Черен дъжд

40.

Хоукър и Макартър навлязоха в джунглата, като минаха през опожарения от индианците участък. Черното пепелище стигаше до тучната зеленина на гората.

— Обясни ми пак защо го правим? — изпъшка Макартър.

— Онези създания винаги идват от тази посока — отвърна Хоукър. — Поведението им вече е предсказуемо. И някои от тях се задържаха тук, след като напускаха поляната. Искам да знам причината.

— Мисля, че вече я знаеш.

— Нищо не знам — настоя Хоукър, като огледа дънерите на няколко дървета и продължи навътре в джунглата. — Но имам теория. Телата им са малко като на насекоми и имат екзоскелети, невероятно здрави, но с прости стави. Отнесли са трупа на звяра, който убих снощи, може би за да го изядат. Повечето хищни животни не постъпват така. Лъвовете убиват съперниците си, но не изяждат телата им. Хиените и тигрите също. Правят го само акулите — обезумели, те хапят всичко, което помръдва, — но е известно, че не докосват мъртви акули, плаващи на повърхността, сякаш телата им са прокълнати. Даже произвеждат репелент против акули от ензим, откриван в труповете им, защото съдържа съставка, която ги отблъсква.

Пилотът огледа първо дърветата, после земята — в търсене на следи.

— Но мравките изяждат мъртвите си — продължи той.

— Както и хлебарките, и всички други насекоми. Отнасят ги в гнездото и ги разкъсват като стара кола за резервни части. Следователно тия същества приличат на насекоми. В такъв случай навярно се движат по феромонни следи. Може би идват и си отиват по тая пътека, защото едно от тях е оставило следата и другите просто вървят по нея, без да мислят, като че ли това е единственият възможен път. Като мравки, открили пътека до захарницата.

Макартър се усмихна и отбеляза:

— Нужно е голямо въображение, за да разсъждаваш по този начин.

— Предполагам — съгласи се Хоукър и се приближи до основата на огромно дърво. — Но ако съм прав, можем да им заложим капан — да поставим тук част от експлозивите на Кауфман и да ги взривим, когато копелетата се появят за среднощната си закуска. И ако успеем, може да ги убедим да потърсят по-лесна плячка.

— В тази теория има много условности.

— Да, знам. — Пилотът заоглежда сивата кора на друг дънер. — Основният проблем е, че сензорите не ги засичат винаги, но не са невидими, просто са студенокръвни… — Той млъкна, открил онова, което търсеше. — И се движат както хоризонтално, така и вертикално.

Макартър плъзна поглед по дървото пред Хоукър. В основата си дънерът на грамадния бразилски орех беше дебел около три метра. Издигаше се най-малко на шейсет метра, разперил клони като трипластов балдахин — дом за гнезда, орхидеи и различни животни на различна височина. Но в момента там като че ли не живееше нищо. Листакът скриваше небето със застъпващи се сенки в безброй оттенъци на зеленото.

— Вертикално — повтори професорът.

Хоукър кимна.

— Когато ги видяхме в пещерата, те пълзяха по тавана. А звярът, който отнесе Кауфман, се покатери направо към листака. Вертикално. Но нашата система е предвидена да засича хоризонтално движение, по земята. Топлинните сензори изобщо не ги регистрират, а сензорите за движение ги улавят само когато се спуснат долу. Ето защо сякаш се появяват от нищото и изчезват. Но ако успеем да пренастроим сензорите за движение и ги насочим към дърветата под съответния ъгъл, ще ги засичаме по-рано и ще сме по-подготвени. За тази цел обаче трябва да установим на каква височина се катерят.

Археологът проучи находката на пилота — дълбоки вертикални жлебове по ствола. Започваха на метър и половина над земята и продължаваха право нагоре. Следи от нокти, забити в живото дърво.

— Сигурно се катерят по дървото като техник по телефонен стълб — отбеляза той.

— Да, и трябва да се качим горе, за да видим докъде стигат — каза Хоукър. — Повдигни ме.

Макартър неохотно остави автомата си и сплете пръсти. Когато пилотът стъпи върху дланите му, той го оттласна и Хоукър се хвана за най-долния клон, после се изтегли нагоре.

Професорът веднага грабна оръжието си и се огледа.

— Колко високо възнамеряваш да се покатериш?

— Докъдето са стигнали те.

Макартър го следеше с поглед.

— Колко време смяташ, че ще отнеме?

— Нямам представа. Да нямаш среща или някаква друга работа?

— Не, просто… Няма значение — отвърна ученият, като се озърташе боязливо. Не искаше да остава сам долу, но ако съществата се придвижваха по дърветата, определено не му се искаше и да е горе. — Знаех си, че изобщо не бива да сме тук — измърмори той под нос.

— Съмнявам се, че ни заплашва нещо — успокои го Хоукър. — Предполагам, че са нощни животни.

— Точно това ме плаши — призна Макартър. — Но имах предвид друго. Трябваше да си тръгнем, когато индианците ни заплашиха. Трябваше да си тръгнем след пожара.

— Това щеше да ни спести много неприятности — съгласи се Хоукър.

— Да, щеше! За какви се мислехме, по дяволите? — Професорът поклати глава. — Ние сме големите бели хора, имаме пушки, никой не може да ни казва какво да правим.

Хоукър се засмя, Макартър погледна нагоре към него и каза:

— Смяташ, че се шегувам. Не, напълно съм сериозен.

Обливаше го внезапна вълна от енергия. Почувства се нервен и възбуден, замаян като дете, изяло пет блокчета шоколад.

— Казвам ти, трябваше да си тръгнем още същия ден — продължи археологът. — Трябваше да се върнем в онзи хотел, да си поръчаме бутилка хубав скоч и да се възползваме от спа центъра.

Хоукър се подсмихна.

— Не ми приличаш на любител на спа центровете.

— Прав си — призна Макартър. — По дяволите спа центърът, ще се задоволя със скоча. Въпросът е, че трябваше да оставим това място на индианците.

— Явно самото ни присъствие им пречи — отбеляза пилотът. — И това ме кара да се питам защо.

Макартър се озадачи.

— Какво искаш да кажеш?

Хоукър спря, погледна надолу и сви рамене, сякаш беше очевидно.

— Защо са ни толкова ядосани? Разбирам, не би трябвало да сме тук, ние оскверняваме земята с присъствието си — за тях сме чума или там за каквото ни смятат. И какво? Това място изобщо не е тяхно, нали така? Това е маянски храм. Изоставен от няколко хиляди години. Тогава защо им пука?

— Ами сигурно защото… — Макартър замълча, разтри челото си и се опита да се съсредоточи. — Предполагам, че причината…

Наистина не изглеждаше логично. Индианците холокуа нямаха никакво основание да се интересуват от храма или да се гневят от тяхното присъствие. Пирамидата бе оставена от маите, в това нямаше никакво съмнение, нито пък имаше данни, че индианците я смятат за своя. Нямаше и следи, че използват мястото за нещо. Дори го напускаха за месеци по време на номадските си скитания.

Подобно на всички строители, маите рисуваха себе си, своите храмове, градове и стели. Всичко това трябваше да напомня на света кои са и какво са правили. Ясно бяха съзнавали хода на времето и бяха държали да съхранят своето място в него.

Но индианците холокуа бяха точно обратното. Те оставаха на заден план, част от тъканта на самата природа — като ягуара, дърветата и мравките. Живееха за момента, неизменни и уединени. Макар че оставяха незначителни следи в природата, те не я изменяха.

Макартър отново вдигна поглед към Хоукър.

— Не би трябвало да им пука.

— Не би трябвало — потвърди пилотът. — Но им пука.

Хоукър вече беше най-малко на петнайсет метра височина и едва се виждаше сред листака. Изведнъж спря и изпъшка:

— Чудесно!

Колкото и да се взираше, професорът не можеше да види причината за загрижеността му.

— Какво става?

— Тук има нещо — съобщи Хоукър с отвращение.

— Какво? Някакво животно?

— Не. Прилича на гнездо. Общо взето, суха кал и листа.

— Е, не е ли нормално горе да има гнезда? — попита Макартър.

— От него стърчи ръка.

Археологът сбърчи нос.

— О, да. Това не е добре.

— Пази се — предупреди го Хоукър. — Ще се опитам да го съборя.

Макартър се отдръпна от дървото и застана на място, от което виждаше по-добре. Пилотът беше на петнайсетина метра височина и риташе овална маса засъхнала кал, разположена в чатала между ствола и един голям клон. Ръката не се забелязваше, но гнездото изглеждаше достатъчно голямо, за да обгърне човек.

От него започнаха да се отцепват парчета кал и то се напука. Професорът се отдалечи още повече, за да избегне падащите късове. След пет-шест ритника цялото гнездо се отлепи от дървото и с трясък падна на земята.

Хоукър продължи изкачването си, а Макартър отиде при падналия пашкул и започна да човърка калта с пръчка. Скоро отдолу се показаха човешко лице и рамене. Мъжът носеше маскировъчна униформа като на наемниците на Кауфман. Макартър отцепи още едно голямо парче пръст от гърдите на нещастника и се вцепени. Стори му се, че ръката на мъжа помръдва.

Професорът запримигва и се вторачи в ръката. Тя отново помръдна. Съвсем леко, сякаш мъжът даваше знак.