Черен дъжд

34.

Оцелелите членове на експедицията на НИИ прекараха нощта край контролния пулт на охранителната система, наблюдавайки екрана за потенциални опасности. Имаха само два автомата и пистолета на Хоукър, но никой не изпитваше желание да обиколи потъналата в мрак поляна, за да събере оръжието на убитите наемници.

Алармата се задейства десетина пъти. Кучетата надаваха вой, Верховен включваше прожекторите и Хоукър изстрелваше няколко откоса по посока на обектите. Понякога те се разпръскваха, друг път бавно се връщаха в джунглата и изчезваха от екрана, без да стане ясно дали са зверове или хора.

Никой не заспа и почти не разговаряха. Часовете се точеха и във всички сърца се промъкваше страх. Накрая мракът започна да избледнява. Когато най-после изгря, слънцето донесе осезаемо облекчение — сякаш бе прогонило опасността в някаква друга страна, заедно с мрака и маянските Господари на нощта. В този момент Макартър изпита близост с древните народи, които отдавна изучаваше. Сега напълно разбираше защо толкова много от тях са боготворили слънцето.

До него Хоукър се изправи.

— Някой трябва да ми помогне.

— За какво? — попита Даниел. — Къде отиваш?

Той посочи поляната.

Трябва да потърсим оцелели.

Младата жена присви очи.

— Мислиш ли, че има?

— Нужни са ни техните автомати — поясни пилотът.

— И трябва да се уверим, че са мъртви. А ако някой случайно е жив… трябва да му помогнем… ако можем.

Макартър разбираше абсурдността на ситуацията. През нощта Хоукър и Верховен бяха направили всичко възможно, за да избият тези мъже. Бяха застреляли повечето в гръб с изненадваща атака, без да им дадат възможност да се предадат, да молят за милост. А сега искаха да помогнат на всеки оцелял.

С натежало сърце професорът прояви желание да отиде с него. Двамата обиколиха окопите и събраха единайсет автомата „Хеклер & Кох“ германско производство, десетина кутии с боеприпаси и собствените им отнети от наемниците калашници.

Хоукър проверяваше телата за признаци на живот, после безмълвно сваляше верижките с имената им и прибираше документите на онези, които имаха такива. В действията му се долавяше печал, сякаш мъртвите му бяха другари, а не врагове. Макартър се зачуди какво ще прави с тези неща. Може би щеше да ги прати в някоя институция или на властите на държавите, посочени в техните документи.

— Предполагам, че даже наемниците имат семейства — промълви той.

Дори да го чу, Хоукър не отговори.

В следващия окоп откриха оцелял боец, русокос мъж с рижа брада, почти в безсъзнание и напълно дезориентиран. Съсирена кръв покриваше лявата страна на лицето му и ако се съдеше по раната, или само го беше одраскал куршум, или бе улучен от рикошет. Той немощно вдигна едната си ръка в знак, че се предава.

— Говорите ли английски? — попита го Хоукър.

Наемникът поклати глава.

— Deutsch.

— Wie nennen sie Sie? — премина на немски пилотът. „Как ви викат?“

— Ерик — отвърна мъжът.

Хоукър го претърси за оръжие, после го подкрепяше, докато отиваха при другите. Даниел се погрижи за раната му, а пилотът и Макартър замъкнаха труповете в най-далечния окоп и ги заровиха с изкопаната от него пръст.

Щом се върнаха при групата, професорът зададе въпроса, който измъчваше всички:

— Какво ще правим сега?

— Ще се махнем оттук — каза Хоукър. — Докато не се е случило още нещо. Виж дали ще намериш късовълнова радиостанция или нещо подобно в багажа на тия типове. — Той посочи Кауфман. — Вземи го със себе си, сигурно ще ти покаже къде да търсиш. Ако ти създава проблеми, просто го застреляй.

— Аз ще се нагърбя с последната част — предложи услугите си Верховен.

Кауфман се изправи безмълвно, макар че вътрешно кипеше. Все още със залепени ръце, той поведе Макартър и южноафриканеца към друга част на лагера.

Хоукър също се отдалечи от командния център. Имаше нужда от уединение, за да помисли. Скоро се натъкна на купчина покрито с кал оборудване, неща, които хората на Кауфман бяха открили с металдетекторите си и веднага бяха изкопали. Изглеждаха нови, недокоснати от ръжда и смущаващо познати.

Той приклекна, за да разгледа един от уредите, и почисти калта от повърхността му. Отдолу се показа надпис: „Тексас Саундинг Корп“. Пилотът отвратено поклати глава. ТСК бяха официални снабдители с техника на НИИ. Част от снаряжението, което беше докарал за Лейдлоу и Макартър, носеше същата фирма.

— Разбира се — промълви той.

— Исках да ти благодаря — каза Даниел зад него.

— За какво?

— Задето се върна да ни спасиш. Задето снощи накара Кауфман да млъкне.

— Недей да ми благодариш — обърна се пилотът. — Вече знаех какво ще каже.

Тя впери очи в уреда в ръцете му.

— Какво са знаели те? — попита той. — Колкото нас ли? Или по-малко?

— Кои!

— Групата, която сте пратили преди нас. Онези, които са оставили тези неща.

Даниел не отговори.

— Това е ултразвуков приемник — продължи Хоукър. — Онзи ден натоварих същия за Макартър. Не работеше добре, но е абсолютно същият, от същия производител. Направо от списъка с оборудване на НИИ.

Той вдигна приемника.

— Ето откъде сте знаели, че ви трябва въоръжена охрана. Преди нас тук е имало друга група. И сте я изгубили.

Лейдлоу скръсти ръце на гърдите си. Поне не отричаше. Това беше крачка в правилната посока.

— Трябваше да ми кажеш — добави Хоукър.

— Щеше ли да има някаква разлика? — сви рамене тя.

— Изгубили сте хора, а това предполага по-голяма опасност.

Даниел вдигна вежди.

— По нас стреляха, в реката плаваха трупове — това не ти ли беше достатъчно?

Тя имаше право. Той се чувстваше отвратително заради всичко, което се бе случило, заради всичко изгубено. В душата си искаше да стовари вината върху някой друг, но знаеше каква роля е изиграл.

— Какво се е случило с тях?

— Не знам — отвърна Даниел. — Изгубихме връзка, когато бяха на около осемдесет километра оттук. И тогава не се движеха в тази посока. — Тя погледна на изток, откъдето бяха дошли. — Те не знаеха за Стената на черепите, не разполагаха с информацията, която имахме ние, затова нямам представа как са открили това място, по дяволите. Но явно са го открили. После… — Младата жена сви рамене. — Можем само да гадаем. Индианците… онези зверове… Не знам.

Хоукър се огледа, като си мислеше за хората, които бяха погребали.

— Колко души изгубихме?

— Всички носачи, освен Бразош, всички хора на Верховен. Поласки и Сюзан. — Даниел поклати глава. — Първо ни атакуваха с хеликоптер, след това по земята. Известно време смятах, че сме изгубили и теб.

Той я погледна и отвърна:

— Когато потеглих насам, бях почти сигурен, че ще намеря всички ви мъртви. — Беше благодарен, че някои от тях са останали живи, но ужасен от цената, която бяха платили. — Изобщо не биваше да водим тия хора тук. И двамата знаехме, че има такава вероятност.

— Така е — съгласи се Лейдлоу. — Аз съм виновна. Но още не можем да си тръгнем. След като си възвърнахме контрола над положението, трябва да намерим онова, за което дойдохме. Трябва да изпълним задачата си.

Думите й го смаяха.

— Да не си се побъркала?

— Най-лошото свърши, Хоукър.

— Най-лошото не е свършило — възрази той. — Не чу ли Кауфман? Изобщо тук ли беше снощи? Пак ли искаш да видиш ония същества, каквито и да са те? Тук ли искаш да бъдеш, когато връхлетят индианците, за да ни накълцат на парчета? Тези заплахи си остават. И недей забравя Кауфман. Не ми пука какво говори, това копеле има още хора, които се крият някъде другаде. След като известно време нямат връзка с него, ще дойдат да го търсят. Дотогава ли искаш да чакаш?

— Не, обаче имаме още работа.

— Чудесно. Можем да изведем хората оттук и да се върнем с нова група. Доведи цял батальон морски пехотинци, ако искаш. Тогава ще свършиш каквото имаш да вършиш и никой друг няма да умре, по дяволите.

— Късно е — отвърна Даниел. — Изгубихме прикритието си. И ако Кауфман наистина има съдружници някъде, те ще дойдат и ще си заминат още преди да стигнем до Манауш. Сега или никога.

— Разбери, снощи спечелихме, защото хората на Кауфман очакваха битка с друг — вече по-тихо продължи той. — Това ги направи лесни мишени. Следващия път няма да имаме такъв късмет.

Лейдлоу се поколеба и погледна към отсрещния край на лагера, където Макартър и Бразош водеха Кауфман.

— Съжалявам за всичко, което се случи тук — каза тя. — Нямаш представа колко съжалявам. Сигурно няма да ми повярваш, но отначало не исках да имам нищо общо с тази проклета експедиция. Само че в нашия бранш отиваш където те пратят и вършиш каквото ти наредят. И сега ми е заповядано да занеса онова, за което дойдохме. Независимо от цената и последиците. Онова, за което дойдохме, е на една ръка разстояние. Само трябва да влезем пак вътре и да го вземем.

— Какво да вземем? — попита Хоукър. Не очакваше отговор, но тя го изненада.

— Някъде долу в онази пещера има източник на енергия. Система за производство на енергия, която можем да проучим и използваме, за да създадем клетки за студен ядрен синтез. Нямам право да ти съобщя как се стигна дотук, но ти гарантирам, че е истина. Кристалите на Мартин бяха слабо радиоактивни — нашите изследвания доказаха, че са били подложени на слабо ядрено облъчване. Или са били изложени на въздействието на реакцията, или са участвали в нея.

— Какво прави такова нещо тук?! — смая се той.

— Някой го е инсталирал — отвърна Даниел. — Повече не мога да ти кажа. Но ако го открием, можем да променим живота на всички хора. Можем да сложим край на глобалното затопляне, войните за петрол, екологичното замърсяване. Мисли за това като за проекта „Манхатън“, само че с обратен знак. Можем да се превърнем в живота, в лечителите на света — парафразира тя прочутия цитат на Опенхаймер10.

Хоукър я слушаше и мислите му препускаха. Вдигна ръка към слепоочието си и го заразтрива, за да спре пронизалата го болка.

— Виж, знам, че нямаш доверие в системата — продължи Лейдлоу. — И имаш всички основания. Изгорили са те заради нещо, пратили са те в изгнание. Дори не знам за какво се отнася — имам досието ти и две трети от всичките петдесет страници са замазани с черно, засекретени са. Но от това, което видях, ти постъпваш както смяташ за редно, даже да ти струва много.

— Невинаги — увери я пилотът.

— Става дума за това, което се опитвам да направя тук. И ако ми помогнеш, гарантирам ти, че ще си струва. Това е твоят шанс, Хоукър. Може да не получиш друг. Можеш да промениш живота си и ако погледнеш цялостната картина, можеш да промениш живота на много хора.

Цялостната картина. Винаги се затрудняваше да я види, особено ако някаква част от нея изглеждаше ужасяващо.

— Знам, че искаш да си тръгнеш и да отведеш всички у дома — продължи Даниел. — Но ако го направиш, ще обявят този проект за неуспешен, ще го прекратят и за теб ще стане по-зле. Не заради мен. Бог знае, че ти дължа живота си. Но парада командват същите хора, които са те пратили в изгнание, и те проявяват интерес към това нещо. Ще трябва да хвърлят вината върху някого.

Този път изгнанието няма да им стигне. Ще те потърсят. И ще те открият, където и да си.

Разгневен и объркан, Хоукър се извърна. „Предай им да заповядат“ — помисли си той и едва не го каза на глас.

— Тук умират хора — рече накрая. — Добри хора, наши хора. Ти ги излъга и аз ти помогнах в това. Доведохме ги усмихнати направо в ада. Ако си мислиш, че няма да си платим, много се лъжеш.

— Да не смяташ, че не го знам? Загинаха хора, за които страдам и аз. Ако сега си тръгнем, няма да ги съживим. Но ако довършим работата си, тази жертва няма да е напразна. — Тя се вгледа в очите му и продължи: — Трябва да вляза вътре. Независимо дали искаш, трябва да вляза. Ще отида сама, ако се налага. Но няма да си тръгна оттук с празни ръце.

Хоукър усещаше, че цената и за двама им става много висока.

— Преди всичко тук да е свършило, ще ти се прииска да си си тръгнала — предупреди я пилотът.

Даниел сведе поглед, обърна се и тръгна към центъра на лагера.

Хоукър поклати глава, пусна уреда, който беше намерил, и ядосано го подритна. Ултразвуковият приемник се затъркаля и се разби на парчета. Пилотът дълго ги гледа, сякаш имаха някакво огромно значение.

От размислите му го откъсна далечен вик.

Професор Макартър тичаше по поляната, носеше нещо и махаше с ръка. Стигна първо при Даниел. Двамата поговориха малко, след което той я хвана за ръка и я поведе към Хоукър. Когато се приближиха, Макартър се задъхваше и едва каза:

— Трябва да се върнем в храма. Веднага.

Хоукър смаяно поклати глава.

— Това е като някаква епидемия.

Професорът не си губи времето в обяснения, а му подаде яркооранжевата свръхнискочестотна радиостанция на Кауфман и увеличи звука.

— Чува ли ня… Госпо… ауфман… моля отговорете…

— Сюзан Бригс се опитваше да се свърже с Кауфман по радиостанцията.

— Жива е — каза Макартър. — Ние я чуваме, но тя нас — не. Не ни отговаря.

— Къде? — попита Хоукър. — Как?

— Сюзан е някъде в пещерата под храма и ако Кауфман е прав, онези зверове са долу при нея. Няма да се измъкне сама. Трябва да влезем и да я спасим. И то веднага.

Хоукър се озърна към Даниел. И двамата разбираха какво означава това: в крайна сметка тя щеше да има своя шанс да проучи пещерата.

— Сигурно имаш девет живота — каза й той. — Гледай да не забравиш до кой номер си стигнала.