Черен дъжд

3.

Мъжът с черното яке погледна към уличката пред него — настилка, направена от пръст, пясък и павета, споени с нещо, което приличаше на изсъхнала и втвърдена кал. По-голямата част от Манауш беше модерна и дори процъфтяваше, нещо невиждано от каучуковия бум през 20-те години на XX век, но всеки град си имаше своите гета и Манауш не беше изключение. Безименната уличка минаваше през едно от тях и когато закрачи по нея, мъжът в черно усети вперените в него погледи на местните.

Казваше се Фогел и имаше делова среща на това приветливо място. Продължи нататък, като се движеше между посивелите, разкривени от старост сгради. По средата на пътя, където уличката леко завиваше надясно, две кокошки кълвяха нещо в ъгъла, а мършаво лениво куче дишаше тежко на сянка. Точно зад него, седнал на преобърната двайсетлитрова кофа, мъж с теснопола шапка пушеше цигара на следобедното слънце. Той явно забеляза приближаването на Фогел, но не помръдна.

— Ти ли си Ремо? — попита Фогел със силен немски акцент.

Мъжът погледна към него и отвърна, разкривайки дупката между зъбите си.

— Зависи ти кой си.

Фогел позна гласа — до този момент бяха разговаряли само по телефона.

— Знаеш кой съм. Казвай какво се е случило.

Ремо се надигна, хвърли цигарата на паважа и побутна шапката си назад.

— Направих каквото искаше. Оня капитан няма да приема поръчки от тях за известно време. Колкото и да му плащат.

— Добре. Друго?

Ремо сви рамене.

— Нищо особено. Срещнаха се с друг търговец. Купиха още някакви боклуци. Ония двамата са като туристи с техните сувенири. А вчера момичето отиде в планината… само.

Фогел знаеше. Всъщност научаваше предварително почти за всяко действие на агентите на НИИ.

— Мор ще се връща в Америка — съобщи той. — Това не бива да се случва. Искаме да отвлечеш момичето и на Мор ще му се наложи да остане.

Ремо го погледна така, сякаш бе казал нещо безумно.

— Можехме да го направим вчера. Защо не ни предупреди, по дяволите? Щеше да е съвсем лесно.

Фогел беше наясно с това. Всъщност отиването й в планините щеше да е идеален шанс да я отвлекат, но онези, за които той работеше, продължаваха да се колебаят и предпочитаха да бавят хората от НИИ, вместо да им се противопоставят директно. И не му разкриваха мотивите си.

— Вчера не искахме да я отвличаме — поясни германецът. — Днес искаме. Ще го направиш ли? — Той бръкна в якето си, извади плик с пари и го подхвърли на събеседника си, който го хвана във въздуха.

Ремо го отвори, запозна се със съдържанието му и на лицето му се изписа разочарование.

— За похищение? И убийство? Малко е.

— Тя ще наеме друг транспорт — не му обърна внимание Фогел. — Известно ни е кой. Ще трябва да огледа кораба също като предния път. Можеш да го направиш тогава. Лесна работа. Това би трябвало да ти стигне.

Ремо се облегна на стената.

— Съмнявам се.

Той почука с кокалчетата на пръстите си по прозореца и на вратата се появиха двама едри мъже. Единият опираше пушка на рамото си, а другият държеше мачете и в колана му беше пъхнат револвер.

Германецът отново се обърна към Ремо, който извади от пояса си черен деветмилиметров пистолет и изтегли затвора, за да го зареди. Отпусна го към земята, но намеренията му бяха очевидни.

Самодоволно ухилен, той стъпи върху преобърнатата кофа и се наведе напред.

— Май че е време пак да обсъдим нашия договор, не мислиш ли?

Фогел плъзна поглед към мъжагите и отново го насочи към Ремо. Усмивката сякаш разцепи скованото му лице на две.

— Не.

В този момент изстрел от пушка изби кофата изпод крака на Ремо, който залитна напред, запази равновесие и панически се огледа. Яркочервени точки танцуваха по гърдите му и по телата на другите двама. Онзи с пушката се вмъкна обратно в сградата, но другият замръзна на място. Ремо последва неговия пример, като се мъчеше да открие с поглед източника на лазерните мерници.

— Isso bom — каза той и вдигна ръце. — Всичко е наред. Всичко е наред.

„Туземци — помисли си Фогел. — Понякога трябва да ги поставяш на мястото им.“

— Добре — каза накрая. — Радвам се, че пак се разбираме.