Черен дъжд

4.

За професор Майкъл Макартър денят беше започнал преди петнайсет часа в мрака на студената нюйоркска зимна утрин. Оттам прекоси два континента и един океан, пътувайки с всевъзможни превозни средства — от синята маршрутка с неработещо отопление до мястото в първа класа на лъскав нов боинг. Смени три самолета, изяде няколко порции от онова, което авиолиниите евфемистично наричаха „храна“, и измина близо петнайсет хиляди километра. Сега, само на минути от крайната си цел, той най-после започваше да се пита дали всичко това не е ужасна грешка.

Макартър седеше в задния отсек на хеликоптера на Хоукър върху тясна ивица жълто-кафяв брезент, която минаваше за седалка. Двигателят над главата му бясно виеше и перките шибаха въздуха със звук, който разтърсваше тялото му като грохот на мощни бас колони. През отворената врата насреща му нахлуваше тропически въздух и се виждаха внезапно прелитащи тъмнозелени силуети, които навярно бяха дървета. Всичко в кабината се тресеше, подскачаше и вибрираше със своя собствена честота, което несъмнено допринасяше за зловещите тънки пукнатини, които виждаше около повечето сглобки и нитове.

— Какво правя тук, по дяволите? — произнесе той.

Майкъл Макартър вече петнайсет години беше професор по археология в престижен нюйоркски университет. Шейсетинагодишен афроамериканец, той бе висок и изискан, с посивяваща по слепоочията коса и телени очила. В началото на кариерата си беше публикувал често, а през последните години се бе превърнал в любимец на медиите, участваше в няколко програми на обществената телевизия и изнасяше пленарни лекции на различни конференции и симпозиуми, нещо, за което дълбокият му звучен глас го правеше изключително подходящ.

НИИ го бяха преследвали почти шест месеца. На два пъти любезно им отказа, след което престана да отговаря на писмата и имейлите им. После, в момент на слабост — не знаеше как другояче да го определи — се съгласи да разговаря по телефона с Даниел Лейдлоу и тя го убеди, че това е възможност, която не може да си позволи да пропусне.

И сега, докато зяпаше през отворената врата сенките, които прелитаха прекалено наблизо и прекалено бързо, той беше сигурен, че е направил грешен избор.

Макартър се обърна към пилотската кабина и натисна бутона на интеркома.

— Не трябва ли да летим малко по-високо?

Пилотът се завъртя и се вгледа в него иззад тъмните си очила. Отговорът му прозвуча смущаващо.

— Съжалявам, професоре. Ако двигателят се повреди, тия неща падат като камък. Ако на вас ви е все едно, аз предпочитам да съм по-близо до земята.

Лъжеше, разбира се. Хеликоптерите си имаха собствен начин за спускане при отказ на двигателя, наречен авторотация, и допълнителната височина само помагаше, но пилотите обожаваха да лъжат „профаните“ — дори повече от това да си разправят небивалици помежду си.

Макартър се озърна наоколо.

— Ами ако не ми е все едно?

Този път Хоукър само се засмя и вертолетът продължи да се носи непосредствено над дърветата.

Ученият се отпусна назад в седалката и се зае да оглежда интериора на кабината. Срещаше погледите на спътниците си, само и само вниманието му да не е приковано към отворената врата. Придружаваха го трима души, двама от които бяха от НИИ: свързочникът Марк Поласки и лингвистът Уилям Девърс, който говореше местни езици. С тях пътуваше и студентката Сюзан Бригс, която Макартър се беше съгласил да вземе по настояване на своя декан.

Едва двайсет и една годишна, тя щеше да запише магистърска програма по археология. Професорът й беше водил два курса и я намираше за отлична студентка, макар и доста затворена. Падаше си малко мъжкарана, почти не носеше грим и предпочиташе дънки и тениски пред по-стилно облекло. Гласът й звучеше нервно и въпреки интелигентността си тя често използваше суперлативи и думи, който за нея и останалите младежи явно означаваха нещо съвсем различно, отколкото за него.

Макартър не знаеше нищо за нея извън аудиторията. Освен че има богати, вечно отсъстващи родители, които са много близки с декана, и че ако не се върне жива и здрава, ще му почернят живота. По време на полета му беше обяснила, че родителите й искали да прекара пролетта в Европа, започвайки от Париж. Не можели да разберат защо заминава на такова пътуване. Както обикновено, накрая й позволили и на прощаване майка й я осведомила, че щели да оставят билета за Париж отворен, в случай че джунглата не й допадне. С други думи, смятали, че няма да издържи и седмица.

Поне засега лицето на Сюзан сияеше. Тя седеше най-близо до отворената врата и попиваше с очи прелитащата гледка.

Макартър я потупа по рамото.

— Това май наистина ти харесва.

— А на вас? — попита тя с невинно изражение.

Професорът поклати глава.

— Тогава може би трябва да се полюбувате на гледката — посочи момичето.

В този миг мъжът от дясната й страна се обърна към тях — Марк Поласки, петдесетинагодишен, с вече набола брада още от сутринта, като в същото време губеше битката с плешивостта. Той хвърли поглед към вратата и отново се обърна към Макартър.

— На ваше място нямаше да го правя.

— Виждаш ли? — триумфално рече археологът. — Не съм само аз. — Той погледна Поласки. — Не смятате ли, че би трябвало да летим малко по-високо?

Свързочникът кимна.

— Или да пътуваме с автобус по земята, като нормални хора.

Макартър и Сюзан се засмяха. Както и седящият насреща им Уилям Девърс. Макар и едва навършил трийсет и пет, той беше висококвалифициран младеж, извънредно горд със себе си — „киселяк“, както казваше някога бащата на професора. Твърдеше, че е специалист по туземните езици в Централна и Южна Америка. Освен това знаел руски, френски, немски, испански и латински и издал две книги за някаква си „езикова мутация“. Макартър нарочно не го попита какво всъщност означава това.

Девърс се наведе към тях и надвика рева на хеликоптера:

— Ето това е НИИ! Ние не вършим нещата като нормалните хора. Трябва да си придаваме важност — особено в чужбина. — Той се озърна наоколо. — Честно казано, тоя вертолет е пълен боклук в сравнение с последния, с който пътувах: чисто нов „Сикорски“, или нещо подобно. Оная машина имаше кожени седалки, климатик и идеално зареден мокър бар. — Лингвистът повдигна вежди, за да подчертае думите си, и погледна право към Макартър. — НИИ е синоним на комфортно пътуване. — После се обърна към Поласки. — Би трябвало да го знаеш.

Свързочникът поклати глава.

— За пръв път лично участвам в операция.

Девърс подозрително сбърчи лице.

— Мислех, че работиш при нас от пет години?!

— Така е. Обаче съм в СТВ. Ние не излизаме често на терен.

На лицето на Девърс се изписа още по-силна загриженост. Макартър и Сюзан се спогледаха.

— Какво е СТВ? — зададе очевидния въпрос професорът.

— Системно тестване и внедряване — поясни Девърс и презрително измери с поглед Поласки. — Какво правиш тук, по дяволите?

— Провеждаме полеви тест на нов протокол за сателитна връзка.

— Знаех си! Това е проклетият пети раздел!

Макартър погледна студентката, която сви рамене.

— Какво е пети раздел? — попита той.

— Последната страница от логистичния списък — отвърна лингвистът. — Там е мястото на неизпитаните прототипове, когато искаме да натоварим с тях друг проект. Така уж се снижавали разходите за проучвания, обаче те обикновено само прецакват главната операция.

— Не е чак толкова зле — възрази Поласки.

— Не ме убеждавай — сопна му се Девърс. — Миналото лято бях в Сибир по един газопроводен проект. Вместо добрите стари джипове ни дадоха нещо на въздушна възглавница, дето трябвало да замени досегашните коли на места с лош терен или без пътища. Например в Сибир през лятото, след като вечният лед се стопи.

— Вечният лед не се топи — поправи го свързочникът. — Тъкмо затова се нарича „вечен“.

— Добре де, нещо там определено се стопи — продължи Девърс. — Каквото и да беше, ние трябваше да пътуваме по него. Само че оня боклук постоянно се повреждаше и забиваше нос в калта. За три месеца девет пъти се озовахме покатерени на покрива, молейки се да не потънем, докато чакахме камион от времето на Хрушчов да дойде и да ни изтегли. Уверявам те, оная машина успя да вземе акъла на руснаците. Викаха й „югото“.

Поласки се почеса по оплешивяващото теме.

— Да, чух за тоя случай. Нещата не са се развили според плановете.

— Определено не, по дяволите. Успокой ме, че имаме резервен вариант, освен твоя сателитен протокол.

— Обикновено късовълново радио — отвърна свързочникът.

Девърс се поотпусна.

— Е, това е по-добре. Даже аз мога да работя със стара радиостанция. — Той се обърна към Сюзан и Макартър. — А вие двамата?

Професорът кимна.

— Когато бях четиринайсетгодишна, си направих любителска радиостанция — гордо съобщи студентката.

Девърс сбърчи нос.

— Басирам се, че това те е направило много популярна сред момчетата.

Тя се дръпна като попарена, но после отвърна:

— Да, сред момчетата в Австралия.

Всички се засмяха и лингвистът отново се обърна към своя колега.

— Не ме разбирай грешно. Обаче кого си ядосал, че да ни натресе това нещо? Тъй де, бета-тест насред джунглата?!

— Аз сам предложих — гордо заяви Поласки. — Звучеше ми като приключение. Миналата есен най-малката ми дъщеря замина, за да постъпи в колеж, и ме накара да обещая, че ще се забавлявам повече.

— Да се забавляваш ли? — смая се Девърс. — И ти наричаш това „забавление“? — Той погледна Макартър. — Е, професоре, забавлявате ли се вече?

Изражението на учения беше мрачно. В този момент хеликоптерът зави рязко надясно и Макартър силно се наклони към отворената врата. Вкопчи се в релсите на седалката си, ужасен, че коланът му може да се скъса всеки момент.

— Този полет ще продължи съвсем кратко — изпъшка археологът. — Сигурен съм, че щом експедицията започне, всичко ще стане много по-приятно.

— Да бе — изсумтя младият мъж. — Ще ни се стопят топките от жегата, плюс влагата — тогава ще почне забавлението.

Девърс се отпусна назад и силно се разсмя на собствените си думи.

— Не го слушайте — каза Макартър. — Там сигурно не е повече от трийсет и пет градуса. Максимум трийсет и шест.

Групата отново избухна в смях и професорът се замисли за собствените си мотиви да се включи в експедицията. За миг го обзе тъга, но после вертолетът започна да намалява скоростта и горските върхари се замениха с окосена трева и ботанически градини. След плавен завой наляво пред очите им се разкриха главните сгради на хотел „Сан Кристо“ и малко по-късно кацнаха на площадката.

Макартър изскочи навън и с наслада раздвижи крака. Откъм хотела към тях се приближаваше млада жена с черен спортен панталон и жълто-кафява риза без ръкави.

— Добре дошли в Бразилия — поздрави ги тя. — Аз съм Даниел Лейдлоу.