Черен дъжд

2.

Ръждивият самолетен хангар се намираше в края на рядко използвана писта край планинското градче Марежо. В основата на стените му необезпокоявано растяха бурени, гълъби гнездяха на покрива и всичко това му придаваше изоставен вид, но сградата и бетонната писта, която тя обслужваше, все още се използваха от време на време.

Например от един тъмнокос четирийсетгодишен американец, собственик и пилот на очукан масленозелен хеликоптер — „Бел UH-1“, обикновено наричан хюи, машина, която в момента беше обект и на възхитата, и на презрението му.

След три часа работа в душния хангар той се съмняваше в способността на вертолета да се издигне във въздуха. Всъщност се удивляваше, че изобщо функционира. Обхождайки с поглед една или друга част на хеликоптера, той се чудеше още колко неща може да закърпи и пак да продължава да лети. Мрачно развеселен от тази мисъл, американецът си каза, че съвсем скоро ще узнае.

Когато понечи да отмести една кутия с инструменти, през отворената врата на хангара се разнесе усилващ се шум от автомобил — равномерно работещ скъп двигател, напълно неуместен в градче като Марежо.

Доволен от всеки повод да излезе на чист въздух, той се запъти към входа, бършейки ръцете си със стар парцал. От отсрещния край на пистата бавно се приближаваше покрит с прах ленд роувър. Това сигурно беше следствие от телефонното обаждане предишната вечер — предложение, което пилотът беше отхвърлил без колебание.

„Значи сега идват да разговаряме лично. Този път сигурно наистина искат нещо.“

Черният джип се насочи към него и спря в края на асфалта. Вратата се отвори. За негова изненада отвътре слезе привлекателна и модерно облечена жена. Тя доста рязко затръшна вратата и закрачи към хангара. Очите й бяха скрити зад слънчеви очила с рогови рамки. В походката й имаше нещо агресивно, като тигър, търсещ повод за схватка.

Докато жената се приближаваше, Хоукър си помисли за мърлявия си вид — беше покрит с машинно масло, пот и тридневна четина.

— Страхотно — измърмори под нос и влезе вътре. Можеше поне да наплиска лицето си с вода.

Надвесен над мивката, той чу тракането на токчетата й по бетонния под.

— Com licença — рече непознатата на португалски. — Извинете, търся пилот на име Хоукър. Казаха ми, че мога да го намеря тук.

Той спря водата, избърса лицето си с пешкир и се погледна в потъмнялото огледало — нямаше особена промяна. Обърна се и отбеляза:

— Вие говорите португалски.

— А вие — английски — отвърна жената. — Американски английски. Значи трябва да сте Хоукър. — Тя протегна ръка. — Аз съм Даниел Лейдлоу от НИИ — Националния изследователски институт. От Щатите.

Хоукър предпазливо се ръкува с нея.

— От НИИ ли?

— Ние сме държавно финансирана изследователска организация — поясни Лейдлоу. — Занимаваме се с иновационни проекти в сътрудничество с университети и корпорации. Макар че не съм дошла точно затова.

Беше чувал слухове за НИИ и колкото и несигурни да бяха източниците им, в Института имаше нещо повече, отколкото предполагаше кратката й реч.

— Упорити сте, признавам.

— Би трябвало да сте поласкан — усмихна се тя.

— „Поласкан“ не е точната дума — отговори Хоукър, но не успя да се сдържи и също се усмихна. — Отказах на вашия приятел по телефона. Явно не ви е съобщил.

Лейдлоу си свали очилата.

— Напротив, съобщи ми. Но доколкото чух, нашите хора не са имали шанс да ви направят предложение.

Той хвърли пешкира в мивката.

— И имаше защо.

— Вижте, и аз не съм особено очарована, че съм тук — каза новодошлата. — Представата ми за приятно прекарване на следобеда не се изразява в четири часа друсане по черен път. Но идвам отдалече, за да се срещна с вас. Можете поне да ме изслушате. Какво ще ви стане?

Хоукър я зяпна. Тя беше дръзка, привлекателна жена, работеща за съмнителна американска държавна организация, и искаше да му предложи договор, който несъмнено щеше да включва някаква секретна, нелегална или изобщо опасна дейност. И го питаше какво ще му стане?!

И все пак не му се искаше да я отпраща.

— Жадна ли сте? — попита той. — Аз определено съм жаден.

Гостенката му кимна и Хоукър я поведе към едната стена на хангара, където имаше стар хладилник и маса с кана кафе. Извади лед от фризера, постави го в чаша и го заля с черно кафе.

— Това или вода?

Лейдлоу подозрително погледна издрасканата чаша и тъмната течност вътре.

— Предпочитам кафе.

— Смела сте. — Пилотът постави напитката пред нея и си наля вода. — И идвате отдалече — добави, като се настани насреща й. — От Манауш, предполагам, тъй като вашият приятел искаше да ида там. Явно ще ми предложите доходна служба. Добре, разкажете ми за тая работа.

Жената отпи от чашата си и изражението й не се промени. Това го впечатли — кафето беше безбожно горчиво.

— НИИ организира експедиция до далечен район в западна Амазония — започна тя. — Крайната точка още не е определена, но сме съвсем сигурни, че ще е достъпна само по река или по въздух. Търсим пилот и хеликоптер за срок до двайсет седмици, с възможност за работа и през следващия сезон. Ще ви се плаща за пилотирането, познанията ви за района и за всякакви други дейности, за които се договорим.

Хоукър вдигна вежди.

— „За които се договорим“ — повтори той. — Харесва ми как звучи.

— Така си и мислех.

— Какъв е товарът?

— Обичайните хранителни провизии. Персонал от нашия изследователски отдел и неколцина университетски експерти.

Пилотът едва се сдържа да не се изсмее.

— Не звучи зле. Какво премълчавате?

— Нищо съществено.

— Тогава какво правите тук?

Перфектна пауза, добре заучена.

— Не ви разбирам.

Беше сигурен, че го разбира отлично.

— Какво правите чак тук, след като можете да наемете някого в Манауш? Защо сте били толкова път, за да се срещнете с мен? Защо беше онова среднощно обаждане от анонимен мъж?

Обмисленият й отговор прозвуча внушително:

— Имаме интерес да не се афишираме, а тукашните хора невинаги споделят нашето желание. Търсим човек, който няма да задава въпроси и няма да им отговаря, ако са насочени към него. — Тя сви рамене. — Що се отнася до телефонното обаждане… Е, трябваше да се уверим, че наистина сте този, който сте.

Мъжът, който му позвъни предишната нощ, му зададе много въпроси, на които Хоукър предпочете да не отговаря. Това сигурно им стигаше.

Такива обаждания и изобщо такива „разпити“ бяха често явление през последните десет години, особено по време на изгнанието му в Африка след раздялата с ЦРУ. Идваха от бунтовнически елементи, чуждестранни правителства, корпорации и представители на същите онези западни интереси, от които уж беше отлъчен. Когато родината ти те обявява за заплаха, по презумпция си отворен за предложения от всички страни.

Въпросите имаха различна форма — зависи кой ги задаваше. Диктаторите и генералите бяха забавно, макар и смущаващо прями. Агентите на западните правителства бяха далеч по-мъгляви, думите им винаги бяха в областта на хипотетичното. „Ако този индивид изчезне, убийствата в региона може да спрат. Ако този човек попадне в наши ръце… ако тази партия получи тези оръжия… сумата може да бъде преведена на тази банкова сметка.“ Години наред слушаше такива предложения и избираше едно или друго от тях по западноафриканското крайбрежие или в различни части на Азия.

Казваше си, че отхвърля онези, които са очевидно злонамерени, но на места, пропити от лудост, разликата трудно можеше да се долови. Оръжието раждаше оръжие, на мястото на един убит вожд идваха двама нови, в кръвна вражда помежду си, петролният кладенец, който снабдяваше с пари лудия диктатор, осигуряваше работа и препитание на хората в района — морално ли беше да вдигнеш кладенеца във въздуха? Накрая съвсем се обърка, напусна Африка и пристигна в Бразилия, готов да изчезне завинаги. И за известно време изглеждаше, че ще успее, но въпреки това телефонът иззвъня. На някои хора очевидно не им позволяваха да изчезнат.

Хоукър впери поглед в жената. Осъзнаваше, че нейното предложение поне не е хипотетично.

— Имате проблеми с личната си безопасност.

— Анонимни заплахи и взлом в хотела ни. Липсваха някои неща, други бяха унищожени. Нищо ценно, но посланието беше ясно: някой не иска да ходим там.

— Кой?

— Възможностите са много — отвърна тя. — От радикални еколози, според които се каним да унищожим джунглата, до минни и дърводобивни компании, които си мислят, че се опитваме да им попречим да унищожат джунглата. — Лейдлоу замълча за миг. — Но имаме основания да смятаме, че проблемът е по-сериозен.

Пилотът разбра намека: Лейдлоу искаше да каже, че залогът е по-голям, отколкото може да му разкрие. Ала държеше Хоукър да е наясно с този факт. Това го накара да се запита какво знае самата тя. Изглеждаше прекалено млада, за да заема такъв пост и да прави такова предложение. Не, реши той, „млада“ не беше точната дума. По-скоро „ревностна“ или „фанатична“. Сигурно така изглеждаха хората, които вярват в онова, което правят. Не си спомняше.

— И не бива да задавам въпроси? — предположи пилотът.

— Малко са онези, на които мога да отговоря.

Той опита в друга посока — нещо, което гостенката му щеше да може да потвърди, поне донякъде.

— А какво знаете за мен?

— Достатъчно.

— Достатъчно ли?

— Достатъчно, за да се чудя какво прави човек с вашата репутация в пустошта.

— Хората, които ми имаха доверие, са мъртви — рече Хоукър, като си мислеше, че ако това не й е известно, значи не знае „достатъчно“. — Все още ли искате да ме наемете?

— Хората, за които работя, ви имат доверие — невъзмутимо заяви тя. — Вие бяхте единственото име. Явно лично са ви избрали.

— Кой ме е избрал?

Лейдлоу отново отпи от кафето, като предпазливо завъртя чашата и разгледа очуканото й устие, преди да я остави на масата. За миг му се стори, че няма да получи отговор, но после очите й отново се насочиха към него. Очевадно го беше накарала да чака достатъчно.

— Стюарт Гибс. Оперативният директор на НИИ.

Името закънтя в главата му. Не го познаваше лично, но беше чувал за него. Навремето Гибс бе заемал сравнително високо положение в Управлението, изгряваща звезда с репутация на арогантен и безпощаден човек. А сега ръководеше НИИ, или поне част от него. Каква чудесна организацийка!

Докато обмисляше предложението, всичките му инстинкти настояваха да го отхвърли, да каже на тази ревностна млада жена, че директор Гибс може да върви по дяволите и да вземе офертата със себе си. В крайна сметка изгнаниците имаха едно-единствено право — да останат такива. В ума му обаче започваше да се върти друга мисъл: възможността да отвори врата, която бе смятал за затворена завинаги. И тази възможност започваше с директор Гибс и личния му интерес към мисията.

— Откога работите там?

— От седем години.

— Почти от началото — отбеляза той, с което й даде да разбере, че знае нещичко за организацията. — А Гибс?

— Още от създаването й — отвърна Лейдлоу, раздразнена от неговите въпроси. — Както вече сте се досетили.

Това само затвърди намерението му да откаже, но тя не му даде този шанс.

— Вижте, така явно няма да стигнем доникъде. Не съм дошла да ви губя времето. Просто искаме да назначим американски пилот за една по същество американска експедиция. Очевидно предпочитате да останете тук. — Тя се озърна наоколо. — И защо не? Тъй де, кой би се отказал от всичко това?

Подаде му визитна картичка и добави:

— Времето е проблем. Ето номера ми. Ако промените решението си, обадете ми се до утре на обед. Ако се забавите, ще намеря някой друг.

Той я наблюдаваше с разсеяна насмешка как се изправя да си тръгне и скришом хвърли поглед към очукания стар хюи. Каквито и да бяха другите му съображения, от тази работа щеше да получи добри пари. Повече, отколкото можеше да изкара за една-две години в градче като Марежо. Да не споменава за ремонта на хеликоптера за сметка на НИИ, който едва ли можеше да си позволи иначе. Елементарен избор, елементарен компромис — винаги се започваше така.

— Спокойно — спря я пилотът. — Предложението ви ме интересува. Само че имайте предвид: не приемам чекове.

Тя спря рязко и го погледна в очите.

— Кой знае защо, не сме си и мислили, че приемате.

През следващия половин час обсъждаха сроковете, хонорарите и текущите разходи. Всъщност формалности, за повечето от които се договориха бързо. Когато свършиха, Хоукър се изправи и я изпрати до очакващия я ленд роувър.

— До утре вечер ще съм в Манауш. — Той задържа вратата, докато младата жена се качи.

— Става — отвърна Лейдлоу и изви устни в съвършена усмивка. — Тогава доскоро.

Пилотът затръшна вратата и моторът изрева. Докато колата се отдалечаваше, Хоукър мислеше за разговора и решението, което беше взел. Това пътуване несъмнено щеше да се окаже нещо повече от археологическа експедиция, но трудно можеше да прецени точно колко повече. Участието на цивилни правеше нищожна вероятността да замислят нещо прекалено странно, но личното внимание на директора на НИИ предполагаше обратното. Това противоречие го смущаваше и го караше да се пита от коя посока ще дойде опасността — болезнено познато чувство.

Докато гледаше как роувърът завива по шосето, му хрумна друга мисъл, от онези, които изникват в главата ти и после се преструват, че изчезват, само за да се притаят в някое тъмно ъгълче на ума и постоянно да шепнат на съзнанието.

Разбираше защо НИИ не иска да наеме бразилски пилот. Участието на човек като него беше от полза за сигурността, каквато и операция да подготвяха. Само че Институтът представляваше голяма организация, с хора по целия свят. Трябваше да имат свои пилоти, при това много, а нищо не можеше да е по-дискретно от използването на вътрешен човек за тази работа. Тогава защо си правеха целия този труд да го наемат, когато щеше да е по-лесно и още по-безопасно да доведат някой от своите? Тази мисъл го глождеше, докато ленд роувърът изчезваше към залязващото слънце. Отговорът на този въпрос, реши Хоукър, не можеше да вещае нищо добро.