоснабдяването на крайниците, естествен защитен механизъм, целящ да запази телесната топлина. Юмруците на пилота се свили и той се удавил в три метра вода.

Вперил поглед в мъртвата ларва, Хоукър си помисли, че я е сполетяла подобна участ. Още щом Макартър започна да я полива, тя беше отделила съдържащия основа секрет, навярно произвеждайки го в количество, пропорционално на водата. Само че при отсъствието на киселина секретът нямаше какво да неутрализира и така ларвата бе убита от собствения си защитен механизъм.

Той се обърна към Даниел, която кимна в знак на съгласие.

— Според мен скелетът в храма е на съществото, влязло в митологията на маите с името Уукуб-Какиш — обобщи Макартър. — Тези зверове пък са Сипакна. В легендата потопът засяга само дървените кукли, но и те, и сипакните идват от едно и също място — или време. — Той се озърна към Лейдлоу. — И дъждът, нашият дъжд, ще направи същото с тези сипакни, каквото е направил с дървените кукли преди три хиляди години.

— А индианците? Смяташ, че го знаят, така ли? — попита Даниел.

— Да — потвърди Макартър. — Винаги са го знаели. — Той вирна брадичка към джунглата. — В продължение на три хиляди години периодично са се връщали тук. Винаги на това място, винаги през сухия сезон, пазили са, чакали са да започнат дъждовете и да ги освободят за останалата част от годината. Когато преди осемдесет години Блекджек Мартин им взел кристалите, те пак са чакали дъжда, молили са се да дойде — по религиозна традиция, просто по навик. И сега правят същото някъде там, само че от отчаяна необходимост. Ако искаме да се спасим, трябва да ги намерим, да им покажем, че знаем и ги молим за помощ.