Черен дъжд

27.

Стана чак от третия път, но накрая Сюзан Бригс намери противогаз, който да й става. Кауфман я представи на Норман Ланг, своя главен изследовател, и му обясни, че е готова да му помогне във всичко, каквото поиска от нея.

Ланг изглеждаше нервен. Само няколко сантиметра по-висок от студентката и навярно не повече от шейсет килограма с мокри дрехи, той определено не беше замесен от същото тесто като наемниците, но в него имаше някаква трескавост, която я смущаваше. Постоянно облизваше устни и стягаше мускулите на долната си челюст, сякаш стискаше зъби. През десетте минута, докато чакаха заедно Кауфман, той поне пет пъти почисти стъклата на очилата си.

Тримата влязоха в храма, придружени от двама наемници. Дишаха тежко през въгленовите филтри на противогазите, докато предпазливо се спускаха по стълбището. Ланг записваше напредъка им с дигитална камера. На места стените бяха покрити с някаква червеникава боя, но бяха издраскани и избелели, осеяни с яркожълти петна. Оголеният камък лъщеше на светлината от кондензиралата се влага.

Ланг засне в близък план нещо, което приличаше на жълтеникава ръжда.

— Сяра — поясни той. — Разяжда гранита.

Влязоха в първата камера. Сюзан се вторачи в купчините черепи. Описанието на професор Макартър не можеше да се сравнява с истинската гледка.

Ланг нареди да угасят всички фенери и включи ултравиолетово осветление. Очите и зъбите на всички, както и връзките на маратонките на учения засияха в белезникаволилаво, като осветени отвътре. Черепите придобиха призрачен вид и по каменния под и стените заблестяха милиони петънца. Но каквото и да търсеше, Ланг не го видя там. Включиха фенерите си и продължиха към второто помещение.

Огледаха го по същия начин като преддверието — първо на обикновена светлина, после на ултравиолетова. И отново не намериха нищо интересно.

Ланг се обърна към нея.

— А сега?

Тя ги водеше по описанията на Макартър.

— Следва олтарната зала.

Другото помещение наистина беше олтарната зала, но за да влязат в нея, трябваше да минат през падащия лъч.

Ланг задържа дланта си под него. Широк, но дебел по-малко от сантиметър, лъчът идваше от продълговат тесен прорез някъде горе.

— Тук има ли някакви капани? — попита ученият.

— Капани ли?

— Да, например копия, които се задействат при стъпване под светлината?

Сюзан запримигва под противогаза.

— Майтапиш се, нали?

Той нямаше такъв вид.

— Гледал си прекалено много филми — каза момичето.

Въпреки че не изглеждаше особено успокоен, Ланг предпазливо пресече лъча. Олтарната зала се намираше от другата страна.

Студентката го наблюдаваше, докато той обикаляше наоколо, разглеждаше един или друг участък, взираше се през окуляра и заснемаше каквото виждаше. На няколко пъти включи ултравиолетовата светлина и от време на време проверяваше други уреди, които носеше със себе си. Изглеждаше напълно погълнат от тези занимания. Накрая стигна до подиума, където отново ги накара да угасят фенерите.

Този път под ултравиолетовите лъчи се появи нещо: геометрични знаци, скрити в каменната предна стена на олтара.

Сюзан ги зяпна смаяна.

Кауфман забеляза изражението й.

— Известни ли са ви?

— Не приличат на йероглифи — отвърна тя.

Ланг насочи камерата си към южната страна на подиума и върху нея също се появиха знаци: два дълги жлеба, минаващи от предния до задния му край. В началото силно раздалечени, те се събираха в средата и в продължение на няколко сантиметра вървяха успоредно, преди отново да се раздалечат. Към задния ръб линиите се отклоняваха в противоположни посоки във формата на спирали. На различни места върху олтара бяха изсечени вдлъбнатини, всички в границите между двата жлеба.

Сюзан се изправи на пръсти, за да надникне, и Кауфман й даде знак да се приближи.

— Това изглежда ли ви познато?

Тя разгледа изображението.

— Не, и това не са йероглифи.

— Не са — съгласи се той.

Момичето наклони глава настрани.

— Но много прилича на…

— На какво прилича?

Сюзан се обърна към него.

— На дърво.

Кауфман отново се вгледа в линиите. Явно не можеше да си го представи.

Студентката се опита да му помогне.

— Това тук са корените. — Тя посочи най-близката част от знаците. — А това трябва да е дънерът. — Показалецът й проследи линиите до горния им край. — А спиралите са клоните и листата.

Кауфман и Ланг се вторачиха в изображението. Линиите бяха тънки, почти като драскотини. Човек трудно можеше да разпознае в тях дърво.

Тя усети колебанието им.

— Искам да кажа, че не приличат на другите знаци, които са ъгловати и прави. Тук има само криви линии.

Кауфман пак ги погледна.

— Защо вие виждате дърво, а ние не? — Той впери очи в нея. — Може би очаквате да го видите?

— Не, не очаквам. Но дървото постоянно се среща в изкуството на маите. Нарича се Световното дърво и свързва трите сфери на съществувание, подземния свят в корените му, средния свят, в който живеем ние и който е дънерът, и сферата на боговете сред клоните. Ето какво виждам тук — вече убедена, заяви тя. — Това е изкуство. Не е писменост.

Кауфман за пореден път погледна дървото и потупа Ланг по ръката. Той включи нормалното осветление и мина известно време, докато очите им се приспособят.

— Знаете ли какво е електросъпротивително заснемане, госпожице Бригс?

Тя кимна.

— Измерване на електрическото съпротивление с цел определяне минералния състав на почвените пластове. Използваме го понякога при археологически разкопки.

— Може да се използва като ултразвук — прибави Кауфман. — Сутринта направихме няколко такива заснемания, както и серия с ултразвук, и според нас тази пирамида е построена върху огромна пещера. Това би ли ви изненадало?

С Макартър се бяха досетили за пещерата, но момичето не искаше да се издава.

— Не особено. Серните изпарения все трябва да идват отнякъде, или от вулканични отвори, или от сярна пещера. Огледахме наоколо, но не успяхме да открием вход.

Кауфман се усмихна.

— Защото храмът е построен отгоре й. Водата го доказва. Ето го входа към пещерата… Той посочи кладенеца и тримата се вторачиха в тъмната бездна.

— Едгар Алън По би се гордял.

Сюзан отново впери очи в кладенеца.

Кауфман даде знак на един от хората си и нареди:

— Върни я горе при другите. И се погрижи да получат храна и вода. — После погледна студентката. — Виждате ли? Аз спазвам обещанията си.

— Предполагам, че ще се разсърдите, ако говоря за това, което видях тук, нали? — попита момичето.

— Ни най-малко — отвърна Кауфман. — Чувствайте се свободна да го обсъждате. Вашият професор Макартър сигурно ще има какво да каже по въпроса. Бих искал да го чуя.

Сюзан кимна, смутена и изненадана, но вече много по-спокойна.

Докато я извеждаха, се озърна назад към Кауфман. Той вадеше нещо от джоба си, но наемникът я помъкна към стълбището и тя не видя нищо повече.

Кауфман се обърна към Ланг.

— Ето къде Диксън е открил камъните. И петия кристал.

Това заключение изглежда не допадна на учения.

— Тоя тип е бил смахнат, не знам дали може да се вярва на нещо, казано от него. Ако кристалите са такива, каквито си мислиш, трябва да са от някаква машина. А не от… — Той махна с ръка към олтара. — От това.

— Индианците са ги намерили — убедено заяви Кауфман. — Превърнали са ги в идоли, смятали са ги за нещо свято. Боготворили са ги, защото са знаели какво могат да правят.

— Такава е версията на НИИ — отбеляза Ланг.

— Тя ги е довела дотук. Пък и нас — напомни му собственикът на „Фютрекс“. — Вече е късно да я оспорваме.

Ланг се обърна към олтара и отново включи ултравиолетовата светлина, разкривайки изсечените в камъка линии — дървото, което беше видяла Сюзан. В самата му основа имаше четири малки вдлъбнатини, още една в дънера и четири на върха.

— Просто искам да намеря някакво доказателство.

Кауфман кимна и отвори кутийката за бижута, която държеше. Вътре бяха откритите от Диксън сиви метални камъни и кристалът.

Той ги постави във вдлъбнатините — кубчетата в основата, кристала отгоре. Кубчетата влизаха точно, но не и кристалът. Кауфман го премести в средата и той потъна в кухината с тихо изщракване.

Милиардерът измъкна втора кутийка от същия джоб — беше я взел от Даниел след залавянето й. Вътре бяха кристалите на Мартин. Постави ги на различни места в горния край на изображението, като ги местеше, докато и трите паснаха идеално. Не се случи нищо.

— Няма магия — отбеляза един от наемниците и тихо подсвирна.

— Ние не търсим магия — ядосано му се сопна Кауфман.

— И все пак ни липсва един — посочи Ланг.

— Да. — Кауфман си спомни, че в НИИ бяха разрязали един от кристалите. Имаше пет отвора, но целите кристали бяха само четири. — Но се съмнявам, че има някакво значение. — Обърна се към Ланг и попита: — Това е нищо, нали?

Ланг поклати глава.

— Не виждам как това тук би могло да генерира енергия. Момичето е право — това е само изкуство. Древно, примитивно изкуство.

Кауфман се огледа наоколо и заключи:

— Да, само изкуство. Като във всяка черква, отгоре са лъскавите неща, а истините са скрити в някоя крипта.

Ланг кимна.

— Защо не свалим ултразвуковата техника тук и да видим какво ще открием?

Кауфман не отговори. Взираше се в изображението на олтара.

— Ти виждаш ли дърво в това нещо?

Ланг отново огледа жлебовете.

— Да, струва ми се. Както каза момичето, линията, „свързваща трите сфери на съществувание“.

— А тунел? — попита Кауфман. — Кристалът влиза между линиите. Това ми говори за кухина. А кухото дърво е тунел. — Той надзърна над ръба в ямата. — Или може би кладенец.

Ученият се озърна към него, после се вгледа в изображението и кладенеца зад олтара.

— Знам какво си мислиш — каза накрая. — Хайде първо да донесем ултразвуковата техника.

Няколко минути по-късно, докато Ланг подготвяше уреда за работа, Кауфман нареди на другите наемници да преместят камъка, който все още запушваше половината вход. Искаше да има повече място, за да внесат цялото оборудване, и беше сигурен, че се нуждаят от по-голям отвор, за да изнесат онова, което очакваше да открият. Но хората му не действаха със същата предпазливост като групата на НИИ и гранитната плоча се пропука по вече съществуваща цепнатина. След кратък и повърхностен оглед, те отново се опитаха да я преместят и камъкът се разцепи на две. Едната половина полетя през входа и се пръсна долу на парчета.

Кауфман погледна купчината отломки и нареди презрително:

— Разчистете ги.

Наемниците се подчиниха, освободиха се от снаряжението си и започнаха да разчистват стълбището.

— Добра работа — посочи отломките Ланг. — Ще им платиш ли допълнително за това?

Милиардерът му отговори философски:

— Не се справиха блестящо, но ако не бяхме успели да преместим плочата, пак щеше да се наложи да я разбием.